Искам вкратце да кажа нещо, според мен касае важен въпрос, свързан с приобщаването на един почувствал стремеж към вярата в Бога човек към дадена религиозна общност, общност от вярващи, община или църква. Това е голяма тема, аз ще се постарая само да щрихирам проблема.
Има много църкви, деноминации, църковни общности, между които можем да избираме: православни, католически, униатски, протестантски (ако не броим другите религии: ислям, юдаизъм, будизъм...). Всеки може да си се присъедини към каквото си иска религия и конкретна религиозна община (общност). Е, разбира се, има и такова нещо като "народна традиция", принадлежност към религиозната традиция на твоя народ. Това е нещо, което човек не може да избере. Православието, примерно, е традиционно вероизповедание на българския народ. Но самата православна църква не е единна: има разни спорове за това кой е "по-истинският" и там. Навремето бях попаднал сред малка община на т.н. "истински православни християни" в Пловдив. Те даваха своите аргументи защо официалното православие не било истинско, защо е загубило духовната си сила.
Аз лично също си имам своите критики не толкова към официалното православие, а към негови дейци, позволяващи си да демонстрират нехристиянски манталитет - и използване на религията и църквата за най-пошли идеологически и политически цели. И за злоупотреба с призванието си, измяна на дълга си и пр. Има у нас и всякакви т.н. "секти". Те се опитват да си привлекат привърженици, използвайки пак разни трикове за убеждаване; всеки претендира, че бил най-истинският. За жалост, в тия религиозни среди, да ги наречем така, вярата е станала едно твърде доходоносно бизнес-занимание. А така не бива да бъде. И човек съвсем се обърква. Не знае къде да иде. Към каква общност да се присъедини. Нормално е, като се съзнаваш като християнин, да се свържеш с християни и заедно да практикувате вярата си. Да общувате, да се подкрепяте и пр.
Има значение и този фактор. Разбира се, има хора като мен, които предпочитат да практикуват, така да се рече, своята вяра съвсем индивидуално. За да си запазят независимостта. Щото като отидете в някаква религиозна или църковна общност, скоро осъзнавате, че някакви хора искат да ви наложат някакви ограничения. Почват да се опитват да ви ръководят, да ви направляват, да ви се месят в живота. Аз лично тия неща съвсем не ги обичам. При това някои се мъчат да го правят твърде нахално и брутално, което е особено дразнещо. Аз лично възприемам християнството като религия на свободата и за мен е крайно неприятно някой да се опитва да ми ограничава свободата когато отида сред някаква религиозна или църковна общност.
Има разни хора вътре в тия общини, които претендират за духовно водачество. В това няма нищо лошо, стига да го правят "както се прави", а не толкова грубо. Който има данните да бъде духовен водач - а това са наистина редки хора, надарени с една несъмнена духовна сила - такъв няма защо да се напъва да се прави какъвто не е. Тия хора, истинските духовни водачи, са същинска рядкост, но онази човешка напаст, която главно по прагматични подбуди се вре да поеме такава една духовна мисия, е толкова многолюдна, че човек се чуди как да се опази от тяхното нахалство. А и това, което мен особено много ме дразни, е че тези хора си позволяват да претендират, че били, видите ли, "по-специални" едва ли не в очите на самия Бог; претенцията им се гради на по-голяма образованост специално в религиозната област, били много напреднали и т.н., ако пък са успели да заемат някакъв пост, тия хора на моменти стават нетърпими. Някои дори имат претенцията (което е особено нагло), че били имали едва ли не "пророчески способности", примерно, в някои секти си има йерархия от разни там "президенти", на върха на която стоят, примерно, "12-те живи апостола", все пророци, които били притежавали истинска благодат и специално отношение от страна на самия Бог, който, видите ли, ги бил обявил за свои "живи ученици" и, респективно, "пророци". Аз това нещо не мога да го приема, не могат да ме впечатлят с нещо добро такива хора, напротив, решително ме отблъскват. При това те използват крайно нечестни начини за убеждаване, за шантаж на верска основа, а това е недопустима спекулация със свети неща.
Разбира се, щом доловя подобни неща, аз вече правя нужното да нямам нищо общо с такава общност. Това за мен, струва ми се, е точният критерий: ако в някаква духовна или религиозна общност не посегнат на свободата ми, ако ме признаят за самоценен, ако не ми се месят брутално в моите отношения с Бог, ако уважават моя личностен и духовен суверенитет, такава духовна общност, разбира се, може да ме приобщи, но иначе - не. В нашето тъй наречено традиционно православно вероизповедание сякаш никой от дейците не се интересува от непосредствено общуване за укрепване на вярата на този или онзи, за тях сякаш е достатъчно отделният вярващ човек по-често да ходи в храма, да пали свещи (но не някакви други, а именно църковни, които си е платил на входа на храма), да пуска своята лепта в кутиите за помощ на храма и на свещеника, тия неща сякаш са най-важните, а за останалото никой изглежда и не се вълнува или интересува. Което е в някакъв смисъл и добро. но в друг смисъл не е добро. Щото се оказва, че най-важното, истинското в пълноценния църковен живот - духовното наставничество, духовната подкрепа и пр. на вярващите - тук е отишло на съвсем заден план, а на преден план е отишло не нещо друго, а вездесъщата... парица. И когато човек осъзнае това, той пак си остава сам. Неприобщен истински. Свещеници с манталитет на дейни бизнесмени у нас колкото щеш, а автентични духовници - същинска рядкост. За жалост - така е.
В тази атмосфера всеки, който иска да вярва в Бога продължава да е търсещ, продължава да се лута, изоставен сякаш отвсякъде - и отблъснат отвсякъде. "Ловци на души" много, ама се опитват да го правят по крайно неподходящ начин - за ония, които имат съответстващата чувствителност. Или духовност. Така не се правят тия неща. Има си начини, тази работа, духовната, е много специална. И много трябва да се внимава. Оня "духовен водач", който дръзне да прояви корист или нечестност, такъв, колкото и да е обигран, не може да заблуди чувстващия нещата човек. Неговата лъжливост сякаш излиза таман на челото му, подобно на въшка или на пъпка - и изобщо не може да се скрие. Тия неща отблъскват. Не може да лъжеш дълго хората, че си уж представител на един най-чист духовен свят, пък да демонстрираш с поведението си, че чисто и просто си слуга на този тукашен материален свят с неговите тъй пошли и прозаични интереси и копнежи. Не бива да се подценява чак толкова човека, примерно да си мислиш, че ще можеш да го лъжеш и да мошеничиш, пък той да не се усети.
В моя район "Тракия" на Пловдив има една чудесна католическа църква. Която общо взето постоянно си е заключена. Много рядко виждам, че вратите й са отворени. Веднъж влязох. Щом влязох забелязах, че от четирите бабички, които стояха там (свещеника ако не го броим), една мигновено се впусна към мен и започна да ме наставлява. Първо ме попита кой съм и какъв съм, що диря и пр. Силно озадачен, реагирах доста нервно. Трябвало да ме научи как се прави това нещо, именно да се моля на Бога и пр. - упорстваше въпросната бабичка. Аз я помолих да ме остави на мира за малко. Силно учудена и дори ядосана на този опак посетител, тя се върна при другите бабички. Исках да разговарям за нещо със свещеника. Но забелязах, че този човек има сякаш една-единствена грижа: някой да не влезе и да оцапа бляскавия паркет на великолепния иначе негов храм, който обаче, за жалост, е съвсем безлюден. Такава мания си има изглежда човекът, имам предвид свещеникът. Така аз усетих нещата. Отщя ми се да разговарям с него.
Дано не съм прав. Затова като минавам покрай този храм (той си е иначе, казах, постоянно заключен), даже и да е случайно отворен, признавам си, ме е страх да се отбия. Щото онази бабичка пак ще се впусне към мен, първо ще ми огледа обущата и пр. Не са приятни тия неща. Ето как заради дреболии хората биват отблъсквани. Повече от 10 години в тази район "Тракия" на Пловдив нямаше никаква друга църква, ако не броим тази католическа църква. За това време, бидейки общо взето постоянно заключена, тази църква сякаш не успя да приобщи никой към себе си. Не знам. Вече няколко години не съм посмявал да вляза в нея. А често минавам там, иска ми се да вляза, а не смея. Вече има в района и православен храм, построен с пари на бизнесмена Манджуков. За тия пари той си купи от владиката титлата "архонт". (Преди за други неща пък си купи орден "Стара планина" от президент Гоце.) Там пък не ми се влиза по други причини.
И затова, ето, за мен общо взето истински Божи Храм е... небесният свод. И така може, защо пък не? Е, ходя като немил-недраг в разни храмове, паля свещички, но общо взето като свой храм на Бога чувствам изглежда само небето. И може би това е по-добре, знам ли? Той и Христос много-много не е стоял вътре в храма, а е общувал с народа навън, под величественото небе. Но къде ти сега са духовниците, които да следват Неговия пример?
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар