Нацията ни се обезкръвява от най-ценния си ресурс, именно от личностната, от духовната, от човешката си сила

Вчера, 10 юли все пак присъствах на педагогическия съвет на училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив - въпреки че все още съм в болнични. Интересни наблюдения събрах, мен живо ме интересува ситуацията, която се оформя сред учителския екип на това знаменито училище. Тия дни, живот и здраве, пак ще пиша по проблемите, които по моя преценка са парещи, горещи, нещо повече, бих казал дори крещящи - и по които, за жалост, обикновено съвсем не се говори. Отбягват се, известно защо. Истината в наши условия, знайно е, е нещо, от което много боли, а пък тия, дето ще имат доблестта да кажат "Кралят е гол", са същинска рядкост; да ги откриеш, явно трябва с микроскоп да боравиш. А сега, понеже имам много работа тия дни по подготовката за печат на новата книжка на сп. ИДЕИ, ще се задоволя само с нещичко, което все пак много говори за въпросната ситуация - и за въпросните горещи, парещи, крещящи проблеми на училищния живот, на живота на училищната ни общност.

Ще каже някой - абе ти, човече, що не каза тия проблеми там, на самия педагогически съвет, ами ни занимаваш нас тука, нали там именно е мястото за тия неща? Вярно е, съгласен съм, там е мястото. Но не ги казах по една причина, за която ето сега ще разберете. На съвета аз си мълчах; напоследък все си мълча на тия съвети. Ще обясня сега защо мълчах на този съвет. Не само защото се възползвах от добре известната мисъл на генерал Де Гол за мълчанието, а и по друга причина; ако някой не се сеща коя е тая мисъл на Де Гол, ето тази част от нея, която си спомням сега, понеже не ми се рови сега из книжата за да я търся: "Мълчанието е силата на слабия, великодушието на силния и...", натам повече не си я спомням, иначе мисълта му е много мъдра, гениална даже. Мълчанието, впрочем, често е по-красноречиво от говоренето, то съдържа в сее си и момент на тайнственост, то в някакъв смисъл е и по-въздействащо. А иначе казано, или директно казано, аз мълчах, понеже не ми беше дадена думата. Да, не ми беше дадена думата, затуй мълчах. А думата тоя път аз поисках... в писмен вид, предварително, с нарочно заявление. И въпреки това не ми беше дадена думата. С оглед контекста, а именно, че съм в болнични, а пък директорката смята, че щом съм в болнични, нямам право да посещавам училището (камо ли пък да участвам в педагогически съвет!), пък и понеже съм възпитан човек, аз не нахалствах да си изпрося думата, а през цялото време чаках, с оглед на моята писмена заявка, директрисата да ми даде думата; е, не ми я даде, да, през цялото време не се сети да ми изпълни "прошението", затуй и аз се наложи да мълча и да чакам; не дочаках този момент да ми се даде думата, нямах туй щастие, затуй и не се изказах. А иначе директорката ни е страшно модерен, демократичен и толерантен ръководител, това поне е безспорно!!! Ето сега моето прошение-заявление за искане на думата, изпратено предварително и то в писмен вид; ний все си разговаряме с директорката предимно писмено:

До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив

Чрез директора на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова

ЗАЯВЛЕНИЕ

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема г-жо Директор, заявявам желанието си да участвам в насрочения за 10 юли 2013 г. Педагогически съвет. Желая да се изкажа по някои важни по моя преценка въпроси, за което давам заявка с настоящето заявление.

Внасям по-долу и писмен вариант на изказването си, който, с оглед да бъде спестено време на членовете на Съвета, може да бъде разпечатано и вложено в папката с материали към Съвета. Ако това бъде сторено, аз ще мога пред Съвета да се задоволя с кратко резюме на изказването си. Благодаря за вниманието!

4 юли 2013 г. Пловдив С уважение: (Ангел Грънчаров)

Та така, въпреки това искане, към което приложих и публикуван в блога ми вариант на моето изказване, думата изобщо не ми беше дадена! Директорката сигур е забравила да ми я даде, нищо чудно и така да е станало. Знае ли човек?! Тя е много зает човек, за много неща мисли нашата всеотдайна ръководителка, тъй че може и това да е станало. Дано, ама надали. Както и да е. Факт е обаче, че думата не ми беше дадена. Очевидно ръководният фактор съвсем не желае моята дума да бъде чута. Ако желаеше да я чуе, щеше да се сети да ми даде думата, щом съм я поискал даже писмено. Ала това, че не благоволи да ми даде думата показва, че съвсем не желае да чуе какво аз мисля. Вероятно й е крайно неприятно да чуе моето становище. Сигурно е точно така, тя с това свое отношение прекрасно илюстрира и доказа, че е тъкмо и точно така.

Затова като философ и психолог да отбележа: човек е орисан винаги да се издава, каквото и да направи, все ще издаде себе си, тази е човешката прокоба: да му мислят двуличните!

Тя, директорката де, прочее, моето становище вече го е прочела, щото надлежно й го изпратих в писмен вид. Но, явно, е преценила, че то трябва да бъде скрито от "колектива". Неин избор си е това, аз не мога да й се меся. Така е преценила, така е сторила. Един вид е цензурирала моето изказване, оценявайки го като "несъществуващо", като "нищожно". Да, явно за нея аз самият, пък и моите изказвания (мнения, преценки, позиции и пр.) са несъществуващи, нищожни, щом ги подлага на такова нескривано и грубо игнориране и цензуриране. Което и показва съкровеното й желание: тоя така противен Ангел Грънчаров изобщо да го няма, да потъне там накъде в небитието, да изчезне, да анихилира, да се стопи, да умре ако трябва! Е, аз, макар и жив (все още), макар и съществуващ, съм провъзгласен вече за несъществуващ, съм пратен в сферата на небитието; щом така й харесва на нашата директорка, нека така да бъде. Нейна воля. Неин избор. Нейно решение. У нас има демокрация, нали така? Другоячемислещите са на почит. Да, ама дръжки! Да имате много здраве от мен, но това съвсем не е така...

Тя ми заяви преди три дни (когато отидох на семинар по психология, ей-така, понеже ми е интересно, а пък тя в началото на семинара дойде при мен и ми заяви, че съм бил нямал право да присъствам, понеже съм в болнични, ерго, трябвало било да си стоя в къщи, на леглото, иначе ще излезе, че съм бил симулант, щяла да обжалва по административен ред болничния ми, да го обяви за нищожен и прочие, аз не зная дали това тя вече не го е сторила, но тия дни ще се разбере; както и да е), та заяви ми, че нямам право да посещавам училището и да участвам в такива мероприятия, които ме интересуват, понеже, казах, като болен, трябвало било да си гледам болестта, и, евентуално, умирането; щото болните, изглежда, са болни не за да оздравяват, а, ако е възможно, да... умират. Да де, логиката е странна, с течение на времето обаче природата е преценила, че болният, при добър развой на болестта му, се чувства по-добре и в един момент става от леглото и почва да щука натук-натам. И може дори до работното си място да се довлече, за да види как вървят там нещата.

Докторите обикновено казват на болните, че трябва да се движат, за да укрепват, за да се съпротивляват на болестта, за да я надмогват. Както и да е, ръководните, властническите фактори у нас често имат твърде оригинални схващания за всичко, в това число и за болестите и за здравето на хората. По тази причина, понеже бидох обявен за "съвсем или изцяло нетрудоспособен", аз се въздържах да нахалствам да се и изказвам на съвета, понеже, както казах, очаквах ръководното тяло да издаде своята височайша санкция да говоря и, евентуално, в израз на неочакван прилив на великодушие и на демократичност, пък и на толерантност към "критикарите" да ми даде думата. Е, не ми се даде тази дума, и затова аз се отдадох на мълчанието. И на слушането. Аз като философ зная, че слушането е нещо прекрасно и чудесно, човек много може да се наслаждава и да се забавлява когато слуша. Е, отдадох се на тези забавления. Слушайки, човек също така може и да мисли, да осмисля чутото, вътрешно да реагира, което именно е и размисълът.

Аз затова все това повтарям на учениците си, които имат възможността с мен да учат философски дисциплини. Не бърборенето и дърдоренето, а мълчанието и слушането са... истината на общуването. Като мълчиш и слушаш ти показваш и уважение към говорещия, зачиташ го като личност. У нас с дърдорковци и мърморковци е пълно, виж, слушащите съвсем са кът. Рядкост е да откриеш внимателно слушащ човек. Когато някой си отвори устата да каже нещо, обикновено пет човека скачат и почват да крещят, за да му я затворят. Може би ги е страх да не би от отворената им уста да настъпи течение и да настинат в него, знам ли защо така усърдно и мълниеносно скачат.

Аз, примерно, като река да се изкажа на учителски съвет, още щом си отворя устата да кажа нещо, моментално някои почват да мърморят недоволно, други почват да ме прекъсват, да се провикват, някои дори почват да вият на умряло, това е характерно за по-нататъшния етап на моите речи, и така, по тази причина, все по-рядко напоследък се изказвам. Затуй и съм се отдал в последните две години предимно на писане. Като пише, човек пак може да каже какво мисли. Дори, пишейки, той оказва по-голямо уважение на адресата на мислите си. Дава му възможност да вникне и да постигне смисъла на казаното (написаното). Може пък някой по-необичайни мисли като моите (все пак съм философ) да изискват повечко време за осмисляне, затуй предпочитам да пиша. Ето, и сега пиша, след като не ми беше даден шанс да се изкажа на съвета. А имаше какво да кажа. Аз, прочее, това, дето исках да кажа, много пъти съм го казвал, писал, повтарял, безброй пъти даже. Ама проблемът е, че (не)слушащите, явно, не щат да вникнат и да разберат. Те явно имат предубеждението, че тоя там Ангел Грънчаров постоянно греши, затуй не ме слушат, затуй не щат да ме чуят, а прословутият Ангел Грънчаров постоянно греши по простата причина, че не мисли като началството, разбира се, тази е единствената причина за постоянните му грешки! Толкова е просто това!!! Толкова е то близко до акъла.

И още един момент искам да отбележа тук. Важен е. Многозначителен е даже.

Директорката, според обичая, прочете дълъг и предълъг доклад. Описа, както се полага, успехите и постиженията, също така, както се полага, според добре познатия административен обичай, посочи и "някои малки слабости", но важното е, че успехите, дето се казва, са огромни, тъй че слабостите и проблемите, ако изобщо ги има, са малки, са нищожни. В тоя тон бяха, както си е обичаят за едно държавно предприятие, подчинено на принципа на "демократическия централизъм" (според който шефът е всичко, а "колективът" е само... придатък да директорското тяло, е нещо като трансмисия на неговата воля и власт!), та в тоя тон общо взето бяха и изказванията. Премерени, деликатни, за да не би, недай си Боже, шефът да се засегне и да се почувства критикуван, опази Боже, и виновен за нещо, не, ний такова нещо не можем да допуснем даже в ума си, камо ли пък да го изречем. На моменти идилията беше потресаваща, трогателна, възхитителна. Народни маси и вожд, намиращи се в поразително единомислие и единодействие. Такива ми ти работи. Как пък точно аз да взема да нахалствам да взема думата и пак да наруша идилията! Няма да стане. Идилията беше на висота. Е, имаше и някои, тъй да се рече, неудобни моменти и въпроси, но за тях да не мислим. Бъдещето, дето ни чака, е бляскаво. Проблемите трябва да бъдат замитани под килима. И тогава всичко ще е чисто и бляскаво.

Точно така замете под килима уважаемата г-жа директорка всички ония мои предишни доклади, адресирани директно до Педагогическия съвет; да, в течение на учебната година аз много пъти писах нарочни доклади до съвета, които предлагах на директорката, за да ги внесе на вниманието на Съвета, тя обаче, разбира се, предпочете да ги натика в някое прашно чекмедже (или в кошчето за отпадъци, не знам къде точно ги е натикала), ала само и само да не извести Съвета за тия мои предложения, инициативи и прочие. Също така през годината (отчетната учебна година имам предвид) моя милост откри нарочен семинар на тема ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА УЧИЛИЩНИЯ ЖИВОТ и там, в живо сътрудничество на ученици и учители, бяха много пъти обсъждани истинските, тежките, крещящите проблеми на училищния живот; е, интересното е, че директорката, поне както личи от доклада й, се направи, че такъв семинар изобщо не е имало, тя премълча за него, явно й е крайно неприятно неговото съществуване. Също така не каза и думичка за работата на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ към училището, който моя милост е открила и ръководи, и за него, за неговите инициативи думичка не каза, явно и него го отнесе към сферата на небитието, или поне към сферата на нежеланото от началството. А това, по тази административна "логика", което не е по вкуса на началството, то, разбира се, не съществува, толкова е просто това! Същото може да се каже и за нещо друго, съвсем материално, а именно, че ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ в сътрудничество с моя семинар под надслов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ (семинарът на Ангел Грънчаров има тия две основни поредици, които в общи линии съвпадат, само дето акцентът е малко по-различен), та значи Клубът и Семинарът през учебната 2012-2013-та година издаде, отпечата три (!) брошури, всяка от по около стотина страници (!), и те имат следните заглавия, именно, първата е концентрирана и съдържа статии, методологически и прочие постановки около проблема за ПРЕПОДАВАНЕТО, втората изследва проблемите около т.н. ДИСЦИПЛИНА, а път третата поредица от статии, включени в съответната брошурка, са концентрирани около проблема за ВЪЗПИТАНИЕТО на младите хора.

Е, целият този богат материал, която успяхме да разработим в сътрудничество на учители и ученици, беше подложен на най-жестоко, направо на безпощадно игнориране от нашата толкова модерна и иновативна директорка, да, та не отрони и думичка за тия инициативи в доклада си, явно и тях отпрати в сферата на небитието, на несъществуването, явно и тях е запратила в кошчето за боклук - или в най-прашното и най-отдалечено чекмедже на огромното си министерско бюро. Както и да е, това е неин избор, който обаче много говори; аз, повтарям, продължавам да смятам, че мълчанието и премълчаването говорят много повече от самото говорене, говорят още по-красноречиво, това е аксиома, но за жалост, много хора, особено от ръководния ешалон, съвсем не знаят тази истина. Което, разбира се, си е за тяхна сметка. И ляга на тяхната отговорност. И на тяхната съвест.

Спирам дотук. Пиша това, така да се каже, за да си облекча собствената съвест. Ще дойде момент, когато истината за преживявания тежък период, както се казва, въпреки всичко ще излезе наяве, и тогава ония, които мило са мълчали, вярвам, ще имат все пак някакви проблеми със съвестта си. А тия, дето сме мълчали, ама по съвсем друг начин, с едно най-крещящо мълчание, пък и сме говорили де, пък и, най-важното, сме писали, няма да имаме тия проблеми със съвестта, но за сметка на това ето сега имаме преизобилие от какви ли не проблеми, примерно здравословни, примерно съдебни (ний си изясняваме отношенията с ръководството пред съда, два съдебни процеса има заведени, единият тече, другият предстои!), какви ли не други, финансови и прочие, всичко в този живот, както се казва, се заплаща. Да, безплатни обеди на този свят и в този живот няма. И не може да има. Всичко си има цена. Всичко се заплаща. Все някак се заплаща. Така е устроен животът.

А, за малко да забравя: г-жа директорката, разбира се, също "забрави" за излизането на цяла една книга, трактуваща най-прецизно проблемите на българското образование и, в частност, проблемите на нашето знаменито училище, именно забрави да спомене в доклада си за излизането от печат (в две издания, поради големия интерес!) на книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), да, тя забрави за тая книга, нищо че беше й подарена даже с автограф от автора, очевидно, и нея предпочете да запрати в сферата на небитието, в сферата на несъществуването. Щом така й е угодно, нека да го прави. Даже ако е устроила нарочно аутодафе на книгата и я е изгорила, пак е хубав, многозначителен знак.

Ето, оказва се, че има лидери на българското образование и култура като нашата директорка, за които такива артефакти като книги, брошури, списания (да, списание ИДЕИ нашата така великодушна и иновативна директорка също го е подложила на такова такова красноречиво и пълно игнориране!) и пр. са нещо крайно неприятно, нежелано и пр., поради което са запратени в сферата на несъществуващите, на фантастичните, на мистичните даже неща! То нали в нашето училище всеки ден, явно, излизат и се отпечатват все някакви нови и нови книги, ний водим такъв богат духовен живот, че ето, нормално е, една книга изобщо да не бъде забелязана - случва се това в тоя пребогат поток от книги, в това изобилие от книги!

Това е положението. Спирам дотук. Друг път ще продължа. Темата, както виждате, е прелюбопитна. И говори много за конвулсиите на нашето наистина болно време. Живеем в едно болно време, когато комплексите на миналото, на отреченото уж минало са така живи и корави, а пък наченките, зачатъците на едно така потребно ни и желано бъдеще са още съвсем слаби; битката между старото и новото, която се води в наши дни, както видяхте, е безпощадна - и дори кървава, пък макар и само в един сякаш преносен смисъл (аз лично, прочее, загубих доста кръв по време на животоспасяващата операция, от която все още се възстановявам); преносен също така обаче смисълът защото силите на миналото продължават жадно да пият кръвчицата на народа, да смучат без жал тая кръв.

Да, аз не се боя от тази метафора, защото нещата съвсем не са за подценяване, съвсем не са безобидни: заради така калпавото ни образование нацията се обезкръвява непрекъснато от най-ценния си ресурс и потенциал, именно от личностната, от духовната, от човешката си сила; защото тая административна и тоталитарна образователна система продължава да бълва общо взето съвсем негоден за предизвикателствата на живота "продукт", ето затова пиша така.

Пиша сякаш с кръвта на сърцето си, пиша, все едно че крещя, ала кой да ме чуе?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo