Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

четвъртък, 10 август 2017 г.

Нека да се ползваме от тъй великодушния дар на разумността, който толкова щедрият Бог ни е дал!


И така, постигнахме следния важен извод в своите търсения, насочени към решаването на проблема как човек може да взема наистина разумни решения; и този извод може да се изрази с думи ето как:

Истински разумни решения вземаме когато в тяхното изготвяне участват всички до една душевни сили, всяка от тях допринася за постигането, за раждането им, т.е. свободният равнопоставен диалог на душевните сили е първата предпоставка за да почнем да мислим разумно, мисленето ни да се издигне до нивото на разумността, а решенията ни, респективно, да са истински разумни, мъдри и добри. Вкратце казано, свободата в пределите на душата е тази главна причина да започнем да мислим разумно. Който постигне тази свобода, той ще има въпросната благодат на разумното, на мъдрото мислене, единствено решенията на такъв човек могат да бъдат истински разумни. Повечето хора не са успели да постигнат такава една вътрешна свобода, по тази причина мисленето им е обременено от всички несъвършенства, непълноти, дефекти, едностранчивости и изкривявания на неразумността, затова и решенията на такива хора са съвсем незрели, криви (противоположна дума на прави), принудени, потиснически (понеже потискат тази или онази душевна сила, не й дават нужния простор за разгръщане на нейните таланти), иначе казано, решенията на такива хора са глупави, неразумни, погрешни, неправи. Най-често решенията им са обременени от някаква неразумна страст, от някаква негативна емоция, която е така овладяла душата, че е станала неин тиранин или господар; такава една емоция има съответната тиранична власт, по причина на която другите душевни сили, които са способни да я предпазят от грешката, просто не могат да повлияят, да бъдат задействани, да дадат своя принос.

Примерно, ако си допуснал душата ти да бъде овладяна от силен негативизъм по отношение на даден човек (ти просто си започнал да го мразиш и не успяваш да контролираш въпросната си емоция по отношение на "дразнителя"), то на тази база всичките си съждения, преценки и решения по отношение на този човек ще бъдат вече съвършено погрешни, изкривени, неверни, неправилни. Това е най-честия случай: емоцията тиранизира и властва останалите душевни сили, а по тази причина човекът мисли крайно пристрастно, обикновено в негативен план. Чувството е много капризен и суетен господар, от тиранията на който много трябва да се пазим. И тук ще си позволя да вметна, че по принцип понеже при жените емоционалността или чувствителността по начало е водеща душевна сила (умът пък е чисто мъжката потенция; двата пола в това отношение са хем противопоставени, хем взаимно се допълват, на тази база са си така необходими за достигането на жизнената пълнота!), то именно на тази именно база женското мислене е изначално обременено с въпросната пристрастност или предубеденост: емоцията е най-типичният и разпространен женски "предразсъдък"; на това основание жените много рядко могат да мислят мъдро и разумно, а обикновено мислят капризно, крайно емоционално, решенията им са обусловени от такава една крайна емоционална обремененост. (На това именно основание по начало жени не могат да бъдат добри управници - понеже не могат да вземат балансирани, уравновесени, т.е. разумни решения, за изработването на които са допринесли всички душевни сили в една съвършено свободна употреба; затова е толкова опасно власт да се поверява на капризни, на неумеещи да мислят разумно жени; съществуващите изключения (има и разумни жени, примерно Маргарет Тачър е такъв пример) само потвърждават правилото, че на жени не бива да се поверява власт, щото разумната употреба на властта изисква, казахме, един по-широк душевен хоризонт, една съвършено свободна употреба на всички до една душевни сили или способности.

Това, разбира се, не значи, че всички мъже мислят разумно, че щом си мъж, това ти дава гаранцията, че ще мислиш по-пълноценно, истински разумно и прочие, опазил ме Бог от такава една глупава констатация; не, разбира се, пълно е с неразумни мъже, при които на почвата на несвободата на душевния живот, постигната на съвършено друга основа, вземат също изцяло глупави, неразумни решения (мъжете са способни да робуват на какво ли не, примерно най-разпространено е, че голяма част от мъжете робуват на ограничения си ум, също така, въпреки рисковете, нека да отбележа и това, че голяма част от мъжете робуват на... стомаха си, на червото си, много често робуват на... половия си орган, това е една от най-честите мъжки деформации и т.н.). Но ако женската страст са чувствата (и в това отношение жената има едно несъмнено, ала много опасно и коварно превъзходство над мъжа: "коварство, твоето име е жена!"), мъжката страст пък следва да е все пак разумното мислене, това е една мъжка привилегия - за която обаче голяма част от мъжете са съвсем неспособни, което пък и показва, че те едва ли заслужават да бъдат смятани за истински мъже - защото нима има нещо по-печално от глупавия, тъпия, закостенял в мисленето си, ограничено мислещия мъж?! Изобщо разумността, способността да вземаш наистина разумни решения е така рядко срещаща се сред човешкия род изобщо (не ме разбирайте плоско и буквално, т.е. погрешно: може да има и мъдри жени, има много мъдри жени, разбира се, те имат една крайно проницателна и интересна женска мъдрост обаче, която, естествено, не е по силите на мъжа!), разумните хора и личности по тази причина са и най-драгоценния капитал на човечеството и на това основание трябва да бъдат най-грижливо пазени. Но тези истински разумни и мъдри хора са принудени да съществуват сред море от глупаци, от неразумно мислещи хора, тяхната прокоба е да "плуват" сред море, съставено също така и от простаци (темата за разликата между глупост и простотия съм я разглеждал на друго място, нека затова сега да не обръщам внимание на този проблем).

И на това основание разумните хора много трудно могат да се наложат, да бъдат признати за такива: подобното се привлича от подобно, морето от глупаци си избира и поставя на на лидерски позиции пак, разбира се, глупаци! В очите на глупака - непременно трябва да отчетем и това, понеже е изключително важно! - разумността изглежда като "глупост", да, за глупака истински разумното е... "глупаво", истината за глупака е "неприемлива" и нежелана, респективно глупостите на глупаците за глупаците са нещо най-"разумно" и дори престижно, те именно и се гордеят с глупостите си! Излишно е да казвам, че за глупаците разумният, мъдрият човек е направо "истински безумец", той, представете си, е "същински глупак", той, няма как да е иначе, е също така "луд", "психически непълноценен" и так далее, и прочие, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири. Затова и, по преценката на тъй мъдрия Платон, човечеството не трябва да чака края на злото - понеже добре философстващите, иначе казано, разумно мислещите личности няма как да бъдат признати за такива от немислещото мнозинство, което изпитва такава неудържима възхита към глупаците - и простаците; но краят на бедите и злините за човечеството ще дойде в една идеално или разумно устроена държава, в която всяко нещо си е на точното място, а пък цялата власт принадлежи на философите, на истински мъдрите, на разумно мислещите хора, на т.н. духовни аристократи, най-добрите сред разумно мислещите мъже. Как обаче философите ще се възцарят или царете ще започнат да философстват добре, достатъчно задоволително, е една загадка, която все още не е разнищена. И по която и моя милост, признавам си, нямам решението, не ми е по силите разумно да реша този толкова важен, направо съдбовно важен проблем.

Различните хора са различни тъкмо защото при всеки от тях ситуацията в недрата на душата им е различна, при един водеща душевна сила е умът, при друг - чувствата, при трети нещо друго, има хора с неспирно вдъхновение и въображение, има поетични души, има какви ли не души, колкото индивиди има, толкова и души има. По тази причина по съвсем естествен начин стигаме и до своето второ фундаментално положение, до втория си основополагащ извод: свободният или демократичен дебат с участието на различно мислещи индивиди е съществена предпоставка за вземането на разумни решения. Който не обича да обсъжда проблемите с други хора, който смята, че сам на себе си е напълно достатъчен, такъв човек или е много напреднал в мъдростта си мъдрец (но това е нещо крайно рядко!), или пък е, в най-честия случай, е абсолютен глупак, който взема, няма как да е иначе, само глупави, неверни, погрешни решения. Такива хора са и авторитарно мислещи, те също така обикновено страдат от тъй глупавата мания за собствената непогрешимост, т.е. прекалено много надценяват себе си, имат съвсем нереалистична представа за себе си. (Представата им за себе си не може да е друга щом като имат този толкова неприятен дефект!) Затова и аз не мога никога да забравя как когато един доказано разумен човек, бивш или пенсиониран директор на училище, публично и при това най-доброжелателно каза на заместилата го директорка ето тия думи:

- Моля те, разбери, допуснала си голяма грешка, така не се правят тия неща, опитай да осъзнаеш грешката си и пр.!

а пък въпросната властна и самозабравила се особа, като чу тия толкова справедливи думи, изпъчи гърди, стисна устенца и процеди през зъби следните памятни думи:

- Аз никога не греша, аз съм безгрешна! И ще докажа и по съдебен ред, че съм точно такава! Много съм упорита и ше го докажа непременно, ще видите!

Разбира се, тази самозабравила се властна особа (подвизаваща се от известно време в сферата на толкова печалното ни образование) загуби въпросното съдебно дяло, но и това не й помогна да разбере и осъзнае грешката си; очевидно манията за непогрешимостта й така силно я владее, че никаква трезвост не й е по силите; та след това, за да постигне тъй страстно копняния реванш, пак дръзна да направи абсолютно същата грешка, пак допусна съвсем същата глупост, сега пак й предстои по съдебен ред да доказва своята, представяте ли си, тъй куриозна "непогрешимост"; естествено, че пак ще загуби дялото, е, нищо чудно да се погрижи да го спечели по неправомерен начин (чрез типично нашенския начин: благодарение на връзки със съдиите!), но това едва ли ще докаже и то по съдебен ред, че е единствения "изцяло непогрешим" управник на планетата Земя!

Както и да е, да оставим този екстремен случай настрана. За момента обаче казах, струва ми се, главното: разумни решения се вземат само като плод или резултат на един непрекъснато заседаващ "вътрешен симпозиум", в който на съвсем равнопоставена, а това значи свободна основа участват всички до една душевни сили; а пък за да бъдат активирани и предразположени тия душевни сили за участие в толкова съдбовния симпозиум (гръцката дума "симпозиум" нали си спомняте, че означаваше "пиршество", "пир", ама недейте да свързвате тази дума с лакомото пиене на ракия, моля ви се!), та значи за да бъдат активирани и предразположени душевните ни сили, това може да стане като преди това ние самите участваме в съвършено свободни и демократични дебати по интересуващите ни проблеми, в които, казахме, също така равнопоставено участват различно мислещи събеседници. Това са двете условия за вземане на разумни решения: разговори, диалози, обсъждания, непрекъснати и дръзновени, неуморни, било вътрешни, било външни, с участието на много и то заинтересовани именно от истината, а не от нещо друго хора или личности. Който обикне да участва в такива непрекъснати, било вътрешни, било външни разговори (казахме, при вътрешния диалог и разговор, в който участват собствените ни душевни сили, няма как да усетиш някога скука, защото събеседниците ти са твоите собствени душевни сили, това е обичайното занимание на разумно, т.е. на философски мислещия човек, който наистина не знае що е скука, що е безделие, що е душевна инертност и що е заспалост на душевните му сили!), такъв човек ще преуспее във вземането на разумни решения, такъв ще се ползва от тъй великодушния дар на разумността, който толкова щедрия Бог ни е дал; това, че решенията на такива разумни хора не изглеждат "съвсем разумни" на останалата част от глупавото иначе човечество не променя факта, че такива хора се безценни направо за съществуването на общността. (Такива, между другото, са истинските учители, такава, прочее, е духовната мисия на истинския учител, на която толкова малко днешни учители са все още верни!)

Ще спра да пиша този текст понеже имам и друга работа, малко принудено правя това, ала няма как. Роди се в главата ми интересна идея, не знам на вас как тя ще изглежда, на мен в момента ми се струва, че тази идея е направо превъзходна и великолепна дори, нямам думи даже да кажа колко е... страхотна тази идея, що ми се яви в душата вчера в късния адски горещ следобед, когато се разхождах в един парк и разговарях с моята толкова добра и мила съпруга. Каква е именно идеята ми ще разберете съвсем скоро, стига да успея тази заран да я изложа подобаващо на хартия. (Или да отложа писането по тази тема за утре, живот и здраве да е само - щот сега съм вече малко изморен?) Ще видя, ако ми стигнат силите, ще опитам да напиша и този текст. А сега-засега ето, завършвам съвсем обичайно: нека хубав да е денят за вас, бъдете здрави! До скоро!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Няма коментари: