Вече се уча да общувам с починалата ми майка по друг начин: с духа й, с образа й, който е в душата ми, със спомена за нея се уча да общувам

По публикацията със заглавие Защо ли човешката жажда за безсмъртие е така голяма? получих различни отзиви, един от тях, на г-н Rashko Nikolov, ме подбуди да разкажа нещо - понеже съдържа размисъл по вълнуващи ме в момента неща, свързани със смъртта на моята майка; пък понеже стигнах до един особено силно вълнуващ ме въпрос, си позволих да му го задам, ще ми е интересно да разбера и вие какво мислите, ето двата коментара:

Rashko Nikolov каза: Моите съболезнования. Аз също съм загубил родител. По някога си мисля, че смъртта не съществува. Много често се хващам, че общувам с починалите си близки. Те си остават в моя свят. В нашия мироглед е заложено отношението ни към смъртта, описано с една дума (загуба). Ако сме толкова материални, какъв е смисъла от нашето съществуване? Както казваше моята баба на 100 г.

Ангел Грънчаров каза: Благодаря за съболезнованията! Приемете моите съболезнования за загубата на Вашия родител.

А това, което казвате, го забелязвам вече и аз: забелязвам, че вече и на мен ми се налага да се уча по нов, различен начин да общувам с (духа на) моята починала майка, към която винаги съм бил много привързан, но към която се привързах особено силно по времето, в което тя беше по-болна, именно през последните две години. Вярно, много ми липсва нейното присъствие, възможността да си говорим, топлината, която тя внасяше в дома, милата й усмивка, думите й най-вече, всичко ми липсва: майка я няма вече, празно е в дома без нея, празно е и в сърцето ми!

Но понеже много я обичам, вече се уча да общувам с нея по друг начин, с духа й, ако щете го наречете с образа й, който е в душата ми, със спомена за нея; ето с тия вече съвсем духовни неща се приучавам, по необходимост, да общувам напоследък - за да запълня поне малко липсата й, празнината, която смъртта й предизвика. Да, уча се така да общувам с моята скъпа майка.

Вярно, много ми е мъчно, че вече няма как да я видя, да я прегърна, да я целуна, липсва ми погледа й, очите й, но тия неща вече ги имам вътре в себе си, в съзнанието, в душата, в паметта си. И някак ето се принуждавам да се задоволявам с това.

Има и един друг момент: празнината в дома някак си ме потиска. Тия дни бях там, в родния, опустял без майка дом, бях този път там със съпругата ми. Когато съм съвсем сам, е друго, по-потискащо е, ето, сега бяхме там двамата. И съпругата ми каза нещо, което ме впечатли: събудила се по някое време тя през нощта и била чула... стъпките на... майка, сякаш майка ходела, това й се причуло! (Може да е било някакво скърцане, причинено от вятъра, знам ли какво точно е чула?)

Котката на майка продължава безуспешно да чака добрата стара баба, която я хранеше така редовно, добрата баба обаче я няма вече...

Но и други хора са ми казвали такива мистични неща: душата на покойника до 40-тия ден бродела по местата, където човекът е живял, разделяла се с тях, пък после вече окончателно се отправяла за "оня свят". Интересува ме Вие какво мислите по тази тема.

Аз имам свое разбиране, но Вие ме интересува какво ще кажете (стига да имате желание и време за това).

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo