Да пази Господ, дано не ви се наложи да ходите по болници в днешно време!

Тази сутрин няма да пиша по разни "глобално-фундаментални и съдбовни" теми като това какво бил казал Бойко Борисов или пък за това как медиите с притаен дъх чакат раждането на новото отроче на нашия любим президент Гоце Първанов: след два дни он ще ни ощастливи с новата си политическа формация, наречена "АБВ" (туй "АБВ" моя милост е склонна да го тълкува в смисъл че това е формация на малоумници или на нискограмотни хитреци). Та като няма да пиша за тия теми, по които цялата нация трепери от всякакви възторзи, ще си позволя да пиша за нещо съвсем тривиално: за това какво преживях тия дни, разкарвайки от болница в болница своята болна и стара майка.

Та, милата, криела от мен че е зле, но аз минах през нея по друг повод, и едва тогава разбрах, че не е добре. Изпитвала "световъртеж" при лягане и ставане, високо кръвно и други подобни оплаквания. Наложи се да я взема с колата при мен в Пловдив и ето, на другата сутрин вече бяхме в т.н. "ДКЦ" към Държавна (университетска) болница. Майка ми, която има представи за болничното, тъй да се рече, "обслужване" в София, не пропусна да изкаже впечатлението си, че тук, в Пловдив, сякаш е някак си по-спокойно, по-чисто, по-приветливо в болницата. Но това, разбира се, е нейното първонначално впечатление.

Почакахме около час пред кабинета на невролога и в един момент дойде и нашия ред. Влязохме, лекарката почна да разпитва майка ми, като я почукваше с едно чукче тук-там. Аз, след като съм я карал към 100 километра в това състояние, очаквах да я прегледат с помощта и на някаква по-съвременна техника, но тук явно са привърженици на чукчето. В един момент лекарката се вглъби в писане, а като написа документите, ми каза следното:

- Господине, на майка Ви се налага влизане в болница. Бихте могли да опитате да я вкарате в една от петте болници, в които има неврологично отделение. Пиша ви имената на съответните болници, ето Ви и направлението за хоспитализация. Трябва да направите всичко, че да я приемат някъде, но ако се окаже, че не могат да я приемат, ето Ви рецепта, да й купите лекарствата, и тогава ще я лекувате в домашни условия.

Лекарката любезно ми даде имената на болниците и ни изпроводи до вратата. И се почна нашата одисея, в кошмара на автомобилното движение да я карам от едната точка на града до другата, а после до третата и четвъртата.

Най-напред отидохме в Окръжна болница. Там се наложи да чакаме до момента, в който младия доктор се поосвободи, за да ни обърне внимание. Докато чакахме той минаваше чат-пат и ни казваше още малко да почакаме, и аз лично останах с ободряващото впечатление, че ще я приеме тук, т.е. че ни е провървяло. Когато обаче лекарят се освободи, заведени ни в една по-усамотена стаичка, където като погледна документа, се замисли малко и ми рече това:

- За съжаление при нас лекарката, която лекува (е специализирана по) световъртежите, за жалост е в отпуск цял месец още. Не зная какво може да се направи, освен да опитате в другите болници. Тук явно не можем да ви помогнем.

И като рече тия думи, лекарят ме погледна и с интерес почна да чака що ще река. Но моя милост, понеже е идиот, не се сети, че става дума за молби и евентуално за някакъв подкупец, та да я приемат, и когато аз взех да се суетя да си тръгваме, лекарят още веднъж ми рече:

- Наистина, господине, съжалявам, но в момента, при тия обстоятелства (той специално натърти на тия думи!), нищо не мога да направя за вас. Много съжалявам!

Аз пак не разгадах намека - хич не ме бива по тия неща, даването на подкупи, абе, с една дума, съм непоправим идиот. И ето, в резултат с майка ми пътуваме с колата към болница, която е в другия край на града, по диагонал, като се мине през центъра - или през околовръстното, което обаче почти двойно увеличава разстоянието. Както и да е, криво-ляво, към обед, вече бяхме в другата болница.

Тук историята се повтори досущ по същия начин, което ме облекчава, щото ми спестява усилието да описвам и тая случка. Пак лекарката им била в отпуск цял месец и пр. Пак ме погледнаха с кравешки очи, чакайки моя идиотска милост да загрее за що става дума. Аз пак не загрях. Аз винаги загрявам късно. Тръгнахме, суетейки се, щото времето напредваше. В коридорчето, отчаян (щото не знаех адреса на третата от петте болници, които ни се налагаше да посетим), се обърнах към един случаен гражданин да го попитам за адреса. Човекът мигновено схвана какъв ми е проблема, каза, че вчера е трябвало да преживее същите тия митарства, но от съжаление и от човечност към мен ми каза, че е по-добре вместо да ходя дотам, просто да звънна по телефона. Той дори ми даде да си препиша телефоните на неврологичните отделения, които си бил записал вчера, понеже му казали да проверява кога ще се освободи място. Искаше ми се да целуна ръцете на тоя човек, щото ми спести още много псувни по задръстените пловдивски улици и булеварди.

Като звъннах се оказа, че само в една частна клиника се отнесоха с мен по-човечно и ми казаха, че днес не могат да я приемат, но че могат да я планират за някой ден в следващата седмица. Съгласих се, нямах друг избор, щото в държавните болници направо ме отрязваха, без да им пука много-много, че става дума за тежко болен, за болен от коварна болест човек (то пък има ли изобщо хубави болести?). И така, наложи се да ида на място в една частна клиника, там искаха да видят имаме ли направление, и като го видяха, казаха да дойдем след десетина дена, когато щели да имат свободно легло. И на това бях доволен. До вечерта ми се наложи да откарам майка ми до Долна баня, където тя живее, пак изминах стотина километра, а пък в късната вечер трябваше да мина и обратния път, за да мога да ида на работа в дрегия ден.

Та тази и моята съвсем обичайна история. Да не дава Господ някому да ходи по болници, страшна работа! Да си пожелаем здраве, това е най-важното, пък и късмет, ако пък човек се разболее, да попадне на по-човечни лекари, които не ламтят само за пари, ами имат и известно съзнание за дълг, щото професията им наистина е най-благородна: да спасяват живота на човеците.

Добави в Svejo