Да се демонтира паметника на Съветската армия в София е все едно да направим революция. Не знам защо е така, но отдавна ми стана ясно, че това е дори нещо още повече – то е въпрос на живот и смърт.Правенето на конференции, писането на книги, провеждането на дебати…, всичко това е чудесно, но има ефект върху определена аудитория. Но демонтирането на паметника прави такава грандиозна крачка напред, че просто ще засегне и ще се отрази на всички: из цяла България, на всички възрасти и поколения.
Представяте ли си, как стоим отсреща, до Ректората и ще наблюдаваме крана да маха войника със шпагина! Мисля, че после вече нищо няма да е същото!
Затова комунистите много се активизират и почват за пикаят кръв като чуят за този паметник. На мен една жена ми беше писала, че щяла да го защитава с тялото си този паметник, щяла да дойде и да легне пред него. Писаха ми също така да си ходя на село, неведнъж, защото не съм от София и нямам право да се занимавам с паметника им.
Паметникът със съветският солдатин с размахан автомат в ръка, докато стои там, прави нещо страшно с хората. Махането му обаче би бил краят не на някакъв етап или период в нашия живот като народ. Това би бил краят на една цяла епоха – да ни мачкат, да не струва човешкия живот нищо, да поемат вината винаги само с мезе, да убиват в зародиш всичко хубаво и свободно.
Ако успеем да го демонтираме ще бъдем по-силни от тях. Трудно ще им хрумне по нататък да повторят нещо от злините си, поне не в тези размери. Тая дупка дето ще зейне там, знаете ли какво значи за тях?
Представям си: значи всичко, което не успяхме да постигнем толкова години, а именно лустрация, осъждане, да се почувстват срамно и виновно. Този паметник е най-горещата точка на нашето съвремие, най-ужасния позор, най-отговорната ни задача.
Затова, нещата са на живот и смърт. Аз лично не искам този паметник да ме надживее. Искам аз да бъда по-важна от него.
Написа: Валентина Маринова
1 коментар:
Хм... интересна гледна точка. Не мога да проумея как не сме се сетили досега...Защо да се бием с комунистите, като можем да се бием с техните паметници. Ето къде била топлата вода.
Та, г-жо Маринова, говорите за този паметник все едно всеки ден ви причинява болка. Не разбирам защо обаче?
Все пак периода 1945-1990 си е част от нашето минало, независимо дали го искаме, или не. Има някои хора, които незнайно защо държат да отрекат съществуването му. Предпочитат да мислят, че тази част от историята ни никога не се е състояла. И има защо.
Но всеки прави грешки. В случая България (а и не само тя) също е направила такава. Въпросът е дали сме си взели поука от тази грешка?
Аз предлагам паметника да стои, гордо извисяващ се още дълги години като черно знаме на комунизма, за да може всички да знаят какви варварства и престъпления символизира. И когато извлечем всичката възможна мъдрост от собствената си история и стегнем до момент, в който нямаме умраза към изваяни камъни, а любом към страната и миналото си, когато паметника се окаже в такова положение, че никой да не мисли за него и да не се интересува особено дали е там или не - ето тогава следва да бъде демонтиран. Ако някой се интересува от него обаче аз смятам, че трябва да стои.
Пожелавам Ви всичко най - добро!
Публикуване на коментар