Ценностният вакуум в душите на младите – и не само на младите

Ще продължа разсъждението си за ценностната ситуация, в която пребиваваме. И за начина, по който индивидуалните съзнания би могло да се приобщят към една вековна традиция на общочовешки, на универсални, на абсолютните ценности на живота и т.н. Ценности, които човечеството е постигнало, но от които бяхме откъснати в резултат на половинвековната жестока, брутална инвазия на комунизма, в резултат на толкова бруталната комунистическа агресия спрямо личността. Комунизмът в корена си е несъвместим с традиционните ценности на човечеството, първа сред които е безценната и незаменима с нищо друго човешка личност.

Като се опитвам всеки ден да разговарям най-искрено и честно с младите хора открих в края на краищата следното: тяхното съзнание наистина показва и издава крещяща липса даже на един най-минимален усет към тия неща. Младите сякаш са оставени на произвола, по-скоро на този обезсмислящ всичко ценностен вакуум, на тази ценностна празнота: обществото не им е дало нищо в това отношение. Не може млад човек, напълно сам, да изобрети от нищото своите ценности: огромна е ролята тук на родителите; ценностите се предават от поколение на поколение. Тия неща не стават ей-така, от главата си или дори от пръстите си да ги изсмучеш, да ги откриеш, да ги формулираш и т.н. Съзнанията на много генерации са работили за да се оформи една такава култура на нравствени ценности, една нравствено-духовна традиция, към която можем и трябва да бъдем причастни. Но в момента не сме намерили подходящ начин да приобщим съзнанията си към нея.

Ето и днес, разговаряйки с млади хора, стана дума за това: в нашето образование дали има един такъв ценностен момент и аспект? Образованието у нас е настроено така, че да ни дава знания, акцентът, ударението е се слага върху знанията: младите да станат знаещи личности, да бъдат информирани, да имат по-знания.

Да, обаче това е съвсем недостатъчно. Особено що се отнася до хуманитарните науки или учебни дисциплини като история, философия, литература и т.н., доколкото ги има. Те първо са много малко, но също се преподават съвсем неподходящо: преподаването им се движи в невярна посока. Хуманитарните “науки” са превърнати в едно обезличностено позитивно изложение на някакви знания; всичко там трябва просто да се знае, а пък личностният момент, ценностният момент, субективният момент – т.е. какъв смисъл ти лично намираш в случилото се, в описваното, в представяното събитие или в някакви фактически обстоятелства, което именно е и същинското, най-важното за формиране на човешки и личностни реакции, човешко отношение, човешка култура, нравственост! – точно това изцяло липсва в нашето училище.

Аз обичам да им давам някакви примери; да речем, по история, учат за някакви събития от миналото. Та им викам: добре де, питат ли ви лично вие как го усещате това нещо, как го чувствате, как го преживявате?! Примерно за тези събития, да речем, след 1944 година, примерно когато учите за т.н. “народен съд”. Тогава хиляди хора са били осъдени на смърт, мнозина пък първо са били убити, а после са били съдени. А пък други хора са били изманипулирани и са били водени пред съдилищата да крещят и да искат смърт за “предателите” и пр. Понеже имали “грехове”, да речем, за това, че сме били в съюз с Германия, че са гласували в парламента така или иначе, и пр. Имали вина, за която трябвало да платят непременно със смърт.

Убит е примерно един български учен от европейски и световен мащаб, проф.Богдан Филов, който също е бил и министър-председател за известно време. Най-висшата ценност е животът – и личността, която живее – разбирате ли, няма по-висши ценности и съображения от него?! Тогава, когато са убили като кучета министрите и парламентаристите на Царство България, и са хвърлили телата им в една яма от самолетна бомба до Централните гробища, в това число и проф.Филов, и регентите, брат на Царя и пр., започват съвсем да не действат тия ценности.

И ето, от учениците и сега се иска просто да знаят, примерно, да приемем, да знаят самия факт, че така е станало, нищо повече. Е, и да могат да дадат някаква оценка, но която непременно намират в самия учебник: там пише, казват ми учениците, това, което ние трябва да имаме като оценка за случилото се, то било “правилно” или “неправилно” и пр.

Но самата личност, ти самият да го почувстваш, и то все едно че си непосредствен участник в събитието, това съвсем го няма и не се иска. Представи си, казвам на учениците си, че лично ти си там, на площада, представи си, че са те накарали да идеш, да крещиш “Убийци!”, “Смърт!”, “Убийци!”, “Смърт!” за т.н. “фашистки главорези” и пр. А огромната част от тия хора са били обвинени съвсем несправедливо, просто е трябвало да им бъде отмъстено от “народната власт”, просто е трябвало да бъдат избити, щото принадлежат към държавния елит на Царство България. Значи тогава убиват хора и личности за едното нищо, а пък тези хора са си изпълнявали дълга към държавата, така, както те са го разбирали; това са министри, това са депутати и пр., избрани от народа и според съвестта си да решават съдбата на България. Просто в тия фарсови “съдебни процеси” в 1944 г. е бил ликвидиран елита на нацията, интелектуалния, културния, политическия, държавния елит и пр. И с оглед на това са искали да изкоренят и въплъщаваните от него традиции. Тогава нацията ни всъщност все едно е била обезглавена. И прочие оценки трябва да бъдат постигнати от младите хора, но това може да стане по съвсем друг начин, като се ангажира позицията им. А това в нашите училища, за жалост, съвсем или почти не се прави.

И ето, младите хора ме слушат, а на тях съвсем не им е било предлагано да осмислят и оценяват по този начин нещата. Никой не ги е питал: “А ти лично как го чувстваш, ти самият можеш ли да си представиш как следва да възприемеш случилото се тогава?”. Ами наистина е грозно това, което се е случило след 9-ти септември 1944 година: ето една всеобща и универсална оценка на случилото се тогава, която е нормално да се постави.

Обаче за да се стигне до схващането на точния смисъл на случилото се трябва най-свободно да се споделят всякакви оценки: как така ще бъдат убити, как е възможно да бъдат “съдени” в такива фарсови, нагласени “процеси”, никакво правосъдие не е било това?! За да го усетят, им викам на моите ученици: представи си, че не друг, а теб те набедят, че си някакъв “много лош”, че си направил непростими грешки и ти припишат някакъв страшен грях! Нима това, което си направил, е съвсем непростим грях, кое в случая е непростимото?! Ето, има някои неща, убийства и пр., които могат и трябва да бъдат оценени по подобаващ начин, съобразно една скала на ценностите, но подредени, йерархизирани и т.н. Младите ме слушат, пък недоумяват, щото това почти не им се предлага да правят в часовете по история, а то изглежда е най-важното: историята не е суха фактология, а откриване на човешко-личностното в съдбата на цели нации.

За да се сформира личността – ето това според мен е най-важния момент, личността в ценностно отношение, т.е. една зряла, силна личност, с твърди убеждения, това е една нейна духовна база, бих я нарекъл – трябва младите хора от най-ранна възраст, постепенно, но редовно да им се предлага да търсят смисъла. Тоест да им се предлага: добре, а ти как мислиш, ти как го усещаш, как го разбираш?! Знай: твоята позиция е важна, ти решаваш всичко! Ето, това според мен е преподаване с акцент върху най-важни, върху личностния момент. Без него всичко губи смисъла си. И какво тогава като сме знаещи?!

А у нас се е стигнало дотам, че който подхожда по този начин, дори съвсем интуитивно, настоява на своето “аз така мисля”, “аз така разбирам”, стигнало се е дотам другите още да се дразнят и да настръхват срещу него. Аз това и по себе си съм го усетил. И сега, а още повече преди: от най-ранна възраст още, пък и после. Като студент, си спомням, една професорка-рускиня ми крещеше най-редовно: “Чакай бе, кой си ти бе, какъв си ти та да мислиш?!”. Аз уча философия, й викам, как така да не бива да мисля; аз с нея съм спорил много, тя ми стана лют враг, тази професорка по етика в Санкт Петербургския университет. А дъртата комунистка беснееше и крещеше: “Как е възможна такава грандомания, кой си ти че да мислиш?! Ще ми мисли той, вижте го вие: та си само един студент?!”. “Да, обаче аз съм личност и имам право на такива преценки, това е мое свещено право!”, й отвръщах, а тя изпадаше в още по-голям бяс. Понеже в Русия думата личност съвсем доскоро се възприемаше като най-ругателна дума: “Виж го пък тоя, мисли се за личност?!”; ако те рекат така, по-лоша ругатня едва ли може да ти се отправи…

Тогава, по времето на комунизма, се потискаше всекидневно и най-зверски личността, но до ден-днешен у нас нищичко не е направено в тази насока – да се преодолее пренебрегващото тъкмо личността образование и възпитание. И още продължава ужасния манталитет и модел, който игнорира най-важното: личността, нейното право на самостоятелна позиция и оценка, на разбиране, на вникване, на постигане на смисъла и пр.

Добави в Svejo