Напоследък се улавям, че съм започнал да чета много книги едновременно, което за човек като мен, който обича всичко да му е подредено, е някак си объркващо: обичам да върша работите си последователно, като изцяло се съсредоточавам върху това, с което съм се захванал. Четенето за мен все пак не е "работа", а развлечение и удоволствие, въпреки че и професионално работата ми се свежда до четене и писане. Да си вършиш работата с удоволствие е най-доброто, което може да ти се случи. Но въпреки всичко купът книги, който съм започнал да чета, внася известен дискомфорт в ежедневието ми.
Решавам този проблем по много начини. Едининият е: като тръгвам на разходка - удоволствието да чета на някоя пейка в парка или сред природата е едно от любимите ми преживявания! - си слагам в чантата само една, най-много две книги. Все пак неудобно е човек по време на разходката си да мъкне цяла чанта книги, пък е и глупаво. Другият ми начин да се справям с проблема е: посягам съвсем спонтанно към оная от подредените на масата ми книги за четене, която е отговарила на някакъв мой неосъзнат моментен импулс. Тоест, потискам склонността ми към систематичност, която изисква да прочета изцяло, от корица до корица, първо една, след това друга, после трета и пр. книга. Ето днес по този метод няколко часа четох от книгата Какво е нужно да си щастлив? (Само си мислиш, че знаеш...) с автор Даниъл Гилбърт. Тази книга си стоеше кротко сред купа, недокосната от първото зачитане в нея, което трябва да е било преди повече от месец, ако не и два месеца. Издателството, което е издало тази книга, е ИЗТОК-ЗАПАД.
Прегледах наново тази част от книгата, която вече съм прочел, за да навляза в хода на изложението. И този път още в самото начало ми направиха впечатление следните думи на автора:
Написах голяма част от книгата благодарение на отпуски, субсидирани от Президента и Настоятелството на колежа в Харвард, фондация "Джон Саймън Гугенхайм", фондация "Джеймс Маккийн Катъл", Американското психологично общество, Националния институт за душевно здраве и Бизнес-университета в Чикаго. Благодаря на всички тези институции за финансирането на изчезването ми!
Значи за да напише книгата си авторът е "изчезнал", излязъл е в отпуск, усамотил се е, а пък всичко това е субсидирано от споменатите институции. Другояче казано: плащали са му докато е писал книгата си! Платили са му да започне да пише книга! Боже мили: а знаете ли как стоят нещата у нас в това отношение? Ще ви кажа накратко за да се ориентирате: след като е написал книгата си, след като я е издал с цената на безброй лишения, на автора жестоко му отмъщават - с мълчание. И му отмъщават всички: като се почне от завистливата "научна общност", мине се през книжарите, и се стигне най-накрая до читателя, който също иска да даде своята дан за разтерзаването на тоя, който е дръзнал да напише книга, сиреч да мисли, да говори, да каже нещо. Грозна работа е нашето, и затова бях изумен да науча как в Америка се отнасят към своите по-даровити хора. Не се чудете защо Америка е там, където се намира, и защо ние сме в положението, в което сме...
Излишно е да говоря и за това как пишат книгите си авторите у нас, по-специално такива като мен: във всекидневен труд за "насъщния хляб", и то в буквалния смисъл на думата, в къртовска и непрекъсната целогодишна работа, при която няма отпуски, няма почивки, няма подкрепа и насърчение отнякъде, а има само всекидневно нескончаемо усилие, стискане на зъби и стоене на предела на изчерпване на всички сили. А в Америка, както откривам, било друго, било иначе. Питам се: какви ли книги бих написал ако имах спокойствието да работя както работят хората в нормалните страни?
И си отговарям: може би щях да напиша по-хубави книги, но нямаше да напиша книгите, които съм написал. И които са ми свидни тъкмо защото съм ги писал в ужасни условия, стискайки зъби, във всекидневен тежък труд. А си личи, между нас казано, че този американец е доста, как да кажа, "изнежен", въпреки че книгата му съвсем не е лоша или слаба. Да завърша този абзац с това: има ли смисъл да се чудим защо пропиляваме здравето си и умираме като мухи, след като сме поставени в такива адски условия?! Както и да е, да не задълбавам в тази неприятна и оскърбителна спрямо достойнството ни на човешки същества тема. Тя обаче, по парадоксален начин, е свързана с проблема, с който се занимава анализираната книга - пътищата към щастието! - затова и си позволих да се спра на този иначе толкова неутешителен момент.
А сега няколко думи и за самата книга, макар че аз лично не обичам да правя "рецензии" или кратичко да разказвам "главното" в някаква книга, та на читателите на блога да бъде спестено удоволствието сами да я прочетат. От преразкази от "втора ръка" нека да имаме благоразумието да не четем поне книгите. Не бива да се мъчим да надхитрим самия живот, щото ние ще сме прецаканите. А четенето на книги е най-значима форма на духовен живот.
Книгата на Гилбърт е от ония хубави книги, които съвсем не могат да бъдат разказани или дори основателно коментирани. Тя е книга, вписваща се в най-добрите традиции на сериозното, но въпреки това популярно и достъпно четиво, представящо постиженията на съвременната американска психология. Не казвам "практическа психология", за да не бъда криво разбран, въпреки че пък съвсем неоснователно ще бъде да отнеса книгата към ония изследвания, които пазят едно по-високо, чисто теоретично и абстрактно ниво. Мен лично винаги ме е привличало най-вече това, че американските психолози успяват да предадат и най-сложните проблеми на психологията така, че всеки, а не само психолозите, да разберат за какво става дума. Което е и признак за истинска научност в сферата на хуманитарното познание, каквато у нас, уви, още няма - и както вървят нещата, скоро няма и да има.
За мен лично като философ ми е изключително интересно да чета разсъжденията на Даниъл Гилбърт по една такава, по същество, чисто философска тема, каквато е темата за щастието. Това, че психолози, и то със средставата на психологията, се опитват да навлизат в такива най-значими и човешки теми, каквито са темите за щастието, мисленето, интуицията (аз вече писах за книгата на Герд Гигеренцер "Гласът на интуицията", или "Интелигентността на несъзнаваното", за книгата на Тим Харфорд "Нещата от живота и тяхната логика", а също и за книгата на Дейвид Шуорц със заглавие "Магията на позитивното мислене", пак издадени от същото издателство ИЗТОК-ЗАПАД), е една тенденция, която бележи началото на нов ренесанс на дълбокото единение на философия и психология, от което печелят както философията, така и, особено много и най-вече, и самата психология. Много е впечатляващо това как един превъзходен психолог като Гилбърт успява да намери най-изразителни примери, за да илюстрира своите обобщения, което пък засилва интереса на читателя, който няма един чисто научен интерес, а просто иска да постигне някои работещи истини, касаещи собственото му самопознание.
Аз днес успях да прочета по-голямата част от книгата, като в нито един момент в тия часове не почувствах досада или отегчение. Книгата е много приятна за четене и е написана на жив, изразителен, бих казало колоритен език. Така че ония, които се боят да не би да им препоръчвам някаква суха научна книга, нека да се успокоят и изобщо да не се плашат: книгата ще хареса на всеки, който иска да научи най-важните истини, свързани с тая толкова съкровена човешка сфера: щастието, задоволството от живота, пълноценното усещане че живееш ненапразно, пристрастеността към великия жизнен порив, която именуваме с думата "щастие".
Решавам този проблем по много начини. Едининият е: като тръгвам на разходка - удоволствието да чета на някоя пейка в парка или сред природата е едно от любимите ми преживявания! - си слагам в чантата само една, най-много две книги. Все пак неудобно е човек по време на разходката си да мъкне цяла чанта книги, пък е и глупаво. Другият ми начин да се справям с проблема е: посягам съвсем спонтанно към оная от подредените на масата ми книги за четене, която е отговарила на някакъв мой неосъзнат моментен импулс. Тоест, потискам склонността ми към систематичност, която изисква да прочета изцяло, от корица до корица, първо една, след това друга, после трета и пр. книга. Ето днес по този метод няколко часа четох от книгата Какво е нужно да си щастлив? (Само си мислиш, че знаеш...) с автор Даниъл Гилбърт. Тази книга си стоеше кротко сред купа, недокосната от първото зачитане в нея, което трябва да е било преди повече от месец, ако не и два месеца. Издателството, което е издало тази книга, е ИЗТОК-ЗАПАД.
Прегледах наново тази част от книгата, която вече съм прочел, за да навляза в хода на изложението. И този път още в самото начало ми направиха впечатление следните думи на автора:
Написах голяма част от книгата благодарение на отпуски, субсидирани от Президента и Настоятелството на колежа в Харвард, фондация "Джон Саймън Гугенхайм", фондация "Джеймс Маккийн Катъл", Американското психологично общество, Националния институт за душевно здраве и Бизнес-университета в Чикаго. Благодаря на всички тези институции за финансирането на изчезването ми!
Значи за да напише книгата си авторът е "изчезнал", излязъл е в отпуск, усамотил се е, а пък всичко това е субсидирано от споменатите институции. Другояче казано: плащали са му докато е писал книгата си! Платили са му да започне да пише книга! Боже мили: а знаете ли как стоят нещата у нас в това отношение? Ще ви кажа накратко за да се ориентирате: след като е написал книгата си, след като я е издал с цената на безброй лишения, на автора жестоко му отмъщават - с мълчание. И му отмъщават всички: като се почне от завистливата "научна общност", мине се през книжарите, и се стигне най-накрая до читателя, който също иска да даде своята дан за разтерзаването на тоя, който е дръзнал да напише книга, сиреч да мисли, да говори, да каже нещо. Грозна работа е нашето, и затова бях изумен да науча как в Америка се отнасят към своите по-даровити хора. Не се чудете защо Америка е там, където се намира, и защо ние сме в положението, в което сме...
Излишно е да говоря и за това как пишат книгите си авторите у нас, по-специално такива като мен: във всекидневен труд за "насъщния хляб", и то в буквалния смисъл на думата, в къртовска и непрекъсната целогодишна работа, при която няма отпуски, няма почивки, няма подкрепа и насърчение отнякъде, а има само всекидневно нескончаемо усилие, стискане на зъби и стоене на предела на изчерпване на всички сили. А в Америка, както откривам, било друго, било иначе. Питам се: какви ли книги бих написал ако имах спокойствието да работя както работят хората в нормалните страни?
И си отговарям: може би щях да напиша по-хубави книги, но нямаше да напиша книгите, които съм написал. И които са ми свидни тъкмо защото съм ги писал в ужасни условия, стискайки зъби, във всекидневен тежък труд. А си личи, между нас казано, че този американец е доста, как да кажа, "изнежен", въпреки че книгата му съвсем не е лоша или слаба. Да завърша този абзац с това: има ли смисъл да се чудим защо пропиляваме здравето си и умираме като мухи, след като сме поставени в такива адски условия?! Както и да е, да не задълбавам в тази неприятна и оскърбителна спрямо достойнството ни на човешки същества тема. Тя обаче, по парадоксален начин, е свързана с проблема, с който се занимава анализираната книга - пътищата към щастието! - затова и си позволих да се спра на този иначе толкова неутешителен момент.
А сега няколко думи и за самата книга, макар че аз лично не обичам да правя "рецензии" или кратичко да разказвам "главното" в някаква книга, та на читателите на блога да бъде спестено удоволствието сами да я прочетат. От преразкази от "втора ръка" нека да имаме благоразумието да не четем поне книгите. Не бива да се мъчим да надхитрим самия живот, щото ние ще сме прецаканите. А четенето на книги е най-значима форма на духовен живот.
Книгата на Гилбърт е от ония хубави книги, които съвсем не могат да бъдат разказани или дори основателно коментирани. Тя е книга, вписваща се в най-добрите традиции на сериозното, но въпреки това популярно и достъпно четиво, представящо постиженията на съвременната американска психология. Не казвам "практическа психология", за да не бъда криво разбран, въпреки че пък съвсем неоснователно ще бъде да отнеса книгата към ония изследвания, които пазят едно по-високо, чисто теоретично и абстрактно ниво. Мен лично винаги ме е привличало най-вече това, че американските психолози успяват да предадат и най-сложните проблеми на психологията така, че всеки, а не само психолозите, да разберат за какво става дума. Което е и признак за истинска научност в сферата на хуманитарното познание, каквато у нас, уви, още няма - и както вървят нещата, скоро няма и да има.
За мен лично като философ ми е изключително интересно да чета разсъжденията на Даниъл Гилбърт по една такава, по същество, чисто философска тема, каквато е темата за щастието. Това, че психолози, и то със средставата на психологията, се опитват да навлизат в такива най-значими и човешки теми, каквито са темите за щастието, мисленето, интуицията (аз вече писах за книгата на Герд Гигеренцер "Гласът на интуицията", или "Интелигентността на несъзнаваното", за книгата на Тим Харфорд "Нещата от живота и тяхната логика", а също и за книгата на Дейвид Шуорц със заглавие "Магията на позитивното мислене", пак издадени от същото издателство ИЗТОК-ЗАПАД), е една тенденция, която бележи началото на нов ренесанс на дълбокото единение на философия и психология, от което печелят както философията, така и, особено много и най-вече, и самата психология. Много е впечатляващо това как един превъзходен психолог като Гилбърт успява да намери най-изразителни примери, за да илюстрира своите обобщения, което пък засилва интереса на читателя, който няма един чисто научен интерес, а просто иска да постигне някои работещи истини, касаещи собственото му самопознание.
Аз днес успях да прочета по-голямата част от книгата, като в нито един момент в тия часове не почувствах досада или отегчение. Книгата е много приятна за четене и е написана на жив, изразителен, бих казало колоритен език. Така че ония, които се боят да не би да им препоръчвам някаква суха научна книга, нека да се успокоят и изобщо да не се плашат: книгата ще хареса на всеки, който иска да научи най-важните истини, свързани с тая толкова съкровена човешка сфера: щастието, задоволството от живота, пълноценното усещане че живееш ненапразно, пристрастеността към великия жизнен порив, която именуваме с думата "щастие".
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!
(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2010 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
1 коментар:
Не отричам систематичното четене, то има своето оправдание на определни етапи и при определени обстоятелства, не виждам проблем обаче по принцип да се чете повече ли по-малко безразборно, несистематически и по няколко книги едновременно. Напротив, това е може би най-правилният метод за един философ. В тази вртъзка: интересна книга е „История на четенето” от Алберто Мангел, изд. „Прозорец”, 12.00 лв.
А иначе свидетелства от самите философи: из интервю на философа Джон Сърл:
„Да, на младини съм прочел стотици книги. И сега чета много...
Аз вече не виждам ралзика между точните и хуманитарните науки, между, да кажем, математика, литература и невробиология. Сега вече имам достатъчно широк поглед върху творенията на човешкия дух и не правя разлика между тези неща. Мисля, че моят проблем, проблем за всеки философ е, че за да правиш добре философия, трябва да знаеш всичко. А аз не знам всичко. Никой философ не знае всичко. От това следва едно неприятно заключение: май тук имаме вграден проблем...
Да си философ, е убийствено. Сравнявам го с – ако наистина искате да знаете какво е, станете сутринта и започнете да блъскате главата си в голяма тухлена стена. И продължавате така, докато накрая направите дупка в стената. Ето това е чувството. И аз продължавам да се блъскам в стената...
Всичко ме интересува. Това е част от проблема ми, всичко ме интересува. Отивам в библиотеката да взема книга по символна логика и откривам, че започвам да чета за войната в пустинята или развитието на керамиката в Европа или византийско изкуство. Всичко ме интересува.
А интернет е катастрофа, защото има повече от всякога неща за четене...аз дори не мога да прочета всичките интелигентни атаки срещу самия мен. Прекалено много са! И не мога да прочета имейла си. Така че проблемът е, че технологията на ни дава повече време през деня, това е истински проблем. Трябва да се чете много и съм сигурен, че не чета достатъчно. Но вземем четенето много насериозно.”
Посещение на учени от Хонгконг у възрастния Карл Попър:
„Сър Карл живееше сам в двуетажна къща..., украсена с многобройни книги, произведения на изкуството и роял „Стейнуей”. Сър Карл навършваше 88 години, но въпреки някои затруднения със слуха ни впечатли като напълно здрав възрастен мъж... Умът му беше много остър, въпреки петте удара, които беше прекарал. В течение на час и половина...голямият мъж ни въведе в света на философията, микробиологията, кванотвата физика, класическата музика и политиката. Той беше у дома във всичките тези дисциплини и ни впечатли дълбоко с ерудицията си...
Когато го попитах за последните му интелектуални интереси, той каза, че това са произходът на човешкия език, философията на Парменид и произходът на живота...
Той работеше върху няколко произведения едновременно...
Попър е прочут със задържането и отлагането на публикациите си, непрекъснато коригирайки грешки и пренаписвайки цели пасажи дори когато ръкописите вече са във фаза финална коректура...”
Да, на Запад наистина често се отпускат стипендии и субсидии, за да се усамотиш и да напишеш книга. Това е голямо улеснение. Между другото четох за един американски философ, не си спомням имато му, който неотдавна се бил усамотил добре облечен и снабден със суха храна и вода в дупка на плажа край морето в течение на месеци, където медитирал, конципирал нова книга и наизустил първите глави, след което се върнал в цивилизацията и ги записал на хартия.
Публикуване на коментар