Разговор за съвременния нашенски манталитет и за това откъде тръгнахме и докъде стигнахме в тия 20 години преход от комунизъм към човешко общество

С един мой интернетен познат водим интересен диалог за "българските и човешките неща", и понеже понякога човек в живия диалог, пък макар и чрез писма, успява да изрази онова, което иначе никога дори няма и да си помисли, та затова искам сега да публикувам един откъс от своя отговор до моя партньор в търсенето на ония истини, без които просто няма как да заживеем нормално и човешки. Ето част от текста, за който става дума:

На мен ми се струва, че бедите ни като народ произтичат от това, че сред множеството сякаш е закърняло нравственото чувство, атрофирало е до степен, че тия хора вече са неспособни на естествени човешки реакции; способността ни да се примиряваме с всички абсурди около нас е пословична и е сравнима само с подобна аномалия, силно развита само при руснаците - и още някои други (средно)азиатски народи. Ако човек, като види някаква неправда, веднага реагира, примерно, даже и с една псувня, да не говорим за нещо повече, да речем, с едно по-зряло гражданско поведение, нещата ще почнат малко по малко да се пооправят.

Аз няма да забравя как дядо ми по майчина линия доста преди "преустройството" си имаше обичай да псува за всичко... комунизма; примерно, кове пирон, пиронът се изкриви, и той: "Де.ба тоя комунизъм!", намери жила в наденицата, пак комунизма псува, щото по неговата логика нямаше как тъкмо комунизмът да не е отговорен за боклуците, с които тогава ни хранеха; и то съвсем сериозно го правеше. И се чудя сега как не го е било страх, щото комунистите тогава бяха всевластни и като едното нищо пребиваха човек за такива приказки. А той си ги псуваше непрестанно, е, вярно, в семейна среда го правеше, а по улиците, в кръчмата ("хоремаг" се наричаше това заведение в условията на най-развития ни комунизъм) и по събрания в читалището трябва да си е затварял устата.

Интересното е, че в нашия род, под влияние на този човек, всички до един към комунизма не сме имали никакви симпатии, напротив; а пък неговия баща комунистите на 9 септ. 1944 за малко не са го разстреляли, щото бил долгогодишен кмет на селото и най-уважаван човек; едва са го спасили представителките на женския пол от големия му род, които са отишли навреме пред общината да реват и да протестират, та са го пуснали. Щото е бил и сравнително стар, разминало му се е; и ето, минало е време, и аз се улавям, че псувам комунизма за щяло и нещяло; е, понякога псувам китайския комунизъм, друг път руския, а най-често българския. Когато съм си купил някакъв китайски боклук, който ми се е счупил или развалил на втория ден, кой да псувам в такъв случай? Да, пак него, комунизма, псувам, вярно, китайския, а не българския; българския си го псувам всекидневно за живота ми в циментово-панелния апартамент и за куп други неща, останали от онова време, които са така разнебитени, че на човек животът му минава в занимания да поправя дефектите на строителството от епохата на комузима.

Интересно е как се унаследяват от предишните поколения някои обичаи или някакъв манталитет, та какво има да се чудим, че други се държат така малодушно или позорно; сякаш не знаем, че поговорката "Покорна глава сабя не я сече!" си е типично нашенска, и много добре показва господстващия цели векове манталитет; какво да чакаме тогава от наследниците на тия хора?!

Не казвам, че няма у нас хора със здраво нравствено чувство, неповредено от комунизма, хора с манталитета на свободни човешки същества, има, ала за жалост са твърде малко, са нищожно малцинство; същото е и в Русия, където положение е хептен отчайващо. Ние сме на ръба, на границата, при която овчият манталитет е на път изцяло и безвъзвратно да порази духовното здраве на нацията за столетия напред. И е цяло чудо, че за тия 20 години въпреки всичко, с усилията и самоотвержения натиск на това демократично малцинство България все пак беше изтръгната от орбитата на Русия и беше, така или иначе, привързана към обритата на западните свободни и достойни народи и демокрации. Ето за това смятам, че за тия 20 години успяхме да постигнем неща, за които преди това даже не сме смеели и да мечтаем; т.е. това не са напразно минали си години, както някои носталгици по комунизма и врагове на свободата ни внушават така настойчиво.

Аз в преподаването си тия дни питах млади хора в една дискусия, зададох им въпроса: "Епохалният български преход 1989-2009 г.: откъде тръгнахме и докъде стигнахме?", и останах поразен, че доста голяма част от тях, приблизително 1/3, са убедени, че българите преди 1989 г. били живели по-добре, отколкото живеят сега. Обаче радващото е, че (приблизително) друга 1/3 пък са твърди привърженици на западните ценности; останалата 1/3, както е обичайно у нас, са безразлични, апатични и съвсем объркани хора и ветропоказатели.

Същото, изглежда, е положението и в цялото общество и затова сега, от доста време, сме застанали в едно разкрачено положение, в някаква мъртва точка, и тъпчем на едно място, щото е настъпило онова злотворно равновесие на силите, дърпащи нацията напред, и на тия, които я дърпат назад. Заради това проклето равновесие ченгетата от ДС можаха да си разиграват коня в тия 20 години както си искаха, и те направиха всички възможни манипулации, та окрадоха народа до шушка не един, не два, не три, а може би поне четири пъти. И по тия причини преходът ни се проточи цели 20 години, и още не е завършил като хората; а можеше, ако бяхме народ на място, да ликвидираме комунизма и да го забравим за две-три години, примерно, както направиха нашите почти съседи, словенците, да речем.

Но мен пък ме радва едно друго съображение: самият живот, самата реалност, самата логика на пазарните отношения дърпа нещата напред, и колкото и тия пазарни отношения у нас не са истински свободни, въпреки всичко те искат и постигат естествената си форма. В това според мен е надеждата: хората, дори и да са крайно объркани и без здрави ценности, няма как да надмогнат развитието на нещата според тяхната логика, според тяхното битие и според тяхната истина.

Да спра, че май се разфилософствах. Извинявай, че бях толкова обстоятелствен, но се заприказвахме. Утре ще ти пратя обещаните няколко книжки от списание ИДЕИ. Дай ги на ценни хора, на родствени души. Впрочем, да завърша с нещо радостно, с това, че снощи ми се обади някаква възрастна дама от София; каза, че била прочела с удоволствие първата книжка на списанието и ме поздрави; за себе си пък каза, че била член на Клуба за демокрация (този на Лучников, Бог да го прости!), и дори ме покани да представя списанието ня някоя от следващите им понеделнишки сбирки.

Признавам си, че силно се зарадвах на нейното обаждане, на обаждането на една съвсем непозната дама; защото когато човек почувства, че около него има и такива хора, хора, споделящи родствени ценности, това му дава сила да издържи на трудностите и на неприятностите. И дори го прави щастлив поне в ония редки мигове, в които си представя, че работи за нещо ценно, потребно на хората и дори, бих казал, прекрасно...

Добави в Svejo