Побългарената ни демокрация (1)

Исках да пиша за “побългареното дясно”, но размислих и реших, че ще е по-добре да направя опит да опиша как побългарихме демокрацията си. Може би демокрацията ни е в толкова окаяно положение тъкмо защото и дясното (десницата) ни е също в такова положение? А как се е стигнало дотам, кои са факторите тепърва предстои да се открие в една дискусия: аз нямам претенцията, че ще мога окончателно да реша този въпрос. Искам обаче да го поставя на подобаващата плоскост.

Налага се най-напред да направя няколко уговорки. Първо, смятам, че ценностите на демокрацията в своя най-ясен и пълен вид точно съвпадат с ценностите на дясната политическа философия, на дясното като тип ценностност и на десницата по принцип, явяваща се носител на същата тази традиционна за либерално-консервативното общество ценностност. Ако това е вярно в един принципен план, то в такъв случай е още по-вярно за България, където нашата млада съвременна демокрация беше създавана и налагана на обществото най-вече благодарение на действията на десните демократични и реформаторски сили. Докато в същото време посткомунистическата ни левица си остана ретроградна сила, дърпаща развитието назад, която, макар че не можа да постигне целите си, все пак успя достатъчно да забави развитието ни по посока на едно нормално и проспериращо общество. Разбира се, противоборството на тези два фактора – дясното и лявото, десницата и левицата - и дори интерференцията на техните специфични същности в крайна сметка даде особения облик на нашата съвременна демокрация. Но – и това особено искам да го подчертая – поради посоченото обстоятелство че десницата именно беше движещата сила на нашето движение към демократичните ценности тъкмо състоянието на десницата в различните етапи на развитието на демокрацията ни даде своя решаващ отпечатък върху характера на нашата млада и неукрепнала демокрация.

Ето защо сега можем с голямо право да твърдим, че имаме такава демокрация, каквато и десница имаме, че незадоволителността на демокрацията ни се дължи на незадоволително състояние на нашата българска десница, че десницата носи основната отговорност за днешното състояние на демокрацията ни, а също – и това е особено важно – че промяната в положителна насока на състоянието на нашата демокрация може да стане едва на почвата на позитивна промяна на ситуацията в съвременната българска десница. Това е така, защото да очакваме, че нашата мафиотско-ченгесарска-пропутиновска посткомунистическа левица ще се погрижи да създаде една автентична българска демокрация е равностойно на очакването да получиш от умрял писмо.

На второ място искам да отбележа нещо също така важно и потребно за анализа ни. Напоследък все по-настойчиво тук и там забелязвам опити да се провежда едно крайно нихилистично отношение към самата потребност да вникнем по-цялостно и по-дълбоко в ситуацията, в която като страна и като народ се намираме. Критичният поглед, основаващ се на една трезва оценка на незадоволителността на нашата демокрация в перспективата на европейската ни идентичност, бива подлаган все по-често на осмиване и отричане, като се изтъкват твърде неубедителни съображения от рода на “Какво толкова, не сме чак толкова уникални, и в другите източно-европейски страни е същото ако не и по-лошо?!”, “И по цяла Европа положението не е кой знае колко бляскаво, нека затова да не се окайваме прекалено!”, “Не бива да страдаме от национални комплекси, и ний сме като другите народи, нещо повече, много по-добри и велики от тях сме!” и т.н. Даже се стига дотам да се твърди, че самата демократична култура и ценностност се намирала в упадък в един глобален план, че всъщност демокрация никъде изобщо нямало, а навсякъде имало подмолна власт на някакви нелегитимни мощни корпорации и пр. От тази гледна точка твърдението, че нашата демокрация е непълноценна, че е изродена дотам, че вече имаме не друго, ами едно типично олигархично управление, бива оспорвано, като се натрапва убеждението, че така всъщност си е и навсякъде по света, т.е. ние не сме в този смисъл уникални и няма защо също така да сме чак толкова придирчиви към състоянието на демокрацията ни.

И като капак на всичко все по-често чувам и чета, че било крайно погрешно да се извеждат някакви психологически особености, свързани с нашия национален характер, които били давали решаващо отражение на състоянието на демокрацията ни. Търсенето на някакви по-същностни детерминанти на политическия процес у нас и намирането им в особеностите на масовата психика или пък на българската душа било съвсем несериозно, “ненаучно” и неубедително. Другояче казано, искат да ни втълпят, че това, което става у нас, не зависи от нас самите, че един вид сме орисани да е все така, че надежда за поправянето на ситуацията няма. И в същото време се мъчат на тази основа да ни внушат, че ние, българите, като нация сме си перфектни, ала само дето злата ни историческа участ и кажи-речи само географското ни положение или пък особеностите на климата са основни неблагоприятни фактори нещата у нас да не вървят добре. Излишно е да казвам кому е изгодна такава една интерпретация и кои социални сили я насърчават, особено като се вземе предвид, че медийния монопол на олигархията ни е тотален, което пък значи, че рвението и шеметната активност в тази насока на политологични въртиопашки като Андрей Райчев и останалите като него, разбира се, е щедро платено от същата тази олигархия.

Ето че обаче се оказва крайно важно да се вникне по-основателно в по-същностните фактори на нашето развитие, а не, както обикновено прави нашата дежурна официална журналистика и политология, да се кръжи около мнимото и тенденциозно изгодното на самото статукво. Защото в медиите се насърчават именно най-претенциозни, но кухи интерпретации от типа “ширпотреба”, т.е. интерпретации, изтъкващи някакви съвсем повърхностни, банални и външни описания, които явно са предназначени да будалкат толкова наивната нашенска широка публика. Ето защо ще се опитам тук да предложа в синтетичен вид своята гледна точка, която съм развил най-детайлно в последните си книги, именно БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие “Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността”) и най-вече в съвсем новата ми книга, която тия дни излезе от печат, именно книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (Кратка психологическа история на съвременна България).

(Следва)

Добави в Svejo