Дискусия: Духът на Балканите и българската идентичност

Текстът, който следва, е втора част (продължение) на текста Увод към историософското вникване в същината на Балканите като жизнен и човешки свят, а двата текста заедно в тази последователност са едно цяло, са статия, поставяща важни проблеми, която предлагам за дискусия сред мислещите посетители на блога:

Сега искам на наброски да нахвърлям някои мои идеи, които се надявам да бъдат разгледани и обсъдени.

Преди османската епоха Балкански свят не е съществувал, имало е Източно Христианство, имало е Визаннтийски свят, но не и това което наричаме Балкани, значи именно османското господство създава феномена наречен Балкани; византийската традиция разбира се има своето място за изграждането на Балканският свят, но какво представлява той, какво носи османското господство на христианските култури на Балканите?

Същността на Балканското е липсата на същност, заради това е и това усещане за нещо изгубено, постоянното търсене, постоянният стремеж да догонваме, за придобием своя нова същност, става дума за отказ от традиция или по-скоро за нейното изгубване, прекъсване. Балканите са нещо отрицателно; мнозина възприемат принадлежността към балканското като проклятие; някои балкански нации не се признават за балкански, за тях това е обида; гърците например са в Средиземноморието, румънците в Европа, сякаш Балканите не са в Европа; тези опити да избягаш от себе си са показателни за наличието на балкански комплекс, именно за това те са симптоматични.

Балканите са ничия земя (както е заглавието на онзи босненски филм), неразорана целина, полуварвари, полуезичници. Това е едната гледна точка. Която има известно основание. Но ако трябва метафорично да се опитам да изразя противоположното гледище, моето виждане за балканският дух и същност е такова:

Балканският дух - Тюмус

Балканите са особен и самобитен свят, те не принадлежат изцяло нито на Запада, т.е. Западна Европа, нито на Изтока, Ориента, нито на Евразия. Макар Русия-Евразия да е най-близка на балканските славяни, в историческо, етническо, религиозно и културно отношение, с положителност може да се каже, че Балканите не са част от цивилизационата сфера на Русия. Балканите трябва да принадлежат само на балканските народи и то на всички балканци, и сърбите, независимо от дивия им, балкански шовинизъм, и гърци, въпреки византийското им лукавство и горделивост, румънците, колкото и да не искат и да ритат срещу това, че са на Балканите, също и албанци, хървати, босненци, македонци, турци, разбира се, и ние, българите, в това число, всички сме в "кръчмата-дом" (това е една моя поетична метафора), наречена Балкани.

Гледам Балканите, тая шарена, кърпена черга от етноси, религии и национализми и си мисля въпреки всичко, въпреки разнобоя на мнения, идеали и интереси, въпреки историческите колизии и националния егоизъм, че има нещо, което ни обединява, нещо наречено балкански дух, наричам го тюмус (думата идва от старогръцки, използвал я е Платон за да даде понятие за гневната, жизненосещата част от душата).

Нека ви кажа нещо за балканския дух, такъв, какъвто аз го виждам; балканският дух - това е опиянение, лудост, забрава, сила, първичност, суровост, приземеност, некултивираност. Балканският дух не е метафизически дух в класическия смисъл на думата, той е първичен земен дух. Това е див, некултивиран живот, ръбат, необработен, шарен, цветен живот, при нас всичко оживява в неравномерен ритъм. Балканският дух е в основата на нашето съществуване, той е причината за нашите слабости и възможности, за нашите успехи и поражения.

Какво може да се направи с него, може ли да се развие той, да се избегнат слабостите му и да се засилят добрите му страни, как да стане това? Ето въпроси, над които си струва да се потруди човек.

Метафизиката на балканския дух минава през неговата жизненост, чрез изпълването на жизненото съдържание, да познаем балканския дух значи да познаем себе си, в него се крият причините за това, което ни се случва, в него е заложено и нашето бъдеще.

Балканецът има дионисиева душа, обичаме да си угаждаме ядене и пиене на воля. Балканската душа е интуитивна. Ние сме прекалено емоционални и това ни създава проблеми. Западът е рационален и не възприема нашата дива емоционалност. Същността ни е пантеистична, не е ли така, ние сме прекалено естествени, подчинени на природата, не случайно природата, планината, Балканът в народните песни, оживяват. Планината ни е майка.

Ние сме необработени души, некултивирани от рационалното рало подобно на французина или германеца, повече приличаме на русите. Не сме педантични, студени и праволинейни като немеца, не сме лустросано фриволни и фини бохеми като французите, нито имаме гениалния прагматизъм на англичаните и американците. Ние сме балканци. А това значи, че сме полуезичници, полуварвари, значи, че обичаме живота, а не теориите.

Живот това е дума, която на Балканите е изпълнена с тайнствен смисъл. Ние боготворим живота. Балканецът също така е човек на крайностите. "Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка - да бъде дрямка; средата никога не може да се нарече блаженство" - казва дядо Каравелов, той също разпознава балканския дух в българите. Можем да продължим много дълго характеристиката на балканската душа, тя разбира се е субективна, все още не е подчинена на някаква "строга научна методология", а е плод на индивидуални наблюдения и размишления, така, че търпи критика и развитие.

Балканската идентичност това е нашият проблем сега, ние все още не сме решили кои сме? Не искаме да се приемем. Затова аз смятам, че ако може да се утвърди някаква балканска идентичност, някаква принадлежност на Балканите към даден културно-исторически свят, то това е света на Средиземноморието. Търсейки мястото и ролята на Балканите в света трябва да гледаме през призмата на средиземноморската идея. Която както споменах и по-горе, можем да определим като идея за реинтеграция на средиземноморското пространство, т.е. една нова Римска империя.

Ненапразно френският президент Никола Саркози толкова много говори за Средиземноморски съюз. Идеята отдавна се върти в атмосферата на политическият живот, нещо трябва да се противопостави на атлантзмът и евразийският месианизъм, защо това да не е прокламираната от нас Средиземноморска идея, това е голямата историческа мисия на балкано-анатолийската малка Евразия. Мисля, че това е една възможна тенденция в развитието на Европейският съюз. Всъщност единствената правилна посока на развитие на ЕС.

Историческата цикличност

От историческото развитие на Балканите могат да се отделят две противоположни тенденции, става дума за центробежност и центростремителност. Интеграция и дезинтеграция. Балканите според мен преживяват цикли на единение и разединение. Макар и политическо състояние на балканските народи от повече от два века на сам да е въплъщение на неразбирателство, вражди и конфликти и дори самото политическо понятие балканизация да изразява разкъсване, политическа фрагментация и т.н.

Нека не забравяме, че съществуват доста дълги исторически периоди, в който Балканите съществуват като единно цяло интегрирани в организмът на универсалните държави, империи. Поне три периода могат да се отбележат, Македонският, Римският и Османският, а ако добавим и кратките моменти, в който Византия е обединявала полуострова, ще видим, че в исторически план периодите на интеграция не отстъпват на периодите на дезинтеграция, като продължителност и влияние върху историческото битие. И тук е мястото да спомена моя извод, че когато Балканите политически обединени те се превръщат във Велика сила.

Малката Евразия

Струва си да се засегне и още един въпрос от историческото битие на Балканите, това е феноменът на органична обвързаност между Балканският полуостров и Мала Азия, тази органична връзка между двете раиона, който образно може да се изрази чрез митологемата за кентавъра като Балканите са Главата, а Анатолия е тялото му, извиква аналогия с друг един географски ареал, известен като Евразия, според мен в случая с Балканите и Анатолия става дума за Малка Евразия. Така че защо да не помислим за възможна симбиоза между Балканите и Анатолия. Османците са всмукали жизнени сили от нас за да се създадът като народ, а ние, христианските народи, днес можем да поемем енергия от Анадола, така че да се възстанови хармонията и справедливостта.

Турция има нужда от нас, ние също имаме нужда от нея, изгодата и необходимостта е взаимна. Това е единственият път, по който може да се поправи миналото и да се стигне до прошка. Разбира се всичко това звучи като утопия, но не зависи ли всичко от човешкият разум? Нима в миналото великите европейски държави, които днес с обединени сили строят общата европейска държава, не е изпълнено с конфликти, кръвопролития и недоверие помежду им? Те дори и сега не се обичат особенно, да кажем французи и англичани, или немци и французи, но това не им пречи да виждат, че интересите им изискват да са обединени.

Това е засега надявам се в хода на дискусията да поставим и изясним достта въпроси, засягащи темата. С настоящото изключение аз напълно възприемам вашето гледище за обсъждане под формата на кратки, но съдържателни реплики и коментари. Понеже и аз не разполагам, въпреки че бих желал :) с необходимото време. Надявам се да постигнем един по непринуден и искрен диалог, без претенции за висока научност. :) Голяма част от изложените тук идеи не са достатъчно обмислени и развити, това са по-скоро първоначални семена, от които може да визникне нещо по-сериозно. Именно за това форумът, който се надявам да отворим тук, е толкова необходим. За което ви благодаря.

Автор: Димитър Филипов

Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте: ЗА КОНТАКТ



ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Добави в Svejo