Начинът да преодолеем балканско-славянската си ограниченост

• Кои според теб са "народни будители?"

Знаеш ли, срам ме е, но ще кажа, тази асоциация ми се набива най-напред в съзнанието: че нашият народ така уж тачи “будителите” си, защото изглежда е доста заспал народ. Ако пък се вземе предвид, че ако добре заспалият – човек или народ – бъде събуден някак си “преждевременно”, то той, разбира се, доста ще намрази “будителя” си. Та значи, оказва се, будителите ни са хем тачени, хем доста мразени и презирани дори от народа ни, и това всичкото се дължи на факта, че на народа ни много му се спи. Това, че нашият народ така силно тачи будителите си, е свидетелство, че е заспал народ, привързан при това към спането, а пък любовта ни към будителите ни един вид е компенсация, дори, бих казал, сублимация на едно действително презрително отношение към тях. А иначе кои са будителите ни? Ами хора, които сами не са от разреда на спящите, хора, страдащи, изглежда, от “безсъние”, хора, които вдигат врява, та не оставят спящите блажено да си спят. Нашите народни будители в някакъв смисъл са, предполагам, и народни мъчители…

• Буди се нещо по принцип заспало, та имаме ли според теб днес нужда от будители и защо?

Да, така е, на добре заспалото му се налага да бъде будено, то трябва да бъде будено. При това будено безмилостно. Ами имаме нужда от будители в степента, в която сме склонни към едно историческо похъркване, а пък принципно заспалите народи, които проспиват решаващи мигове и моменти, трябва да бъдат будени безпощадно, колкото и да бъдат ненавиждани от ония, на които се спи, а пък будителите му, като кошмар, не им позволяват да заспят. Ще си позволя в този ред на мисли да кажа и това: ние затова тачим толкова не съвременните си, ами отдавна живелите и отдавна умрели свои будители, понеже тези последните не са толкова натрапчиви, а пък, следователно, не са ни толкова неприятни като ония, днешните ни, така настойчиви будители, които не ни оставят да се наспим сладката. Да се видели признателност към някой съвременен будител? И то истинска, а не фалшива, лицемерна признателност. Няма такова нещо. Честваме ония, старите народни будители, чието будене някак си не е толкова стряскащо, на което му е минало времето. Това, че имаме дори и празник на народните будители, на който честваме не толкова съвременните си, ами отдавна отишлите в миналото и в историята си будители, показва точно това, че по-скоро са ни неприятни нашите днешни и така настойчиви будители. Тях дори, представете си, си позволяваме и да ги презираме. Може и да преувеличавам малко, та да изпъкнат нещата по-зримо...

• Българските исторически и “народопсихологични” комплекси: кои са по-важните и защо са "комплекси"?

Знате ли, на мен ми се струва, че «народопсихологичните» комплекси стоят в основата и на историческите, пък и на съвременните, на най-актуалните ни комплекси, понеже онова, което е вътре в душите винаги е определящото. Разбира се, ние сме станали такива, защото сме се държали така в историята си, а сме се държали така в историята си, защото именно сме такива. Двете взаимно се определят и дават своя отпечатък и върху съвременните ни реакции. Ние от кожата си все не можем да излезем или пък да избягаме. От себе си няма къде да се скрием. Има много неща и в историята ни, от които следва да се срамуваме, примерно това, че безропотно сме търпяли насилниците си. Че имаме прекалено къса историческа памет. Че бързо забравяме и че лесно прощаваме. Аз по този въпрос съм писал по-подробно в книгата си БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА, и по-специално в есето от нея, наречено «Молим ти се, Апостоле, прости ни...»

• Как реагираме на реалността (“причините са вътре в нас, самопознанието ще ни доведе до промяна”) имаш ли твой вариант за типология на "българските" реакции?

Поставяш страхотен въпрос, по който трябва още много да се мисли. Нашите реакции спрямо истински реалното – каквото е и вътре в нас, и извън нас самите – са така многообразни, че е трудно да бъдат типологизирани или систематизирани. Нямаме все още такова изчерпващо самопознание, такова дълбоко вникване в нашата собствена същност. Едва ли го и има някой народ, защото то предполага, че е бил «хванат хоризонта с ръка» – или че е била постигната самата абсолютна истина. А стигне ли един човек до такова състояние, то нима вече има смисъл да живее?! Аз нямам претенцията да съм обхванал и най-пълно да съм описал нашите типични реакции спрямо нещата от живота, да съм ги подвел в някаква изчерпваща класификация, но ми се струва, че съм успял да постигна поне главното, същината. Има няколко момента във все същата книга, които много плътно се приближават към постигането на една такава голяма цел.

• Реакцията на българите към новото, към инакомислещите, към красивото?

Понеже въпросите ти са прекрасни и по тях може много да се говори, то ще се постарая да бъда пределно лаконичен, придържайки се към главния техен смисъл. Нашите реакции към новото ли? Ами струва ми се, че сме твърде подозрителни към новото, не го приветстваме, винаги скептически го посрещаме, цъкаме с език, цъкаме, уж се възхищаваме, пък го отминаваме – и нищо. Има у нас някаква инертност, неподатливост на новото, която много ни пречи. А пък ония сред нас, неколцината, който обичат новото, са гледани от мнозинството твърде подозрително, дори, чини ми се, точно тях сме готови да обвиним за несполуките ни. Точно такива хора са и «инакомислещи», понеже те са си позволили лукса да са различни от същото това мнозинство. Към различните ний – имам предвид «масата», мнозинството – сме безпощадни, правим всичко, та да ги натикаме на място, откъдето вече не могат да ни безпокоят, да не ни тормозят, да не ни смущават съня. Жалко е, но е така: у нас мнозинството не е склонно да подкрепи ония, които са се захванали с нещо ново, ние ги поздравяваме с нашенското прочуто «Тая няма да стане...», радваме се тъкмо на несполуките им и страдаме ако успяват. Абе какво да говоря: пълно е с подлеци и мизерници около нас. И със завистници е пълно. Жално ми е, но съм длъжен да кажа тия неща. Защото пък да се докарвам на «народа», има мнозина, особено политиците ни, наричащи се популисти, които точно и само това правят?! За такива като мен обаче е важна истината, пък колкото и да е неприятна и жестока тя...

• Солидарността във философията на българина?

Май ни липсва усещане и желание за солидарност: някой примерно да подкрепи учителите в току-що завършилата тяхна стачка?! Не, няма такова нещо, даже мнозинството глухо роптаеше: «Какво пък искат тия учители?! Те пък нима дори работят изобщо?! Амииии, гледат си рахатя?! Как не ги е срам да искат повече пари, при положение че не работят, че през пръсти работят, че са по половин ден само в училищата...» Ето така говореше мнозинството, а пък по-лошото е дори че не го говореше, ами само го мислеше, но не смееше да го каже. Липсва ни солидарност и сега, липсвала ни е и в историята ни. Примерно при нашия така проточил се и още незавършил «преход» – към свобода, към демокрация, към нормално общество – ние не можахме да изтърпим и най-дребните неудобства, още при първите трудности проклинахме и свободата, и демокрацията, и всичко. И се отказвахме, и се връщахме като подплашено стадо назад, и си мечтаехме блажените времена на робството. И се отказвахме най-малодушно от коварствата на свободата, понеже сладката несвобода ни привличаше със своята безпроблемност...

• Страх, предателство, нихилизъм, преклонената главичка, български патент ли са?

Ех, този въпрос бърка директно в раната, страх ме е да не излезе, че съм прекалено черноглед, но трябва да се съглася: да, наш, български патент са. Патент на нашата душевна низост са. Имаме сигурно и хора, който не са такива, които не са нихилисти, да речем, спрямо свободата, спрямо доброто, които са непокорни, ама те са нищожно малцинство. А пък мнозинството прави точно обратното на което трябва и се държи страшно малодушно и преизпълнено с безразличие. Това е нашата проклетия, то е в основата на нашата проклета българска орис. Представете си какво ли си е мислил примерно един Ботев, след като народът не го е подкрепил в неговия отчаян опит да пробуди страстта на българите към свободата, какви ли са били последните мисли на нашия велик и умрял си така мърцина поет Ботев?! Или пък тези на титана ни Левски, увиснал на бесилото така самотен и неразбран, изоставен от всички?!

• А завистта?

Ако не бяхме така дребнави, ако можехме да погледнем на живота си по-трезво, ако можехме без жал да изхвърлим като ненужни и вредни така тегнещите ни предразсъдъци, ако бяхме по-великодушни, по-смели, по-твърди, то и нашият български гений – завистта – бихме могли по-успешно да победим или да надмогнем. Но за жалост не сме. А е крайно време да се променим – за да заживеем по-добре и по-истински. Животът ни ще ни промени без жалост, за щастие той поставя всичко на мястото ни. Колкото и да се дърпаме, животът и самото битие ще ни принудят да се променяме, иначе рискуваме да ставаме все по-жалки, дребнави и злобни. Все някой друг ни бил виновен, все ний сме най-добрите, все сме придирчиви към чуждите кусури, все сламката в окото на другия виждаме, а пък гредата в собственото не забелязваме. Но аз, противно на казаното, съм оптимист, ще се променим, няма да загинем от безмислието, в което сме се оставили...

• Как се зароди идеята ти за книгата?

Ами аз много съм мислил и писал и преди за нашата българска участ, писал съм по вестниците, ала често са ми отхвърляли статиите, защото такъв род философско, публицистично, психологично писане много-много у нас не се котира. В един момент усетих, че в «чекмеджето» ми се трупат много статии, в които съм казал нещо свидно, ала редакторите с най-тъпа жестокост са ги отхвърлили. Та ето това ме провокира да напиша цяла една книга, в която да сложа всичко онова, което наскоро, пък и навремето са ми отхвърляли. Наскоро имах един диспут с главния редактор на в-к ДНЕВНИК, г-н В.Атанасов. Оказа се, че човекът не може да схване същината на едно такова писане, някакъв много плосък позитивизъм се е настанил по вестниците и е узурпирал простраството, а пък трябва да бъдат казани и някои други неща, и то по съвсем друг начин. Не трябва да се премълчават някои неща, и то прекалено важни, бих казал дори и съдбовни, само и само да не звучат «неудобно», «странно» – или пък от боязън да не изглеждаме «скандални». Ето затова написах и издадох своята книга.

• Български духовни «титани», от които си се учил – мъртви и живи?

Мой кумир – дано не прозвучи това прекалено самонадеяно от моя страна – е Ботев. Той е писал пределно открито, откровено до болка, и е бичувал нашите недостатъци, зачетете се в публицистиката му, да не говорим пък в стиховете му. Много ме впечатли навремето една книга на покойния вече проф. Николай Генчев за социално-психологическите типове на българина. Немея от възторг пред онази голяма истина, която ни се разкрива в епохалното дело на Симеон Радев от «Строителите на съвременна България». Същото мога да кажа и за винаги потрисащата ме до дъното на душата ми книга на Захари Стоянов, «Записките по българските въстания». Точно тия наши български колоси, както ги наричаме с право, са ми повлияли. Разбира се, не мога да се сравнявам или поставям в един ред с тях, но пък да призная тяхното вдъхновяващо влияние върху моя скромен труд е въпрос на най-обикновена признателност.

• А не-български?

Още от най-ранна възраст, от гимназиалните ми години, а по-късно и през годините на студентството, много силно ми повлия Фьодор Достоевски. Аз в някакъв смисъл съм възпитаник на руската класическа литература и философия, все пак завършил съм философия в града на Достоевски, в Петербург. И Толстой съм чел с възхита, и Чехов, и Булгаков, и Платонов, и Цветаева, и цялата тази плеяда свободолюбиви руски духове, които бяха издадени когато падна цензурата по времето на Горбачов. От друга страна съм горещ поклонник на френската литуратура, на френската класическа и модерна философия особено. И Русо съм чел от най-ранните си години, и Волтер, и Дидро, и Блез Паскал, и Монтен – няма как всичките тия велики французи да не са ми повлияли през годините. Да не говорим пък за Жан-Пол Сартр, за Албер Камю, за Симон дьо Бувоар. И, накрая, аз съм голям поклонник на немската класическа философия, на Кант особено, на Хегел в някакъв смисъл, на Шопенхауер, на Ницше. На Хайдегер също. Всичките тия велики умове са повлияли върху моето формиране като философ и като личност. Ето по тази причина аз се чувствам не само българин, но и особено и най-вече – гражданин на Европа, на нейната култура и дори на целия свят. Не се срамувам да се нарека космополит, никога няма да пожертвам космополитизма си заради един див балкански национализъм. Защото твърдо зная, че бългаското изпъква релефно и придобива действителната си стойност само в контекста на европейския жизнен и културен космос, а не откъснато или пък противопоставено на него. Това е мое неизменно верую...

• При сравнението между руската и българската духовност (стр. 344) в книгата си, споменаваш за "острови на личностност и духовност", които при руския вариант са се превърнали в духовна институция на нацията, а при българския – такава не се изгражда и я няма и до днес. Кое попречи на българските "острови" да общуват помежду си – само малобройността? И има ли шанс за изграждане на такава българска духовна институция?

Аз намирам причината за това в «българския национален характер». Не малобройността, а турям в основата един качествен фактор: какви сме като личности и като нация. Ние в някакъв смисъл приличаме на руснаците, но в друг смисъл се различаваме от тях. Бих си позволил да кажа – доколкото познавам «масовата» руска и българска душа – че ние, българите, си приличаме с руснаците тъкмо в най-долните, позорни и недостойни черти на руската душа, а пък се различаваме с тях по това, че не притежаваме онова хубаво и добро, което прави руския народ – при цялата му нравствена слабост, при пороците му, при недостойнството му – един все пак велик народ. Разбира се, и руснаците не притежават нашите пък хубави национални черти – сигурно има и такива, но не са много. Значи с руснаците се сродяваме чрез дефектите си, а пък се различаваме по онова, което все пак има една положителна ценност. Та сега конкретно на въпроса: личностното в руския характер, принудено да бъде опозиция на ужасната общинническа среда, е могло да устои все пак чрез непрекъсната глуха съпротива, а в някакъв смисъл това е било възможно, защото руснаците някак си са все пак по-идеалистични, по-одухотворени дори и в дефектите си, това именно е нещото, което се нарича «широка руска душа». А пък у нас явно и душите ни са доста теснички, както и земята ни, пък сме и още по-страхливи от руснаците даже, и сме също толкова послушни на «татковците на нацията» – едно време прословутия «тато» бай Тодор, после «нашия Симеончо», а пък сега «батето Бойко». Знаете ли, като почна да мисля и да пиша за тия гаднички особености на нашата психика вече почва да ми се гади, затова позволете ми да спра дотук. Прощавайте, не мога повече. Другото съм го казал в книгата си...

• Това, че масовата психика е враждебна на творчеството и личността глобален феномен ли е?

Има нещо такова, по принцип «личностно» и «масово» са антагонисти, няма как иначе. Масовото няма как да приеме личностното, защото то, личностното, е предзнаменование на неговата собствена гибел и пълното му отрицание. Личностното пък съхранява себе си, бидейки вечна опозиция на масовата безликост. Само че ако трябва да търсим «национално-специфичното» в това отношение за нас, българите, трябва да кажем, че в другите култури, особено пък в западната култура на свободната индивидуалност, личностното е здрав фундамент и база на «общностното», поради което при тях и самата обностност е достатъчно здрава и свободна. Докато при нас е тъкмо наопаки: личностно у нас имаме дотолкова, доколкото «масата» е благоволила да отпусне на този или онзи, а най-вече на близките до... властта. Ето защо у нас «дежурни пророци» на нацията и узурпатори на позицията «духовен елит на нацията» са все същите тодорживкови самозванци и некадърници – явно скоро няма да се освободим от тази арогантна напаст. Пак нещо ми стана гадно, простете...

• Има ли лек за нескончаемото люшкане на българина между "филии" и "фобии", между тотално отричане или тотално превъзнасяне?

Ами продажници сред нас винаги е имало – ние май заради чуждото сме склонни да жертваме постоянно нашето си. Най-лесното е да купиш у нас който си искаш: ето, руснаците, примерно си създадоха «Атака» като резервен вариант в случай че тяхната традиционна пета колона (БКП-БСП) вземе, та се издъни. И Симеон, впрочем, си е техен, което е върхът на падението, по-голяма низост не може да има, и тя не е за руснаците, ами за туй лице, дето историята го е призовала да бъде български цар, а той се издъни по всички линии. Вижте, на нас проблемът не ни е в отричането – ще си позволя да издигна тази странна теза – а на нас проблемът ни е в безкритичното и немислещо приемане на това или онова. А също проблемът ни е, че като сме приели нещо, поради инетрност трудно се отказваме от него. Ето, повече от сто години митологията на «братушките-руснаци» трови съществуването ни като нация и е причина за толкова национални трагедии. Ние сме инертни до степен, че не се отказваме от потрошените си кумири дори и тогава, когато и кучетата на улицата вече ни се смеят колко сме абсурдни и жалки. Ето пример, сега, тия дни, днес-утре в Пловдив честват... не можете да си представите какво, сигурен съм... честват 50-годишнината от поставянето на гранитния колос горе на Бунарджика, паметника, който постоянно ни говори с присъствието си кой командва тука, из Българско. Простете, пак ми стана гадно...

• Какви са шансовете на българската интелигенция, която е вън от България за "народно будителство"?

На мен ми е голямата надежда тъкмо в тази част от нашата интелигенция, която е поживяла в други страни, могла е да сблъска в съзнанието коварните български стереотипи и митологии с един друг, по-различен и свободен жизнен свят, с една по-жизнеспособна култура. Този е начинът да преодолеем балканско-славянската си ограниченост и да се приобщим към света не с най-лошото си, ами с най-доброто си. Трябва без пощада да се рушят коварните митове и стереотипи, издаващи нашата балканска провинциалистичност, нашата дива селяндурска същност, която предпочита вместо смело да се сблъска с предизвикателствата на големия свят да се свива до своята мизерия, «до малкото, но сигурното», която предпочита дребното врабче на рамото, а не гордия орел в небесата, която е готова заради охранена в кочината свиня и заради предчувствието за превъзходно миришещите пържоли да пожертва всичко друго: и чест, и свобода, и достойнство, дори и живот! Защото какво е животът за човека без тия «западни измишльотини», които току-що изброих, и които са основни теми в моите книги, от първата, та до последната?!

(Пълният текст на интервюто, което дадох на г-жа Елена Дойчинова, отпечатано във в-к България-сега, излизащ за нашите сънародници в САЩ и КАНАДА.)

Добави в Svejo