В Musee des Beaux Arts в Цюрих

Тръгвам към Mузея за Изящни Изкуства, както е преводът на Musee des Beaux Arts. Психически се подготвям за бърза обиколка из препълнени с хора зали, нали трябва да се мине през всички помещения - да спреш и съзерцаваш повече от 15 минути в голям национален музей си е голям лукс, достъпен само за жителите на Цюрих.

Припомням си пътьом опашките и препускането през залите на Лувъра в Париж и бившата сграда на парижката гара Quai d’Orsay. Как да избереш, какво да пожертваш, как да намериш по най-бързия начин най-ценното в тези съкровищници? Оказва се че всичко е интересно и че неизвестен автор неочаквано те омагьосва и приковава за дълго, по-дълго от шедьоврите, които не би искал да пропуснеш. Спомням си детския възторг и въодушевление на хора от различни възрасти и националности.

При посещението на една изложба във Виена забелязах как малкия ми четиригодишен внук ме гледаше с любопитство на моменти. После баща му сподели че е задал по това време въпроса: „Тате, защо хората стават толкова неестествени когато ходят на изложба?”. Беше почувствал превъзбудата при тези „Ох!”, ”Ах!” и „Лелее!”, защото ние, хората, суетните хора, се влияем от големите имена и се задъхваме от възторг когато видим на живо някоя картина, която добре познаваме от репродукции. ”Дано не изпадна в еуфория и този път”, разсъждавам на ум и си обещавам много много да не се прекланям пред таланти и красоти, да спазвам благоприличието и сдържаността, към които така добре са приучени швейцарците.

Моята приятелка и братовчедка неохотно ме придружи, малко се притеснявах дали няма да препира да излизаме щом се умори. Тя рисува добре и на всеки рожден ден получаваше огромни книги с репродукции на различни художници от бившата руска книжарница на Пловдив, ходеше и на уроци по рисуване. Сега имаше чувството че всичко, което ще види, ще й бъде познато.

И така, влизаме в просторно фоайе и се отправяме към касата. Служителката там ни поздравява с добре дошли и без много да ни обяснява ни дава билети на половин цена, защото по нейно предположение сме в пенсионна възраст. Това важи само за едната от нас, но по някакъв свой начин на мислене дава и на двете билетче на половин цена, с което ни спестява 20 швейцарски франка, равни на 32 български лева. Поглеждаме едновременно - тя и ние двете, към просторното бар-кафене срещу касите. Там може да поседнеш дори и нищо да не консумираш, а ние имаме спестени 20 франка.

Освобождаваме се от излишни тежести и дрехи в гардеробна с ключове и влизаме само с план на музея на руски и френски език. Залите са просторни и светли, в средата са поставени удобни мебели за сядане с лице към картините. Хората са малко, случва се да сме сами в някоя зала. Никой не ни наблюдава, не ни прави забележки, двама-трима служители пресичат от време на време някоя зала. Много от посетителите са насядали по меката мебел и се любуват на някоя скулптура или картина. Голяма група студенти с пособия за рисуване се движат с преподавателя си без да вдигат никакъв шум. Движим се по стрелките, указващи посоката, смълчани от големия брой известни имена на художници и от малкия брой на неизвестните. Част от това, което видяхме, ще видите тук във фотоалбума и ще прецените сами. Тук ще споделя само нещо, което другаде не бях виждала.

В една от залите се чуваха като дълбоко от земята стонове и викове на жена, които категорично бяха отчаян зов за помощ. Съвсем случайно открихме малка дупка - с размер на яйце, на пода, покрита със стъкло. Това, което видяхме ни потресе. Женски образ изникваше с протегнати нагоре ръце от дълбините и молеше явно да бъде измъкнат от там, махайки с ръце искаше да се хване за нас, после отново политаше с писъци надолу, за да се появи пак, умолявайки настойчиво за нещо на немски език, който за нещастие не владеем добре. Беше ясно послание: да не забравяме за миг че има възмездие за всяка лоша постъпка и този прозорец към подземния свят, от който излизане няма, е тук, за да ни напомни отново това. Беше трудно да заснемем жената, но прозорчето към ада на пода се вижда на снимката.

След около 4 часа, без да изпитаме никаква умора, излязохме навън, защото ни чакаха с кола.

Толкова бях развълнувана и вдъхновена от преживяното, че не ми се искаше да прекъсвам вълшебната приказка на това посещение в Кунстхаус, един от най-големите художествени музеи в Швейцария. Не е далече от площад "Белвю", десетина минути пеша по "Ремищрасе" и е отворен до 20 часа. Около сградата има няколко художествени скулптури и пластики, които допълват емоционалното засищане - така че да остане посетителят напълно удовлетворен. След един такъв емоционален ден животът наистина се променя! И този път се вълнувах прекалено, понякога красноречиво се поглеждахме двете. Без думи. Те не можеха да изразят нищо, absolument rien de cette magie de couleurs et de formes! (от магията на формите и цветовете)

Написа за нас: Мария Василева

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo