Лакмусът Рашидов, Автор: ИВО ИНДЖЕВ
Културният шок от некултурното поведение на министъра на културата Вежди Рашидов ни най-малко не шокира т.н. опозиция. Проруските формации БСП и Атака явно не виждат нищо нередно техният побратим да се гаври с един низвергнат артист.
Това, че ГЕРБ защитиха своя бай Ганьо, не е изненада. Докато Борисов не реши, че употребеният от него български турчин, нает да играе ролята на борец срещу омразния Доган в средите на българските турци, не е напълно амортизиран, подчинените на премиера ще продължават да хвалят Рашидов. Днес обаче те прекалиха, намесвайки в обвинителните си пледоарии срещу критиците на Рашидов…бившите служби.
Излиза, че комунистите, ченгетата им и т.н. били в дъното на някакъв пъклен план артисти и граждани да негодуват от простащината на Рашидов, който е ортак на Борисов във властта вече втори мандат.
Да оставим настрана незабравимата наглост на Рашидов да парадира като „главен мултак” на републиката през 1996 г., когато си беше организирал с парите на проруската корпорация „Мултигруп” пир по време на посткомунистическата чума...
... Нищо от написаното дотук да не знае човек, все пак има още един тест за това от чия страна на барикадата се намира неадекватният министър. Това е отношението на опозицията. Ако Рашидов поне малко не й харесваше, тя щеше най-малкото да намекне това. Вместо това мълчи и потвърждава с пасивността си, че не вижда нищо лошо в простащината на този управник Рашидов се превръща в издайнически лакмус.
Не веднъж съм чувал упрека, че не би трябвало да съм против ГЕРБ. Те били антикомунисти и това било достатъчно. Не би трябвало някакви „културни различия” да ни разделят. Ето че се видя културната близост на ГЕРБ с онези, с които миналия октомври Борисов беше петимен да управлява заедно, когато предложи на БСП 4 министерства, а на шефа им Миков публично обеща престижния пост начело на Народното събрание.
Борисов все пак го е забляло от това, че на улицата излизат стотици граждани да протестират срещу неговото протеже. Най-вероятно това е причината Рашидов все пак да имитира извинение в дълъг самохвален текст, в което е вмъкнал следното: „… може би в едно от изказванията си бях рязък и се изразих твърде образно, което е засегнало тенора Георги Петров, за което моля за извинение”.
Не, не беше „рязък” - беше рядък простак в подигравката си с един гражданин. Самозабравил се е напълно. От тази забрава може да го извади само изтрезняването на неговия началник. С мълчанието си по казуса и с неадекватните приказки на антуража си в защита на незащитимия господар на културата, схващана от него като собствена голяма пластика за лична употреба, Борисов е на път да изненада себе си с откритието, че в България не всички са простаци и не всички са готови да правят политически компромис по „целесъобразност” с простотията на овластените примитиви.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар