Преди няколко дни написах и мигновено публикувах текст под заглавие Налага се коренна промяна на собствените ни представи и съзнания (1), който сега, няколко дни по-късно, оценявам като несполука: не можах да налучкам верния тон, смесих жанрове, получи се някаква какофония, в крайна сметка не успях да кажа и нищожна част от това, което исках, а това, което успях да кажа, на много места прозвуча съвсем неубедително - поради неудачно избраната форма.
Причина за това фиаско е, че аз пиша текстовете си винаги сутрин, крайно притеснен, понеже ми предстои в кратичкото време да напиша нещичко и да бягам та не закъснея за работа; през деня, особено след работа и дори вечер не мога да пиша ефективно, понеже съм изморен от работа: учителската работа е изтощаваща, противно на това какво си мислят много хора. Та ето, тази сутрин чета упоменатия текст и го оценявам като съвсем неудачен; но няма да го махна, той все пак е един знак на момента и на времето, той е един опит да се изрази нещо, което ме е мъчило, вярно, неуспешен, но все пак опит. Същото мога да кажа и написан и публикуван вчера, в късната нощ и в ранната утрин текст под заглавие Нощните записки на един учител-тунеядец с престъпни наклонности; и той е несполука, но въпреки това е психологически достоверен, не мога да го унищожа, но предупреждавам, че в тия текстове не бива да се търси моето окончателно, твърдо, завършено становище по повдигнатите проблеми; тия текстове просто са етапи в търсенето на по-цялостна позиция, те са израз на лутането ми към нея; въпреки несъвършенствата и кусурите, не се отказвам от нито една дума в тях - въпреки всички рискове. Това специално го пиша, за да не почне някой да тръби, че, видите ли, съм се уплашил и съм дал "заден ход". (ОЩЕ >>>)
Причина за това фиаско е, че аз пиша текстовете си винаги сутрин, крайно притеснен, понеже ми предстои в кратичкото време да напиша нещичко и да бягам та не закъснея за работа; през деня, особено след работа и дори вечер не мога да пиша ефективно, понеже съм изморен от работа: учителската работа е изтощаваща, противно на това какво си мислят много хора. Та ето, тази сутрин чета упоменатия текст и го оценявам като съвсем неудачен; но няма да го махна, той все пак е един знак на момента и на времето, той е един опит да се изрази нещо, което ме е мъчило, вярно, неуспешен, но все пак опит. Същото мога да кажа и написан и публикуван вчера, в късната нощ и в ранната утрин текст под заглавие Нощните записки на един учител-тунеядец с престъпни наклонности; и той е несполука, но въпреки това е психологически достоверен, не мога да го унищожа, но предупреждавам, че в тия текстове не бива да се търси моето окончателно, твърдо, завършено становище по повдигнатите проблеми; тия текстове просто са етапи в търсенето на по-цялостна позиция, те са израз на лутането ми към нея; въпреки несъвършенствата и кусурите, не се отказвам от нито една дума в тях - въпреки всички рискове. Това специално го пиша, за да не почне някой да тръби, че, видите ли, съм се уплашил и съм дал "заден ход". (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар