Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

четвъртък, 19 декември 2013 г.

Мечтаната промяна към по-добро ще се случи, България я чака по-добра съдба от тази, която в моменти на отчаяние ни се струва най-вероятна



По публикацията от вчера със заглавие Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели (част II) получих интересен и важен за мен отзив от мой ученик, който публикувам отделно заедно с моя отговор до него и също така коментара на един друг човек, чието мнение много ценя, моя приятел Т.Томев; ето какво си казахме там: (ОЩЕ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

2 коментара:

Анонимен каза...

Тези протести са прекалени аморфни, без лидерство и без ясна политическа алтернатива, затова трябва да сме по-скоро скептични за успеха им. Ако обаче към моралното негодувание, което засега е движещата им сила, се добави и социална компонента поради влошено икономическото положение, може и да станат неудържими. Само че падането на кабинета и нови избори не решават проблемите на България, защото липсва алтернатива на сегашното правителство. ДСБ наистина концентрира в себе си реалния експертен и политически потенциал на България и би могла да изведе страната към по-добро бъдеще, но тя е пренебрежима електорална величина, без Костов не е същата и най-важното: в момента се размива и обезличава в т. нар. Реформаторски блок.

Ето защо в краткосрочен и средносрочен план няма причини за оптимизъм. А как стоят нещата в по-дългосрочен план? Няма ли все пак свободата да тържествува ако не в целия свят, то поне в посткомунистическите страни, които уж скъсаха с тоталитарното си минало? Не е ли просто въпрос на време истинската демокрация да надделее напук на съпротивата на старите елити? Принципният отговор на този въпрос е отрицателен или по-точно неопределен. Да приемем, че свободата и демокрацията са, така да се каже, естественото състояние на човечеството и че те автоматично ще се наложат над несвободата, е един вид марксизъм с обратен знак, т.е. постулатът, че не комунизмът, а демокрацията накрая все пак „закономерно” ще победи. Въпреки Фукуяма обаче няма такава гаранция. Даже наопаки. Историята учи, че свободата е била по-скоро изключение, а несвободата обичайната участ на човечеството. Дори завоювана, тя винаги може да бъде загубена, защото когато хората свикнат с нея, тя става нещо подразбиращо се и именно тогава е най-застрашена.

Аз обаче съветвам най-настоятелно всеки, смятащ се за интелектуалец независимо от конкретната му специалност, да отдели време и сили и да анализира икономическата и политическа ситуация в глобален план възможно максимално обективно, без пожелателно мислене и „sine ira et studio”. Специално що се отнася до икономиката, допреди няколко години и аз нямах представа какво става на прословутите световни финансови „пазари”, но когато се задълбочих в проблематиката, направо ми настръхна косата. Съвсем не е необходимо да се навлиза в детайлите на разните финансови инструменти, важно е да се схванат общите принципи на функциониране на системата. А те са в разрез с всяка нормална човешка логика и здрави разум. (Здравият разум е нещо много важно и фундаментално.) Налице е една гигантска пирамида, една схема на Понци в терминалната фаза, която всеки момент ще рухне и ще повлече света в пропастта. Това не са параноични апокалиптични видения, а една реална перспектива. Но това не е всичко: налице са могъщи недемократични сили, които чакат момента, за да се възползват от подобна ситуация, която може да настъпи в близко бъдеще. Да не забравяме, че непоклатимо изглеждащата Римска империя рухва в рамките само на едно поколение! Поради това мисля, че следващите години вероятно ще са преломни за развитието на света.

Анонимен каза...

Ето защо няма причини за оптимизъм, а по-скоро за песимизъм или ако щете по-точно реализъм, още повече че песимизмът е характерен за консервативната умонагласа.

А какво да правим междувременно ние, «обикновените хора», от които сякаш не зависи много?

Първо, никога не бива да изпадаме в униние и да спираме да се борим за свобода и демокрация, защото също така няма закон, според който те НЯМА да победят.

Второ, дори да загубим, усилията ни няма да са били напразни, защото бъдещите поколения може да подемат борбата отново – както ние днес се възхищаваме от светлия пример на Брут и Касий например, с които римската res publica загива, но които остават до днес един вдъхновяващ пример. Или да вземем Левски. Напразна ли е била саможертвата му?. Не, разбира се, въпреки натякванията на Ангел Грънчаров, че българите не били достойни за паметта му. Не бива да се очаква от хората невъзможното, не всички може да са герои. Формално наистина изглежда, че животът на Левски завършва с катастрофа. Но дори подсъзнателно примерът на Левски действа и вдъхновява българите, дори когато не го разбират. Ако не беше той, България нямаше да бъде същата. Затова формалният «провал» не Левски не е провал. Не случайно и Тодор Каблешков е казал:

«Моята младост принадлежи на Отечеството ми, паша ефенди, и ако ми е мъчно, то е затова, че бесилката ще ми отнеме възможността да се боря за свободата му против вашата омразна, тиранична власт. Нашата кръв ще обагри пътя към свободата и над измъчената ни родина ще изгрее слънцето на българската правда."

Но дали и кога ще стане това, никой не знае, защото бъдещето е открито.

Затова четвърто: не забравяйте да се наслаждавате на може би последните дни, седмици, месеци и години с близки и приятели, преди бурята да се е разразила с пълна сила.

Това е моят предколеден и предновогодишен „анализ” и един вид моето (на „конспиролога, който не е съвсем в ред и му хлопа някаква дъска) завещание и предупреждение към света и поколенията.