Разказ за продавача на малини край пътя и за "ромската интеграция" - както тя си тече тук, в моята родна Долна баня

Съвсем кратичко ми се иска да разкажа нещо, което вчера научих. Живея тия дни в Долна баня, моят роден град - и в моя роден дом. Много неща в уж монотонното ежедневие тук ми се случват, които заслужават осмисляне, представяне, записване с оглед съхраняване и пр. Та ще ви разкажа една кратичка история, която показва позитивни промени в живота на тукашните хора, промени, случващи се, тъй да се рече, под напора на самия живот. Това, което ще разкажа, вчера го научих от един тукашен човек; ще се опитам почти дословно да предам думите му. Този човек, който ми разказа тия любопитни неща, всъщност е циганин, тукашен, местен; това обаче, което той ми разказа, ме впечатли силно, ето, ще предам думите му без никакви привнасяния от моя страна.

Само две думи за обстановката, в която го срещнах. Като пътувах онзи ден по шосето от Долна баня за Самоков с колата си, видях, че разни хора продаваха малини край пътя, а пътят минаваше покрай малиновите им градини. Направи ми впечатление, че цигани бяха продавачите. Спрях на едно такова място, реших да купя малко малини, за да занеса на болната ми майка, която е тия дни в болница, в Самоков, аз се бях запътил към нея. Беше рано сутринта, но ето, тези хора отдавна бяха в малиновите си насаждения, бяха набрали много малини и ги продаваха край пътя, водещ от Костенец, през Долна баня, после следва Боровец и за Самоков. Продаваше малините един циганин на възраст горе-долу моята, а един младеж, вероятно синът му, пренасяше и товареше щайгите в лека кола, имаща голямо багажно отделение, вероятно ще ги кара за пазара в София. Харесаха ми малините, едни такива едри, съвсем свежи на вид и много ароматни като човек ги опита (продавачът ме покани да ги опитам, явно го бива в търговията и умее да си рекламира стоката), аз попитах човека как пък умеят да отглеждат толкова хубави плодове. Той се оказа приказлив и ми разказа ето какво:

- Да, ние ги отглеждаме малините, земята не е наша, но сме я взели под наем. Разни бабички имат земя, не могат да я обработват, затова ние я наемаме. Няма работа, някак трябва да се живее. С това се препитаваме, иначе ходим и за гъби и билки в гората, сам знаеш, лятно време е, много трябва да се работи, че да има препитание за челядта.

Похвалих го, че така усърдно работят, ето, и младите свикват към труда, така и трябва да е. Той пък ме попита тукашен ли съм, отвърнах му да, тукашен съм, ама отдавна живея далеко, рядко се връщам. Той се поинтересува кой ми е родът, обясних, тогава човекът много се зарадва, щото се оказа, че моят баща, Бог да го прости, и брат му, мой чичо, и той е покойник, Бог да го прости и него, му били построили къщата, те бяха майстори-строители навремето. Похвали двамата братя-строители (и третият им брат беше строител, Бог да го прости и него, но той не е участвал в строежа на тяхната къща), разказа разни неща, и като се отпочна разговора, между другото, той ми разказа ето тази история, заради която всъщност се захванах да пиша тази сутрин:

- Ами какво да ти кажа, интересно нещо се получи в тия години. Едно време, при комунизма, имаше ТКЗС и всички, и българи, и цигани, работехме в него, много не ни плащаха, но имаше работа и живеехме някак, ето, и къщи си построихме с огромни лишения в немотията. Дойде обаче демокрацията и сам знаеш, ти по онова време беше кмет (човекът помнеше, че моя милост кметува в Долна баня в началото на 90-те години на миналия век) какво стана: развалиха ТКЗС-то, хората си получиха земята и с голям мерак през първите години почнаха да я обработват. Да, ама нямаха инвентар, беше много трудно, а пък ний, циганите, останахме без земя, без работа, без нищо. И почнахме да се храним само като беряхме гъби и билки в Рила планина, лоша работа, тежки години бяха. Не е тайна, че много от нашите събратя от немотия се принуждаваха да крадат от градините на хората, това не е хубаво, но е човещинка.

Да, ама по едно време ваште (така той наричаше нециганите) - продължи да разказва този човек, продавачът на малини край пътя - взеха да се отказват от земята, видяха, че от земеделие едни голи ръце не може да се забогатее (както си мислеха отначало), когато се радваха толкова на бащината и на дядовата земя. Пък повечето хора и остаряха, не можеха вече да работят земята, ето, земята почна да пустее. И ний, циганите, вече нямаше откъде да крадем, а с едни гъби и билки не се живее. Някои от нашите се принудиха да идат по гурбет, даже и в чужбина, но ние, дето останахме, в един момент се видяхме принудени да почнем да наемаме земя и да почнем да садим ягоди, малини, картофи. За да преживяваме някак. Работна ръка имаме, е, мъчно е, но постепенно свикнахме, човек сам да си е чорбаджия не е лошо. Та ето, сега ние, циганите, сме вече земеделци, сума ти народ от наште работи по земята и някои дори започнаха хубаво да печелят. Е, поне прехраната си осигуряваме с честен труд.

Разказа ми тази история за няколко минути, а пък аз се възхитих на думите му, видя ми се много позитивна тази промяна в живота и в начина на мислене на тия хора. Всякакви хора има навсякъде, има и лоши, и мързеливи, но ето, оказва се, има и доста работливи хора и сред цеганите, добри стопани, учат децата си на труд, това много ми хареса. След като чух историята, разказана ми от този човек, и след като сам ядох от превъзходните малини, отгледани от неговото семейство, сега съм вече сякаш по-голям оптимист за бъдещето на Долна баня. Тия неща са хубави, ето, има промени, които са за приветстване. Синът на разказвача, дето товареше колата с щайги малини, поспря малко работата си за да изслуша разказа на бащата и през цялото време се усмихваше с хубавата си усмивка. Младата жена, която пренасяше щайги с малини, берачка също, изглежда беше съпругата му, и тя хубавица като него, а пък може и да му е сестра, не питах, не ми беше удобно да попитам. Пък и бързах за Самоков, тъй че се простих с разказвача, пожелах им лека работа - и отпраших с колата нагоре по пътя.

А малините, отгледани от тия хора, бяха чудесни. В Долна баня стават много хубави малини и ягоди, по два пъти ги берат, през юни веднъж и ето сега, през август-септември пак раждат тия чудновати малини и ягоди. Това исках да ви разкажа. И други истории от този вид имам за разказване, но някога друг път ще ви ги разкажа. Най-вероятно, ако не забравя - и ако имам време и нстроение за такива неща.

А сега хубав ден ви желая! Нека да бъдем дори хора, с доброта всичко се постига - както искате възприемете тия мои думи, но не са хубави работи според мен да се караме, да сме враждебни спрямо хората, които са по-различни от нас: всички сме човеци и трябва да се разбираме, а добрата дума всяко сърце отваря. Хайде да спра дотук, че се отвори голяма тема, за "ромската интеграция", видите ли как тече тя, пустата интеграция тук, в моя толкова хубав роден край? Без никакви специални програми, планове, фондации, инструкции, тече си по един най-естествен начин - както животът го изисква. И както животът повелява. Така и трябва да е, този е истинският начин...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo