Дочетох книгата на Георги Фотев "Българската меланхолия" и съм във възторг от истинността и дълбочината на написаното: за тази книга, убеден съм, много ще се говори и пише. Понеже казва истини, които е крайно време да осъзнаем - та да започнем да се поправяме. И то истини за самите себе си - всъщност най-важните истини; това са истините, без които не може. Ето защо оценявам тази книга като значимо постижение по пътя към истината за самите себе си, която ни е особено потребна в този преломен момент, който изживяваме. Защото е дошъл моментът да се променяме - ако искаме да тръгнем уверени по магистралния път на човешката цивилизация, който се е открил пред нас.Разбира се, нямам намерение да разказвам основните идеи на автора на тази, повтарям, забележителна книга, понеже те са най-добре изразени от самия автор. Вече писах за това, че съм удивен и от това доколко плътно съвпадат моите разбирания по същите проблеми, представени в книгите ми Българската душа и съдба и Страстите и бесовете български, с тезите, защищавани от проф. Фотев. Това е многозначително: когато двама автори, работещи независимо един от друг, стигнат до едни и същи по същество тези, то това е най-сигурен критерий за истинността им. Защото в тази сфера, имам предвид философската, социологическата, психологическата, хуманитарната, с една дума казано - духовната сфера, сферата на духовните неща, на духовните ценности, няма и не може да има друг начин за проверка на истинността на някакви идеи освен този.
Най-хубавото е, че авторът е изложил тезите си по един най-убедителен и популярен, съвсем разбираем дори за масовия читател начин. Ония, които се плашат, че това е "строго научно четиво" за по-отбрана публика, следва да се откажат от един такъв неразумен страх: в днешно време най-добрите автори се познават по това, че умеят да пишат съвсем разбираемо, а пък думите и мислите им могат да отекнат в сърцата на всяко едно човешко същество. Г.Фотев е достигнал до това ниво, което, впрочем, отличава книгите и текстовете, на които един ден е отсъдено да станат класика.
Бях решил да приведа тук поне няколко момента, нещо като примери от самия текст на книгата, но се питам сега дали е удачно, щото един откъснат от цялото пасаж няма начин да не прозвучи иначе. Е, добре, ще рискувам и ще ви предложа нещичко, ей-така, за да ви "настървя" да прочетете самата книга. Впрочем, какъв е моят интерес да правя това ли? Ами просто ми се иска колкото се може повече българи да се доближат но оная съдбовна истина, за която писах по-горе - в което именно е и нашия шанс и като човешки същества, и като нация. Та ето един особено важен според мен момент от книгата; на едно място, във връзка с анализа на идеите на философа Я.Янев, може да се прочете следното:
Общественият живот в България е станал нетърпим към личността, която е ненавиждана и хулена отвсякъде, където се появи. "Има ли някоя друга страна, дето личностите се преследват с такава цинична ярост?! Ние сме, може би, единственият народ, който не познава култа на личността."... "Ние не обичаме върхове. Обичаме да живеем без водачи. Обичаме стадното и тъповластното, най-грубото, безличното и безсъдбовното изравняване и смесване с всичко. Ние сме класически народ на тъповластието (...) Ние живеем във вечно изтребване на гордия и самоотговорен човек". Създала се е обществена атмосфера от безличия и общественият живот "гъмжи от безличия". Сред повсеместното гъмжило е насадена превратната и измамна ценност, че "равенството е по-хубаво от неравенството", което на практика е похищение върху творческия порив, инициативността, стремежа към лично постижение и т.н.И така нататък, текстът, както казах, е смислово наситен и има смелостта да заяви на висок глас и без преструвки някои най-горчиви, "неудобни", ала за сметка на това жизнено потребни ни истини. Които е крайно време да признаем, та белким се захванем да се поправяме. Щото с тия гнусни митологии относно самите себе си, които умишлено биват насаждани от ония, които добре си живеят в нашето миризливо и излъчващо отровни изпарения обществено блато, доникъде няма да стигнем; а нищо чудно и да се самоизядем в един прекрасен ден.
Или пък, и това е възможно, да се пукнем като огромен цирей, израсъл право на челото; впрочем, туморите на нашето "народностно самочувствие" трябва да се изрязват без жалост, та да се оздрави тъканта и за да се възвърне животът; иначе проказата и гангрената може да овладее целия организъм, което е гаранция за неотвратима смърт.
Та това, че напоследък се пишат и такива книги като книгата "Българската меланхолия", е симптоматично за назряващата потребност от промени. Ето, аз сега започвам да чета друга такава книга, носеща интригуващото заглавие "Жегата като въплъщение на българското"; неин автор е Златко Енев. От това, което прочетох тук-там от нея съм преизпълнен с любопитство и нетърпение - и като довърша сутрешната си "доза" писане, веднага се захващам с четене. Приятен ден на всички!
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар