Мои приятели и колеги, дългогодишни учители, сега пенсионери - впрочем, нищо не пречи да им кажа и имената: това са Жак Асса, доайен на ПГЕЕ-Пловдив и Иванка Топалова-Асса, негова съпруга, също работила в ПГЕЕ-Пловдив - с тях си поговорих вчера дълго време по скайпа, между другото изказаха несъгласие с някои детайли от публикацията под заглавие Държавното образование е строй, дискомфорт, празник насила, неразбираем протокол, вкочаняване, бланкетни речи и загуба на време; примерно с това, че в статията се осмива "приповдигнатата атмосфера" на първия учебен ден; според тях атмосферата наистина заслужава да бъде най-тържествена, щото така е било още от възраждането, това е една традиция, която трябва да бъде уважавана и пр. Помолиха ме да се разгранича от тази статия, щото ако не го направя, ще излезе, че съм изцяло съгласен с тази неуместна ирония по повод начина, по който се открива учебната година; ето, правя го, разграничавам се.
Макар че съм длъжен да кажа и нещо друго: споделям и тезата на авторката на въпросната статия, че казионният, шаблонният, кичовският начин, който се отбелязва първия учебен ден навсякъде из страната, е крайно неуместен, "тържеството", дирижираната "радост" по команда е крайно тъпа работа, бликаща от лицемерие, на нас тия неща не са ни нужни, напротив, нужен ни е един пределно, безпощадно честен разговор за точната ситуация, в която се намира българското образование. От години призовавам за провеждането на такъв един разговор, ала ето, институциите упорито мълчат. Мълчат и ония, които черпят дивиденти от плачевното състояние на системата, ония, които паразитират върху нейната ужасяваща порочност, ретроградност и анахроничност. С г-н Асса и уважаваната му съпруга имаме пълно единомислие по най-важните, принципни въпроси, разбира се, по други въпроси отвреме-навреме спорим, то е съвсем естествено в разбиранията ни да има известни нюанси.
Ползвам се от повода да кажа в тази връзка нещо важно, което тия дни силно ме вълнува. От 30 години насам за първи път аз съм изваден, изхвърлен от системата, и то по един позорен начин, една администраторка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив има дързостта да ме обяви за "негоден за системата", за "пълен некадърник" и, явно престаравайки се, с един великолепен шут ме изрита от нея. Ето, в тия първи учебни дни, вместо да провеждам първите си уроци с нови ученици - а това са доста трепетни мигове за всеки практикуващ учител: много важно е още в първите часове да омаеш учениците, да направиш нужното да се настроят позитивно към такъв особен предмет, какъвто е философията, да създадеш потребната атмосфера, такава, че те с желание да идват в часовете ти и пр. - та значи вместо отново, за 31-ви път, да преживявам с учениците си тия така вълнуващи моменти, аз съм изгонен от училището, на което отдадох толкова години от живота си, ето, стоя си в къщи, при това бях изгонен по един крайно обиден параграф, благодарение на който де факто съм лишен от преподавателски права, нито един директор, разбира се, оттук-нататък няма да пожелае да вземе на работа учител по философия, обявен за "пълен некадърник"! Е, аз сега имам важна задача: по съдебен път да си възстановя правата, да успея да докажа несъстоятелността, неправомерността на проявената спрямо мен възмутителна дискриминация от въпросната самозабравила се и присвоила си неполагащи й се права администраторка; надявам се съдът да ме възстанови на работа, да отмени абсурдистката й заповед за уволнение. Но ето, аз сега наистина не съм на работа, а съм свикнал, признавам си, крайно ми е чоглаво в тия дни, дори ида не броим цялата унизителност на ситуацията, в която се намирам, и то след толкова години не просто служене, а тежка, упорита, всекидневна работа на полето, на нивата на българското образование.
Знаете, като капак на всичко на първия учебен ден тази същата администраторка си позволи да изпрати физическа сила да ме изгони от тържеството (!), и там, пред очите на десетки и стотици мои ученици, аз бях унизен от охраната, два плаката, с който (заедно с активиста на Национална мрежа на родителите Явор Ганчев) искахме промяна в образованието, плурализъм, демократизация на системата и пр., насила ни бяха отнети, смачкани и скъсани, а срещу г-н Ганчев дори беше употребена и още по-унизително насилие, за да му отнемат плаката! Ето публикациите за този невероятен инцидент, случил се в наши дни, успях да заснема на видео какво именно се случи: Инцидент: антидемократично настроена директорка прати биячи срещу мирно протестиращи граждани на тържеството в ПГЕЕ-Пловдив по случай първия учебен ден!, Отзив на Явор Ганчев по повод на грозния инцидент, поръчан от директорката на ПГЕЕ-Пловдив; наложи се, разбира се, да напиша жалба под формата на отворено писмо за инцидента: Искам да вярвам, че все пак живея в свободна, демократична и европейска страна: мое Открито писмо по повод инцидента в ПГЕЕ-Пловдив на 15.IX.. Вчера пък си направих експеримент, изпратих този документ с информация за инцидента до всички български медии; до мен достигна информация, че само една (!) телевизия явно се е впечатлила и е съобщила въпросната новина, а пък от печатните медии, от вестниците, до този момент нито един изобщо не се е впечатлил, не е публикувал и думичка за случилото се, вероятно пак с оглед на това да не "осквернят" с нещо "светостта на празник", както има добрината да се изрази един главен редактор, който все пак ми звънна да ми обяви защо не възнамеряват да публикуват изпратената от мен информация за възмутителния случай на накърняване на нечие достойнство. Както и да е, съобщавам тия неща, понеже те все нещо значат, все нещо показват. Показват и изразяват щрихите на една крайно тежка ситуация на абсолютно примиренчество спрямо дефектите на разплулата се от толкова много разврат, пороци и престъпления абсурдна административна система, която точно по тази причина продължава да излъчва отровните си изпарения, всекидневно нанасяйки неизчислими поражения върху съзнанията на младите, на нашите деца и внуци.
Е, аз не съм от категорията на тия, дето се примиряват - и тия, които лесно се отказват от борбата за ново, за съвременно, за демократично, за свободолюбиво, за личностно ориентирано и прочие образование. Това е мисията на живота ми, каузата, на която съм служил цял живот, това е работата, която съм вършил винаги. И ето, в тия условия, когато съм подложен на невероятно грозна репресия от демонстриралите своята безропотна вярност спрямо тотално деморализираната система усърдни администратори (простете за многото прилагателни, но го правя съвсем съзнателно, не от неопитност в писането: белким нещо се забие в нечии тъй невинни съзнания!), на мен ми хрумна една нова идея, на която решавам да посветя времето си в близките няколко седмици. Ето за какво става дума.
Аз така и така, понеже съм крайно чувствителен човек, няма как иначе да надмогна обидата и репресията, освен с едно най-ефикасно средство: творческата сублимация. Явно аз така и така всеки ден ще се вълнувам от проблемите на образованието, ще пиша, нека тогава да опитам да обединя своите вълнения и разсъждения от един център, да им придам една цялост, да ги подчиня на една организираща ги идея. И тъй, реших да напиша една необичайна книга, в която да вложа,у дето се казва, "цялата си душа и сърце", т.е. всичко онова най-значимо и важно, което във всичките си години като учител по философия съм открил; даже тоя път и заглавие на книгата си съм измислил, то е един вариант, който отпадна при една друга моя книга, тя получи в крайна сметка заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), е сега явно дойде момента да изпълня с плът тази форма, това именно чудесното, но и много задължаващо заглавие: ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ. Да, искам да направя нужното да изпълня с плът тази форма, това заглавие, знам, че замисълът мие прекалено амбициозен, но ето, имам шанса изцяло да се посветя на работата си по писането на тази книга, зер, аз сега съм "безработен", е, ще си уплътня времето по един превъзходен, по един наистина смислен начин: като напиша една много необходима книга. Ето, какво ми пречи това сутрешно писание, в което обяснявам замисъла си, да влезе като първо есе в нея, щото книгата ми пак ще бъде една поредица от крайно експресивни есета, в който обаче въпреки експресията ще има и най-сериозни и задълбочени размисли по наистина важните проблеми.
Знаете ли защо най-вече се захващам с писането на тази книга? Идеята, която ме вдъхновява, е една: да помогна някак на тия, дето са вътре в системата, да, аз, изгонения от системата, искам, бидейки вече извън нея (временно, разбира се, щото аз ще се върна!), да помогна на учителите и на младите хора, на учениците, които са вътре в системата - и са принудени да понасят нейните всекидневни издевателства. Вярно, някои са така обръгнали, така са се обезчуствили, че не усещат тия унижения, което е най-страшното, но и на тях искам да помогна: да им подразня чувствителността така, че да си възвърнат усета, усетливостта на сетивото, "чутьйото", както казват руснаците. Да, има хора, които не усещат униженията като унижения, а някои дори са допуснали да извратя дотам чувствителността си, че униженията ги усещат едва ли не като "похвали", като "зачитане", като "достойнство", като "героизъм", като не знам какво още, много е трудно да намеря подходящата дума, противоположна по смисъл на унижения; впрочем, неунижения е противоположната дума, но ми се ще да намеря подходящ синоним, може би докато пиша книгата си, ще попадна на такъв най-подходящ синоним. Та значи ми се ще да помогна та тия хора, дето са жертви на системата, в огромната си част неосъзнати жертви; системата изисква нейните жертви безропотно да изпълняват унизителните предписания, сиреч, да й робуват; истинският роб е оня, който не съзнава робското си положение, напротив, въобразява си, че "нищо особено няма", че "всичко това е съвсем нормално", те, видите ли, "нещата иначе не могли и да бъдат", напротив, "всичко трябва да си остане каквото е" и пр. Да, пълно е с истински роби у нас, е, и на тия ми се ще да помогна с нещичко, добре съзнавайки колко трудна, да не кажа безнадеждна е целта, която съм си поставил. Но човек има смисъл да работи най-вече по реализацията на такива свърхцели, ето, поставям си една такава свръхцел и свръхзадача, граничеща с невъзможното. "Блажени тия, които искат невъзможното", нали знаете това толкова непонятно за мнозина изказване?
Тия дни много си мисля за какво ли не, но най-вече за преживяното в тия 30 години на моето непрекъснато учителстване, увенчано с пълното ми опозоряване. Спомням си първия миг, в който влязох с дневник в ръка, първия ми час като учител. Това е било в далечната 1983 година, пак на 15 септември! Какви невероятни трепети съм преживял тогава! Бях напълно неопитен, но си спомням страхотното чувство, че се захващам с нещо свръхвелико; да, не се смейте, за мен учителстването винаги е било нещо свръхвелико, било е същинско тайнство, нещо като свещенодействие, сравнимо с това, което е призвание на духовниците, на свещениците: такива у нас в истинския смисъл изобщо останаха ли - след като и църквата ни е превзета от всякакви ментета, представящи се "духовници", наште духовници в мнозинството си са такива, че в тях, естествено, няма нищо духовно! Та преди време получих едно писмо от моя ученичка, на която съм преподавал точно в тия мои първи две години, в които бях учител по естетика и по обществознание в гимназията в Своге; сега не мога да търся тази публикация в блога, ще ми отнеме много време, но непременно ще я намеря и ще я приложа тук. Тя си спомняше с невероятно топло чувство за тия мои първи изяви на учителското поприще, за това какъв съм бил в очите й, за спомена, който е съхранила за мен. Спомням си, тя твърди, че съм бил "много различен", е, аз с това мое различие си и останах до ден-днешен, ето, бях и уволнен от системата не за друго, а заради раз-личността си, да, системата у нас не търпи личности; щото личността въздейства на другите, особено на младите, така, че и те пожелават да бъдат личности, а пък личностното отношение към нещата е най-голям грях на скроената по канона на обезличаването противочовешка система.
У нас и личност не се разбира какво е, в корена са сгрешени разпространените у нас представи за това що е личност. У нас под "порядъчна личност" се възприема типовата "личност", сиреч, "обществено приемливата" личност, другояче казано, сивата "личност", а най-добре казано - безличността! Всичко у нас е тъкмо наопаки, да, в главите на мнозинството от българите всичко е наопаки на истинското, на реалното, на същинското, ний затова и сме затънали така дълбоко в противното тресавище. Тия, дето са работили нещо да се промени, са опасни и биват унищожавани, това е вкратце ситуацията у нас. Нашите кумири даже се твърде скромнички по личностния си потенциал, но за сметка са нещо като "връх на комуноидността"; образцовият комуноид, сиреч, пълният безличник, се разпознава по това, че мрази всеотдайно личността, личностното отношение, всъщност мрази най-вече свободата. У нас всички масово, направо хорово пеят, че "свобода няма", че "свободата е невъзможна", у нас свободата се нарича "свободия" и се възприема като крайно подозрителна и нежелана. Както и да е, е, аз ще покажа в тази моя книга, че за да си учител в истинския смисъл на думата трябва да си просто свободен човек, да, на първо място човек, на второ свободен, или обратното, тия две понятия са взаимно-заменими. Не може да си човек ако не си свободен, не може да си свободен, ако не си човек, а свободният човек по дефиниция е именно личността, достойната и пълноценно живеещата личност. Ето на такива взривоопасни, да, взривоопасни, не просто опасни, са ония неща, на които аз имах дързостта да уча учениците си. Правилно съм уволнен, нали така?! Естествено че правилно ме уволниха, системата на безличността, обезличаващата система личности не търпи. Дали това мое твърдение не е "прекалено обидно" за тия, които въпреки всички свои "вътрешни несъгласия" и "противоречия" все пак кротичко си живуркат в лоното на системата? Е, за да се пробуди чувствителността на един обръгнал от унижения човек се изисква, предполагам, да заболи. Без болка не може. Налага се да заболи. То и като ходи човек на лекар и иска да оздравее, често се налага да боли и да понася болката, стига да иска да оздравее, нали така?
Представям си тия дни как страдат още от първите часове много колеги, дори и учители на по-зряла възраст, а да не говорим за младите, неопитните учители. Щото системата е безпощадна, тя ги поставя пред алтернативата: или ще си авторитарен (и тогава ще си спокоен, "ще си живееш живота" до пенсия, ще си "свиркаш" даже!), или, ако държиш на личностния суверенитет на учениците и се държиш като "презрян либерал", ще си имаш безчет главоболия, даже и огромната част от самите ученици ще те презрат и ще ти се подиграват, щото в условията на тоталното подчинение се стига до положение, нека да го изразя с думите на гения: "У нас свестните ги смятат за луди...". Да, когато мнозинството от учителите се отнасят авторитарно към младите хора, когато нечовешкостта бива смятана за "норма", то човечното, естественото отношение към тях като към човешки същества бива смятано за "ненормално", няма как да е иначе. Разбира се, налага се коренна промяна, авторитаризмът у нас, в нашите училища следва да бъде забранен със закон; е, ще каже някой, той и сега е забранен, да, забранен е, но не е отменен, ами се шири поголовно. Даже се е стигнало дотам, че огромната част от учителите не съзнават авторитаризма си, явно се възприемат като "либерални"; даже и самата човечност у нас е вече непредставима извън нормите и представите на авторитарността. Сиреч, работите се опорочени и извратени до крайна степен. Всичко е тъкмо наопаки на това както трябва да е. Самият факт, че обществото общо взето спокойно си приема случващото се всеки ден в образователната система показва и демонстрира колко отчайваща, безнадеждна е ситуацията в българското образование, в българските училища.
Ще се постарая - понеже по всичките тия въпроси съм се изказвал безчет пъти в моите досега написани и излезли от печат книги - аз в замислената си нова книга ще се опитам да бъда пределно кратък; ще ми се с нея да помогна, както казах, на лутащите се, та отчаялите се, на търсещите своя път, било ученици, било учители, било граждани, загрижени за бъдещето на своите деца. Разказвайки им за пътя, по който аз съм извървял, ме се ще да им вдъхна надежда. Животът е борба, нищо в него не ни се поднася наготово, сервирано като в тепсия. "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия..." - мнозначителни думи на Васил Левски, апостола на българската свобода. Думи, които изобщо не се афишират, ами се крият. Неслучайно е това. У нас такива истина са неудобни. Ние предпочитаме да замитаме проблемите си така, както небрежната към дома си домакиня замита боклука под килима. Затова нашия български дом е толкова неуютен.
Това е. Засега спирам дотук. Ще ми се да привикна в близките дни всеки ден сутрин да пиша по едно кратичко есе по темата на новата си книга. Ще си сложа предел: по-голямо от 1 страница А4 (две страници на отпечатаната книга, формат А5) тия текстове да не бъдат. Цялата книга ми се ще да е тъничка, до 150 страници най-много. Ще положа усилия книгата да се чете на един дъх. Ще ми се да вярвам, че и млади хора могат да се зачетат в нея. Съдбовно ни е необходимо ново съзнание, е, тази моя нова книга също ще работи за тази главна цел на всичко, което съм написал до този момент. Ще опитам, пък да видим какво ще се получи. "Човек предполага, Бог разполага", нали така казват мъдрите стари хора? Писането, мисленето, търсенето на истината и пр. са "Божии работи", иска се вдъхновение, то е нещо като Божия благодат, тъй че много зависи от подобни "висши фактори" сбъдването на една мечта. Но ето, аз си казах какви ме е мечтата за тази нова моя книга, какво ще се получи вече е отделна работа. Но да се мечтае не пречи, нали така?
Е, мечтайте тогава - и бъдете верни на мечтите си! Това ми се ще да ви пожелая тази сутрин. Нека хубав да е за вас започващият ден!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
1 коментар:
Бая лаеш, гладните кучета най-много лаят, да знаеш.
Публикуване на коментар