Днес ми попадна един много хубав филм на БНТ, който се нарича Страстите български: "Цариградски разговори с Тончо Жечев - лято`93"; това е документален филм на журналиста Тома Томов; ето, и вие можете да гледате този филм: част първа и нейното продължение, именно, част втора.
Лично мен, признавам си, много ме развълнува разказа на Тончо Жечев във филма; сигурен съм, че и мнозина други могат да открият в думите му важни, бих казал даже съдбовно важни истини за нас, българите. Щото нашата същност в своята истина може да бъде постигната единствено в нейните проявления, в явяването на българската същност в историята, а също така и в настоящето, в съвременността. Какви наистина сме ще разберем като се вгледаме в това, което сме правили в миналото, но също и в това, което правим сега.
Преди много години, когато съм бил ученик в горните класове на гимназията, имах обичай да си купувам много книги; една от ония книги, които тогава прочетох, беше книгата на Тончо Жечев Българският Великден или страстите български. Много ми допадна стила на тази книга, езикът, на който тя е написана, също така и аналитичността й, мисловността, която открих там; една от причините да реша да следвам философия, несъмнено, беше въздействието, което преживях благодарение на тази книга.
И ето, минали са много години, сега попадам на филм, в който Тончо Жечев разказва за същите събития, за които някога е писал в книгата си; но сега неговият разказ е на фона на Цариград (Истанбул), на ония исторически места, където са станали и са се развили толкова съдбовните за възземането на нацията ни събития. Разбиращо е моето вълнение, понеже и за мен, вече като пишещ човек, темата за това какви сме ние, българите, и също така как бихме могли да се поправим, стана една от основните теми в живота ми. А Тончо Жечев вече не е жив, но въпреки това с него можем да беседваме като четем книгите му - или, ето, като слушаме разказа му, примерно, в този филм.
Изглежда твърде мощно е въздействието на този писател върху мен, защо ето, когато преди три години търсех подходящо заглавие за новата си книга, попаднах в един момент на това, което вече не можех да променя, от което вече не можех да се откажа: страстите и бесовете български; в първата си част това наименование на моята книга възпроизвежда заглавието на книгата на Т. Жечев, а пък допълнението - "... и бесовете" - се дължи на мощното духовно въздействие, което оказа върху мен великият Достоевски, особено през годините на моето следване в Санкт-Петербург; знае се, че един от най-силните романи на Достоевски е романът "Бесове". Даже този блог, който в началото наричах "Дневник на философа...", е под въздействието на Достоевски, който някога е издавал списание, наречено "Дневник писателя", дневник на песателя.
Може да изглежда странно това, че си признавам така наивно "плагиата", съдържащ се в заглавието на една от моите книги. Но аз не се срамувам от това, понеже по този начин съм почел двама писатели, които лично на мен са ми оказали силно въздействие, които, смея да ги нарека, съм ги възприемал и ги възприемам като мои учители. Много е важно човек ясно да си дава сметка кои са учителите му, т.е. кои са ония хора, от които се възхищава, които са оказали мощно влияние върху формирането му като личност.
И затова не виждам нищо лошо в моето искрено и чистосърдечно "самопризнание" по повод на това, че и нашият Тончо Жечев, и руснакът Достоевски, са ме подтикнали, всеки по своя си начин, към попрището, на което работя вече близо 30 години. И ето, по тази причина, ми се иска аз с тази моя бележка да спомогна на някои лутащи се духове да си намерят също свои учители и духовни наставници; а пък какво пречи за някои от вас това да са същите учители, които са и мои?!
Лично мен, признавам си, много ме развълнува разказа на Тончо Жечев във филма; сигурен съм, че и мнозина други могат да открият в думите му важни, бих казал даже съдбовно важни истини за нас, българите. Щото нашата същност в своята истина може да бъде постигната единствено в нейните проявления, в явяването на българската същност в историята, а също така и в настоящето, в съвременността. Какви наистина сме ще разберем като се вгледаме в това, което сме правили в миналото, но също и в това, което правим сега.
Преди много години, когато съм бил ученик в горните класове на гимназията, имах обичай да си купувам много книги; една от ония книги, които тогава прочетох, беше книгата на Тончо Жечев Българският Великден или страстите български. Много ми допадна стила на тази книга, езикът, на който тя е написана, също така и аналитичността й, мисловността, която открих там; една от причините да реша да следвам философия, несъмнено, беше въздействието, което преживях благодарение на тази книга.
И ето, минали са много години, сега попадам на филм, в който Тончо Жечев разказва за същите събития, за които някога е писал в книгата си; но сега неговият разказ е на фона на Цариград (Истанбул), на ония исторически места, където са станали и са се развили толкова съдбовните за възземането на нацията ни събития. Разбиращо е моето вълнение, понеже и за мен, вече като пишещ човек, темата за това какви сме ние, българите, и също така как бихме могли да се поправим, стана една от основните теми в живота ми. А Тончо Жечев вече не е жив, но въпреки това с него можем да беседваме като четем книгите му - или, ето, като слушаме разказа му, примерно, в този филм.
Изглежда твърде мощно е въздействието на този писател върху мен, защо ето, когато преди три години търсех подходящо заглавие за новата си книга, попаднах в един момент на това, което вече не можех да променя, от което вече не можех да се откажа: страстите и бесовете български; в първата си част това наименование на моята книга възпроизвежда заглавието на книгата на Т. Жечев, а пък допълнението - "... и бесовете" - се дължи на мощното духовно въздействие, което оказа върху мен великият Достоевски, особено през годините на моето следване в Санкт-Петербург; знае се, че един от най-силните романи на Достоевски е романът "Бесове". Даже този блог, който в началото наричах "Дневник на философа...", е под въздействието на Достоевски, който някога е издавал списание, наречено "Дневник писателя", дневник на песателя.
Може да изглежда странно това, че си признавам така наивно "плагиата", съдържащ се в заглавието на една от моите книги. Но аз не се срамувам от това, понеже по този начин съм почел двама писатели, които лично на мен са ми оказали силно въздействие, които, смея да ги нарека, съм ги възприемал и ги възприемам като мои учители. Много е важно човек ясно да си дава сметка кои са учителите му, т.е. кои са ония хора, от които се възхищава, които са оказали мощно влияние върху формирането му като личност.
И затова не виждам нищо лошо в моето искрено и чистосърдечно "самопризнание" по повод на това, че и нашият Тончо Жечев, и руснакът Достоевски, са ме подтикнали, всеки по своя си начин, към попрището, на което работя вече близо 30 години. И ето, по тази причина, ми се иска аз с тази моя бележка да спомогна на някои лутащи се духове да си намерят също свои учители и духовни наставници; а пък какво пречи за някои от вас това да са същите учители, които са и мои?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар