Икономиката на бъдещето трябва преди всичко да бъде хуманна

Препечатка на статията УМИРА ЛИ КАПИТАЛИЗМЪТ?, автор: Тодор Марков

Само преди една година този въпрос щеше да прозвучи странно. Щеше да навява спомени от епохата на „зрелия социализъм”, когато като заклинание се повтаряше фразата за „загниването” на капитализма. По този повод ние, възпитаниците на Философския факултет на СУ, на шега казвахме, че мушмулата, колкото повече загнива, толкова по-вкусна става за ядене...

Днес обаче въпросът за бъдещето на капитализма се поставя отново съвсем сериозно. През лятото на 2008 г. кризисните проблеми в капиталистическата икономическа система изскочиха неочаквано за мнозина на дневен ред. Кризата започна като американска криза във финансовия сектор свързан с пазара на ипотеки и дългови инструменти, но много скоро по своите мащаби и обхват се превърна в истинска глобална финансово-икономическа криза. Когато я разглеждаме и оценяваме, ние трябва да вземаме предвид всички последици породени от тази криза в политически, социален, културен, ценностен и пр. план. Дори в бастионите на неолибералния модел на капитализма, политиците започнаха да предприемат извънредни мерки, които до вчера щяха да бъдат определени за еретични, като национализация на банки и крупни предприятия, държавни помощи, драстична намеса на държавата в икономическата регулация на пазара и др. Промяната в конюнктурата и доминиращите настроенията беше толкова рязка, че свари неподготвени не само десните политици и икономисти, но и левите. Каква ирония, несъмнено! Тъкмо те, които сега би трябвало да подскачат от радост, крякайки като капитолийските гъски – виждате ли, че ви предупреждавахме? Нали тъкмо ние предсказахме загиването на капитализма? А вместо да се радват „официалните” леви изглеждат не по-малко притеснени. И има защо. Те обичат да говорят за „социализъм”, но отдавна са се примирили и адаптирали към приемането на капиталистическата система. „Социализъм” за тях е само „надстройка” над икономическата база на пазарната икономика. Всъщност „социализмът” в социалдемократическото му разбиране не е социално-икономическа система алтернативна на капитализма, а по-скоро вид държавна политика насочена към преразпределение на доходите и създаване на общество на социална сигурност, стабилност и относителна справедливост. В което, впрочем, няма нищо лошо. Поне дотогава, докато „работи” механизмът за създаване на необходимите за съществуването и поддържането на това общество доходи. Имам предвид безпроблемното и ефикасно функциониране на механизмите на пазарната икономика. Но... идва моментът, когато тази икономика почва да дава дефекти. И ние започваме да се питаме – това естествените проблеми на пазарната икономика ли са или са породени от грешките на „човешкия фактор”?

Ние знаем, че цикличността е заложена в самия интимен механизъм на пазарната икономика – имаме и „къси” цикли и „нормални” цикли и „дълги” цикли, открити и изучавани от Николай Кодратиев. Какво имаме сега? Нормален цикличен кризисен процес, който безспорно е болезнен, но ще отшуми и след него неизбежно ще последва възстановяване и нов процес на икономически растеж, или имаме нещо друго, много по-фундаментално и по-опасно за системата?

Още тук искам да предупредя, че аз не се радвам с телешки възторг при проявяването на кризисните процеси в съвременната пазарна икономика. Това е все едно да се радвам, ако получа сърдечна аритмия, задух или стомашно разстройство... Стопанството е жизненоважен обществен сектор. Буквално казано, то храни, облича и поддържа живота на обществото като цяло и на отделните хора в частност. Всичко, което се консумира от нас е продукт на икономиката. Всеки овеществен елемент от човешкия свят е конструиран, произведен и достига до нас чрез структурите и механизмите на икономиката. Тя осигурява ресурсите за поддържане на живота ни, благата които консумираме и в това е нейният смисъл и предназначение. Всичко останало, което я определя като пазарна, непазарна и пр. визира само механизма за нейното вътрешно функциониране, възпроизвеждане и развитие. Това не би трябвало всъщност да ни засяга особено. Както е казал Конфуций – „не е важно котката дали е бяла или черна, важното е да лови мишки”. Ние искаме да имаме добра икономика, както искаме да имаме добър лек автомобил – да ни е удобен, да ни върши работа, да не ни изоставя насред път и най-важното - да ни закара навреме там, където сме тръгнали. И докато без автомобил все пак можем, без икономика не можем. От нейните „услуги” ние имаме нужда непрекъснато. Да спре тя е все едно да спре сърцето ни или храносмилателния ни тракт.

За какво говорим тогава? Изпадналата в криза икономика малко грубо може да се сравни с „претърпяла авария или повреда” машина. Тя създава проблеми и не си изпълнява качествено предназначението. Но за разлика от изгорелия ни сешоар, не можем просто да я изхвърлим на боклука и да я заменим с нова. Икономическата криза може да има вредни и опасни последици за живота и здравето ни. Тя определя дневния ред и завлича със себе си всички други сфери на живот на обществото и на отделните хора – съсипва нашето ежедневие и планове за бъдещето, дори може да ни унищожи в буквалния смисъл на думата. Казано с две думи, икономическата криза е лоша работа. Ние знаем, че когато една машина се повреди, трябва да се поправи нейния механизъм или ако не може - да се смени с нов, който работи по-добре. Тъй като сме лаици и не разбираме каква точно е повредата, ние се обръщаме към съответните специалисти. В случая към финансови и икономически консултанти и анализатори, които разбират от конструкцията и начина на функциониране на стопанската система, които ще й направят точна диагностика и ще препоръчат какво трябва да се поправи. А после ще дойде редът на „техниците” – политици, които ще запретнат ръкави и ще оправят нещата, следвайки тези съвети и предписания... Разбира се, това са механични аналогии, икономиката като част от обществото е по-скоро организъм и нейната „поправка” може да се сравни с лечението на болен пациент.

Търсейки отговори на въпросите за състоянието на икономиката, днес ние виждаме дълбоки противоречия между икономистите относно причините за сегашната криза, нейните перспективи и начините за излизане от нея.

Дефектите на пазарната капиталистическа икономика са вградени в самата нея, в конструкцията на „механизма” й. Нейните недостатъци вървят в комплект със силните й страни, заради които поне досега ние я предпочитаме пред непазарните икономически модели.

Какви са нейните силни страни? Пазарната икономика, поне на теория, би трябвало да се саморегулира, да постига вътрешен баланс и хомеостазис на системата „икономика – общество”. Тя би трябвало да функционира безпроблемно и да задоволява съществуващите и нововъзникващите обществени потребности с нужните продукти, независимо от какъв характер са те. Това става, най-просто казано, чрез действието на механизмите на търсенето и предлагането. Чрез тях се формират адекватни цени на продуктите, на базата на т.н. „обществено необходими разходи”, които са гъвкава величина и се определят от фактическите разходи, съотнесени спрямо потребността от даден продукт. Всичко това функционира, с помощта на посредническата функция на парите. Парите като универсално разменно средство и количествен измерител на стойността, а така също и като носител на информация на агентите на пазара за нивата на разходите спрямо потребностите, действайки заедно с механизмите на търсенето и предлагането, осигуряват една система основана на принципите на „скачените съдове”, която би трябвало да функционира безпроблемно. И ако добавим вградения в нея механизъм за мотивиране на участниците на пазара, който експлоатира психологическите слабости на човешката природа – алчността и стремежа към все по-голяма печалба и паралелно – страха от загубване на достъп до вещи от първа необходимост – всичко това сякаш превръща пазарната капиталистическа икономика в едно „перпетуум мобиле”, с неограничен хоризонт на растеж и експанзия, което може да задоволи като количество и качество всички човешки потребности. Във фантазиите на редица икономисти тя е нещо като „рога на изобилието”, който, ако бъде правилно насочван, може да залее хората с реки от потребителски стоки и да осигури висок стандарт за всички.

Всъщност, пазарната икономика има свои вътрешни ограничения, които спират нейното развитие. Най-важното ограничение е това, че всичко, което казахме по-горе зависи от един много важен фактор – платежоспособното търсене. Ще дам един прост пример. В една страна може да има много хубава и плодородна земя, способна да я изхранва. На международните пазари може да има излишъци от селскостопанска продукция, дори тези излишъци периодично да се унищожават. Но в тази страна хората да умират от глад. Защото там има потребност от храна, зверска потребност, но няма платежоспособно търсене. Защо е така? Отговорът е прост - хората там не работят в пазарния смисъл на думата. Те не лентяйстват, не лежат по гръб. Напротив, дори всекидневно се измъчват от усилия да осигурят физическото си оцеляване, но те не са наета работна сила, не им се плаща за това, което вършат, не произвеждат за пазара и затова те не са част от пазарната икономика, не са купувачи. Следователно, за капиталистическата икономика те са излишни и неизбежно ще умрат от глад освен, ако някой дето има пари не купи заради тях храна и им я раздаде, просто така, от алтруизъм. Затова само в пазарната икономика може да съществува феноменът да има огромни производствени мощности за някакъв продукт и същевременно хората да умират от липсата на този продукт. Защото, въпреки че е нужен, никой няма да го произведе за тези хора, ако те не могат да си го купят. А ако е произведен, по-скоро ще бъде унищожен, отколкото да им се раздаде. Това е положението. От този пример става ясно, че пазарната икономика, въпреки че на теория не е така, въпреки че е само средство в полза на хората, на обществото, всъщност тя тихомълком е направила подмяна – сякаш „пазарната икономика” гледа на хората не като на свои господари, а като на слуги – като на работна сила, като на консуматори. Но защо само работната сила и консуматорите? Може спокойно да се каже, че и предприемачите в поведението си са също толкова силно манипулирани, управлявани и използвани от анонимните механизми на „пазарната икономика”, така че често тя им диктува решения, които влизат в противоречие с личностните им ценностни нагласи.

Как все пак се стигна до днешната криза? Глупаво е, че и микроикономисти и макроикономисти, когато се опитват да отговорят на този въпрос, първо се хващат за различни ефектно изглеждащи непосредствени причини. Но тези причини, колкото и да са важни, са само част от причинно-следствените връзки. Взети сами по себе си те губят своето „рацио”. Не може да се вижда причината за кризата само в т.н. „финансови балони” в сферата на хедж фондовете, на пазара на недвижимите имоти и пр. Това са неща, които ги има от дълго време, но криза като днешната нямаше. Трябва да се търси ключовия фактор, системния механизъм, който породи кризата и който, ако не се разбере, ако не се отстрани или поне не се овладее, ще я поражда отново и отново, докато разруши социалната система изградена на икономическата база на либералния капитализъм.

Според мен, ключовият проблем е в това, че за да се стимулира непрекъснато възходящо развитие на пазарната икономика, трябва да се търсят все нови и нови пазари и да се разширяват вече съществуващите. Но да не забравяме, че земята все пак не е безкрайна. Населението в развитите страни не нараства, а намалява. А там където има висока раждаемост, там стандарта на живот е много нисък и платежоспособното търсене е слабо. Европа и България са в демографска криза. Не можем да „произвеждаме” достатъчно деца, бъдещи нови „производители”, които после да излязат на пазара и да се превърнат в платежоспособни купувачи. Ключовият проблем е в необходимостта да се стимулира непрекъснато потребителското търсене. Целенасоченото създаване и поддържане на изкуствена заетост и увеличаването на пенсионната възраст в развитите страни не може да реши дългосрочно този проблем. А тъй като хората не могат масово да забогатяват достатъчно бързо, това може да стане само чрез стимулиране на тяхната нагласа да се живее на кредит, те да вземат все повече и по-дългосрочни кредити. България не остана назад от този процес. През последните 20 г. у нас целенасочено се водеше такава кампания, за да се преодолее традиционната нагласа у българина да няма дългове, да взема кредит само в краен случай, да бъда по-беден, но да няма задължения никому.

Сега виждаме около нас резултатите от потребителската кредитна експанзия. В глобален мащаб ставаше въпрос за политика на отваряне на пазарите, за дерегулация, чрез която в глобалната икономика се включват все нови и нови пазари – Източна Европа, Азия, Латинска Америка, Африка... Значи паралелно се осъществяваха няколко процеса – едни от тях свързани с развитието на вътрешните пазари, а други – на регионалните и глобалните пазари, но като сумарен ефект те правеха обществата и хората много по-„пазарни”, т.е. целяха тяхното включване като пазарни субекти (производители и консуматори, работна сила и предприемачи) в националната, регионалната и глобалната икономика. Това досега осигуряваше разширеното възпроизводство на световната икономика в екстензивен план. В интензивен план, пазарната експанзия вътре в самите икономически развити страни, брутално и манипулативно налага у потребителите нагласата да консумират все по-нови продукти, като изхвърлят старите много преди те да достигнат физическото си износване – само защото те вече са „морално” остарели, не са „модерни” и престижни... Паралелно с това върви процес на конструиране на продукти, чиято физическа трайност е близка до моралната трайност. Това е много изгодно за производителите, защото принуждава да си купуват нови продукти дори онези потребители, които не се поддават на внушената от „модата” нужда непрекъснато да се „обновяват”.

Все пак, ние можем да екстраполираме и по пътя на логиката да стигнем до извода, че възможностите за пазарна експанзия са ограничени. И в екстензивен и в интензивен аспект. Ако е вярно, това е смъртна присъда за пазарната икономика, поне в сегашния й вид. Защо възможностите за пазарна експанзия са ограничени?

Първо, съществува демографски ограничител. Населението по света не може да нараства непрекъснато, това не е и желателно, от гледна точка на ограничеността на необходимите за поддържането на живота му ресурси. Освен това, тъкмо населението в икономически най-развитите страни застарява, там има отрицателен прираст, а това са най-платежоспособните купувачи на пазара.

Второ, съществува ограничение за ръста на доходите, а от там на платежоспособното търсене. Ако доходите се стимулират по-бързо от ръста на производителността, това неизбежно ще породи инфлация и ще ги намали като реална покупателна способност. Т.е. механизмите на саморегулацията на пазара ще коригират диспропорцията доходи – производителност.

Трето, съществува ресурсен ограничител. Невъзобновяемите суровинни и енергийни източници на Земята не са безкрайни. Те все някога ще се изчерпят, това е само въпрос на време.

Посочените от мен ограничители са основни. Сигурно могат да се посочат и други. Какво обаче ни дава кураж да търсим алтернативи на сегашната пазарна капиталистическа икономическа система?

Първо, това са нейните недостатъци. Тя създава проблеми и те не могат принципно да бъдат решени в нейните рамки. Разбира се, пазарната икономика има още много адаптивни резерви и възможности за развитие, но това не отменя необходимостта от днес да мислим и да се готвим за времето „след пазарния капитализъм”. По-добре да сме готови и психологически и с алтернативни икономически модели, отколкото да чакаме да ни повлече стихията на събитията.

Второ, още сега нашето технологично развитие е такова, че съществуващото на Земята население може да бъде изхранвано и издържано от малко работещи хора. Всъщност, на практика се използва много малка част от възможностите за автоматизация и механизация на труда. Производителността на труда, която може да се постигне на сегашната технологична база е много по-голяма от реално съществуващата. Аз смятам, че днес в икономически развитите страни се поддържа огромна изкуствена заетост, защото тя е продиктувана от пазарната логика. На първо място от нуждата да има платежоспособно търсене и на второ място от социалните рискове при висока безработица. Безработицата е проблем на обществата, които са основани на пазарна икономика. Защото безработният човек няма достъп до пазара, заплашено е неговото съществуване, но и пазара страда от това, че той не може да купува.

За да потърсим отговора за алтернативите, нека първо да си дадем отговор на въпроса, какво бъдеще искаме за себе си и за децата си?

Ако имаме минималистични представи за живота си, то спокойно можем да препоръчаме да се върнем към природното екологосъобразно натурално стопанство и тогава съществуването на човечеството ще бъде гарантирано за още много хилядолетия напред, но на едно примитивно ниво, основано на земеделие, скотовъдство и занаяти. По този начин, човекът ще се впише без проблеми в естествения биологичен цикъл и няма да го нарушава.

Другият вариант е т.н. „нулев растеж”. Аз лично не намирам за привлекателна перспектива неговото постигане и поддържане. Примерно, защото задължително ще ограничи силно човешката свобода и възможностите за прогресивно развитие на обществото. „Нулев растеж” не би могъл да се постигне и съхрани без строга рестриктивна демографска политика, както и без регулация на личното потребление.

Аз мисля, че на нас е необходима нова, много по-рационална и безкризисно работеща стопанска система. Тя трябва да е способна да задоволява човешките потребности, т.е. да прави хората богати и без грижи за оцеляването им. Трябва да осигурява перспективи за прогресивно развитие и експанзия на човешкото общество и цивилизация. Същевременно, тя трябва все пак да мотивира хората да участват в процеса на производство и възпроизводство. Трябва да съдържа механизъм за търсене и внедряване на иновации, които са икономически рационални. Трябва да има в себе си вграден механизъм за насърчаване на предприемчивостта на хората, за да не закърнее тяхната инициативност и да се стигне до деградация и упадък на техните съзидателни и творчески сили. Трябва да има и механизъм насърчаващ рационалното използване и рециклиране на ресурсите.

Тук ще маркирам повече тезисно няколко пункта, които очертават контурите на моето разбиране за бъдещето на икономическата система.

1. Пазарната капиталистическа икономика още не е изчерпана и е преждевременно да бъде отписвана. Тя има още адаптивни резерви и потенциал за развитие по посока на глобализацията. Резултатът ще бъда изграждането на свят, където ще се наложи да се синхронизират механизмите и институциите на глобалните пазари – стокови, финансови, трудови и др., а така също на политическите институции. Без създаването на глобални политически институции за регулация, няма да завърши този процес, но той, макар и мъчително, в крайна сметка ще доведе до уеднаквяване на условията и стандартите за живот, работа и бизнес в целия свят. Националните граници наистина ще станат нещо условно.

2. Фундаменталните ограничители, които посочих по-горе, ще спрат развитието на пазарната икономика – първо в екстензивен план, по-късно и в интензивен. Изравняването на условията в следствие на развиването докрай на процесите на глобализация, ще доведе до нещо, което по аналогия с термодинамиката ще нарека „топлинна смърт” в затворена икономическа система. Световната икономика ще експанзира докато стопанствата на всички страни се слеят в едно „глобално стопанство”. Когато това се случи, световното стопанство ще се окаже самозатворено и обречено на автаркия, защото няма да има никаква друга „външна” икономика, спрямо която то да се „отвори” и с която да „обменя”. Много е вероятно националните валути постепенно да бъдат заменени от някакъв вариант на „световни пари”, така както националните валути се заменят от еврото в страните-членки на ЕС. Аз тук няма да говоря за политическите, социалните и културните последици от доведената до край глобализация. От икономическа гледна точка, доведената докрай глобализация на световното стопанство ще направи очевиден за всички факта, че то е построено в крайна сметка върху принципите на самозадоволяването, че то има ограничени ресурси и ограничен, макар и огромен в мащабите на целия свят, пазар. Това ще направи не по-малко очевидна, необходимостта от планиране и регулиране на производството и потреблението, от което не може да се избяга при затворен пазар и като цяло затворена икономическа система. Повтарям, това още не е станало, но е въпрос на време и тук само екстраполирам възможните последици, като следвам посоката очертана от логиката на глобализационните процеси.

3. Ще бъде нужно да се конструира и построи нов механизъм на функциониране на икономиката. Един от вариантите е той да бъде непазарен. Непазарна икономика не означава връщане към механизмите и практиката на централно планираната („командно-административна ”) икономика на държавния социализъм. На първо място, защото тя само на думи е рационална, а на практика е ирационална и волунтаристична. Волунтаризмът на субективния фактор е заложен изначално в нея, защото когато не познаваш механизмите на нещо и дори да ги познаваш, ако нямаш възможност да получаваш реална и пълна информация и да вземаш правилни решения в реално време, то тогава за каква рационално управлявана планова икономика можем да говорим?

4. Глобализацията създава базата за бъдещия нов вид планова икономика. Средствата и механизмите за нейното функциониране също вече се създават. Това няма да е стопанската номенклатура и държавните планови комисии, а основаните на математиката и статистиката алгоритми за прогнозиране и управление на стопанската дейност. Техните „сетива” и „нервна система” ще се изграждат на базата на развиващите се информационни технологии и глобалната мрежа. Ако се направи така, че информацията за състоянието и поведението на всеки стопански субект се направи напълно публична, ако всяка покупка и продажба, всяка транзакция се следят и регистрират онлайн, тогава динамиката на търсенето и предлагането, както и индивидуалните мотиви на пазарните агенти ще бъдат прозрачни и ясни във всеки един момент. Тогава наистина ще може да се създаде система, която да включва, както автоматично (алгоритмизирано) управление на икономиката като система – от макро до микро ниво, така и „ръчно” управление, при което да се задава примерно колко ще бъде процента на натрупване, как ще се насочва инвестиционния процес, да се насочва и регулира фино динамиката на производството като се следи онлайн динамиката на потребителското търсене. Това вече няма да бъде пазара в досегашния смисъл, като нещо стихийно и подчиняващо се на законите на хаоса. Но няма да бъде и старото планиране и администриране в стопанската сфера. Това ще бъде нова икономическа система, която ще се управлява на микро и макро ниво онлайн и ще има вградени в себе си математически модели и алгоритми за оптимизация и саморегулация в реално време. Такава система ще изключва до възможния минимум риска от срив и спад, от пилеене на ресурси, от дефицит и от свръхпроизводство. Просто ще се произвежда във всеки момент точно толкова и каквото е нужно. Нито повече, нито по-малко. Всичко това ще даде възможност да се постигне пълен баланс, прозрачност и управляемост на функционирането на икономическия организъм, той ще може да реагира и да се адаптира към промените на средата така, както го прави живия организъм.

В заключение искам да кажа само няколко думи. Моят анализ не претендира да бъде единственото мнение по въпроса. Давам го само като провокация и катализатор за мислене и дискусии по въпросите за бъдещето на пазарната икономическа система, която днес доминира в света. Независимо какви варианти ще се предлагат, винаги е необходимо да отчитаме това, че смисъла и предназначението на икономическата система е да задоволява човешките потребности. Че тя съществува заради хората, а не те заради нея. Добре работещата икономическа система трябва да ни даде възможност да бъдем по-доволни, по-сигурни, по-свободни. Тя трябва да ни помага да решаваме проблемите си, а не да ни обременява с допълнителни такива. В крайна сметка, на нас ни е нужда високоефективна, безкризисна и хуманна в същността си икономика. Икономика, която гледа на човека не само като на работна сила и купувач, т.е. като на средство, ресурс, а като на висш смисъл и цел на своето функциониране. Икономиката на бъдещето трябва преди всичко да бъде хуманна.

(Забележка: Тодор Марков е мой състудент от I курс във Философския факултет на СУ "Св.Кл.Охридски". Направил е страхотен анализ, за който го поздравявам, и с удоволствие публикувам теорията му в своя блог, та да излезе и във в-к ГРАЖДАНИНЪ, понеже смятам, че подобен текст заслужава да се прочете от колкото се може повече хора. Аз лично не съм чел толкова сериозен, дълбок и евристичен анализ на тия проблеми около предполагаемата "смърт на капитализма"; защото в тази област обикновено и най-често човек може да попадне предимно на крайно най-повърхностни, догматични и дори сектантски "излияния" - на някакви немислещи леви пропагандатори и пътуващи проповедници на "бъдещото светло и социално-справедливо общество" - които нямат никаква научна, а какво да говорим пък за идейна, ценностна, мирогледна, философска стойност.)

Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ

ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ

ЗА КОНТАКТ

Добави в Svejo