Започнах да пиша за една история, която силно ме разтърси, на най-уводните думи към нея дадох заглавието: Как изглежда смъртта? Но това заглавие и измамно: нищичко почти не казах по темата. Просто нямах сили да опиша тогава видяното и своето впечатление, пък и своите мисли. Минаха няколко дни, в които душата ми се мъчеше да "преглътне" шока; оказа се, че това е невъзможно: ако не опиша преживяното има опасност то да остане завинаги у мен и подмолно да ме терзае всяка нощ; затова тази сутрин, като се събудих, отново съзнанието ми беше обзето от тъй кошмарните картини. Осъзнах, че е наближило времето да пиша. Седнах на компютъра с това намерение, но мигновено го забравих, опитах се да избягам от задачата си (разсеях се с гледането на някакви интересни клипчета!), но бягството ми все пак не се удаде; в един момент осъзнах, че нямам друг изход освен да почна да пиша.
Е, започвам. Няма мърдане. Пък и някакво чувство за дълг ме терзае. Всеки човек е значим. И безценен. Е, трябва да кажа нещичко за този човек. И за неговия край също така ще кажа. Дали няма, пишейки, толкова много да бягам от неприятните, нап раво кошмарни сцени около неговия край, че когато стигна все пак до тях, да съм капнал от писане - и да разкажа за тях съвсем вкратце? Дали да не започна тъкмо с това, от което душата ми така бяга? Май така е най-разумното. Дано не те уплаша, дано не те повредя по този начин теб, читателю; бягай докато е време от този текст, спасявай се овреме! Но темата за смъртта е винаги интересна за нас, смъртните. Тъй че сам решавай. Да не кажеш после, че не съм те предупредил. Почвам.
Младият човек, наш близък, който намери трупа, ни чакаше пред блока; ние със съпругата ми се отзовахме веднага, независимо че беше вечерен напреднал час; той видял крайно неприятната картина, но нямал сили да провери жив ли е човекът или е умрял; махнал се веднага като го зърнал. Е, тримата (с мен беше съпругата ми) се изкачихме по стълбите до тъй самотния апартамент на стария самотник (починалия никога не се е женил, живееше съвсем сам!) и влязохме. В средата на стаята лежеше по гръб абсолютно голо старо тяло, а главата, от раменете нататък, беше под кревата, не се виждаше (но си личеше, че не е отделена от тялото, правя това уточнение за да не ме разберете криво!). Усещаше се (въпреки широко отворените прозорци) дъх на разлагащ се труп. Въпреки това аз пипнах ръката на умрелия за да разбера има ли някаква топлина в нея; беше ледена. Немърдащият човек не беше в предсмъртно състояние или в крайна степен на агония, а беше отдавна умрял; най-вероятно беше умрял преди няколко дни. (След това се разбра по стенния календар, на който той всеки ден е местил квадратчето на новия ден, че последният ден, в който това е станало, е бил 13 май; ние го намерихме на 18 май!)
Старият човек от млади години, т.е. цял живот, е бил и беше диабетик; в последните години често изпадаше в хипогликемични кризи, от които доста трудно излизаше; винаги имаше риск да умре в такова състояние и ние винаги сме очаквали да се случи това, което се случи. Много често, като му се обаждахме по телефона за да разберем как е, той не вдигаше (защото не го чуваше, телефонът му беше в кухнята, а той живееше и спеше в друга стая!), което предизвикваше тревога да не би да е станало нещо лошо с него; винаги отивахме, много пъти сме звъняли безуспешно особено когато ключът беше от вътрешната страна и не можехме да отключим; той и звънеца не чуваше; пък обикновено преди да решим да разбием вратата той прошумоляваше отвътре и най-накрая отваряше; този път не отворил, но пък вратата беше от няколко дни сменена със съвсем нова, с модерна ключалка, която може да се оключва отвън дори и когато отвътре има ключ (аз изобщо не знаех, че съществуват такива модерни ключалки!). (Чичото завеща апартамента си на своя по-възрастен брат, а пък той със сина си започна ремонт, та това обяснява защо вратата беше сменена и защо именно той го и намери!)
И така, мисълта ми се, че ние в последните години все сме очаквали да се случи това, което в крайна сметка се случи: човекът е умрял и дни наред трупът е лежал в горещината. Не можахме да го опазим и открием навреме; не беше успял да звънне когато му е станало лошо за да търси помощ (в такова състояние на хипогликемична криза болните губят разсъдъка си!), какво е правил в агонията си не се знае, това обяснява защо беше напълно гол, трупът лежеше по гръб. А защо ли главата му беше под леглото? Дали не е правил опит да се задуши (беше доста тясно пространството от пода до дъската на леглото!)? Дали не се е самоубил? Все пак необичайно беше положението му. Като звъннахме на неговата лекарка, тя (явно защото не й се занимаваше да идва и да пише смъртен акт!) ни каза да звъннем на тел. 112. След като разпитаха за случая те изпратиха и полицейски екип, и екип на бърза помощ. И се почна една, която не е за разправяне. Към два часа мислиха какво да правят, дали да викат екип на съдебна медицина (предвид съмнението за самоубийство, което се породи заради странното положение на трупа!), дали да вдигат трупа за моргата, дали е нужно или не е нужно да се прави аутопсия, голяма бюрокрация има и в тази сфера, накрая институциите се разбраха... нищо да не правят, разрешиха хората на погребалната агенция (които вече бяха дошли и чакаха!) да вдигат трупа. (Всичко това ставаше долу, на никого не му се стоеше около трупа предвид миризмата!)
Тръгвайки нагоре, младежите от погребалната казаха на нас, близките, да не идваме, щели да се справят сами. Аз обаче реших да отида с тях понеже в главата ми се яви следната мисъл: ами ако трупът не беше на нашия родственик (той беше и издут!), та никой още не беше видял главата на починалия, тези от бърза помощ и от полицията писаха разни протоколи за умрелия, констатираха смъртта, но не погледнаха дали това е същият човек, ами ако е бил някой друг, предвид това, че в последните две години този същият възрастен човек си имаше доста проблеми с някакви измамници, които го посещаваха, той наивно пускаше вътре, те го лъжеха, че ще му правят "ремонт", така успяха да вземат на наивния човек всичките до шушка пари (и от спестовните му книжки!), та по тази причина аз имах някакво съмнение и въпреки неприятната гледка се изкачих да видя и главата на умрелия.
Е, двама от траурната агенция повдихнаха леглото, а третият издърпа трупа, беше го хванал за краката. Видях главата, ала не можах да позная човека, толкова се беше променило лицето - и беше в ужасен вид (повече подробности няма да пиша щото са крайно неприятни!). Сложиха трупа в специален найлонов чувал за да го карат в хладилна камера. На следващия ден го погребахме в закрит ковчег.
Това е. Къде е и как е душата му аз не зная. Дали човекът умира изцяло (както на мнозина се иска) аз също не зная. Имам някакви подозрения само. И убеждения. Ще разбера истината по тия всичките въпроси когато сам се срещна със смъртта. Не зная дори и това кога това ще стане. Нищо не зная. И вие не знаете. И то е за добро.
Хубав ден ви желая! Прощавайте, че ми се наложи да пиша и това. Някак ми се загуби настроението да пиша и да разсъждавам повече. Може и това да е за добро... нищо не се знае.
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
