По повод на Доналд Тръмп: възможна ли е чисто личностна стратегия на успеха?

В сайта НОВА ВИЗИЯ попаднах на една статия, наречена Доналд Тръмп говори на едро и мисли на едро, която, доколкото разбрах, е написана от Майк Сайгърс. Понеже Д.Тръмп е мой отдавнашен познат - не лично, разбира се, ами като автор и съавтор на някои интересни книги, които съм чел - та с интерес изчетох неговите нови тези относно това как човек може да успее.

Тръмп както винаги е много прав, но има нещо, което, струва ми се, той не отчита, понеже е американец, и също така понеже не е философ. Американците, не знам защо, но са изключително слаби като философи - бидейки ориентирани преди всичко към прагматичността, която си е и тяхно изобретение. Всъщност, ако трябва по-ясно да формулирам мисълта си, американската философия си представя нещата (именно бизнесът и успехът) твърде инструментално, а това не е и не може да бъде така. Този аспект всъщност е голяма тема и тук само загатвам позицията си, ако имам време ще напиша по-пълно възражението си. А ето сега в коментарите към статия в НОВА ВИЗИЯ оставих следната реплика:

Тръмп казва верни неща, които работят при него, които са проработили и при други хора, но които може и да не проработят при повечето. Защото има един фактор, от който зависи в крайна сметка всичко: личността, която застава зад една или друга идея. Не бива дадена идея да се копира механично, а трябва да вложиш себе си - личността си - в нея. И едва тогава тя може и да проработи. Идеи, които не са преживени и изстрадани, едва ли ще проработят. Иска се човек да си изработи своя лична и личностна стратегия на успеха като всекидневно я проверява на дело и постоянно експериментира. И тогава шанса му да успее се увеличават. Факторите за личностния растеж съм разгледал в своята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ, а също и в книгата ми УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА.

Публикувам всичко това и в своя блог, та да се подсетя и като имам време и настроение да развия по-пълно своето разбиране.

Добави в Svejo

Труман Капоти: Автопортрет

Въпрос: Ако трябва да живеете все на едно място - без никога да го напускате - кое щеше да е то?

Отговор: Боже мили! Каква ужасна приумица! Да се закотвиш на едно-единствено място. Тридесетина години живях навсякъде, устройвах си дом къде ли не по света. Но странно, където и да живеех - в Испания, Италия, Швейцария, в Хонгконг и Калифорния, Канзас или Лондон, винаги държах апартамент в Ню Йорк. Това очевидно означава нещо. Така че, принудят ли ме да избирам, ще кажа Ню Йорк.

В.: Но защо? Нали е мръсно. Опасно. Неприятно във всяко отношение.

О.: Х-м-м. Да. Но макар че мога да живея дълго време в планинско или крайморско уединение, по начало съм градско чедо. Обичам улицата: екота от стъпките ми по тротоара, отрупаните витрини, нощните ресторанти, сирените в нощта - признак, макар и зловещ, на живот, книжарниците и магазините за плочи, където, ако ти хрумне, можеш да влезеш в полунощ.

И в този смисъл няма по-градски град на света от Ню Йорк. Рим е шумен и провинциален. Париж е намръщен, затворен и колкото и странно, извънредно пуритански. Лондон? Всичките ми приятели американци, които се преселиха там, се надпреварват да го превъзнасят колко бил цивилизован. Не знам. Какво значи нещо да е цивилизовано - да е замряло и скучно до смърт ли? На всичко отгоре Лондон е и много провинциален. Едни и същи хора се срещат едни с други. Всеки те знае какво правиш. Там можеш да водиш не повече от двойнствен живот. Ето къде е голямото предимство на Ню Йорк, ето защо той е град с главна буква. Там можеш да бъдеш множествена личност: десет различни личности, които се движат в десет различни кръга без никакъв допир един с друг.

В.: Предпочитате ли животните пред хората?

О.: Обичам и едните, и другите. И обикновено съм откривал някаква скрита жестокост в онези, които изпитвот по-топли чувства към кучета, котки и коне, отколкото към хората.

В.: А вие жесток ли сте?

О.: Понякога. В разговор. Да го кажем така: предпочитам да съм приятел, отколкото враг на себе си.

В.: Имате ли много приятели?

О.: Седмина, на които мога да разчитам напълно. И още двадесетина, на които, общо взето, мога да се доверя.

В.: Какви качества търсите в приятелите си?

O.: Първо, да не са глупави? Случвало ми се е един-два пъти да се влюбвам в глупачки, и то много големи; но това е друг въпрос - може да си влюбен в някого, без да получаваш нещо от общуването с него. Повечето хора така се женят и затова повечето бракове са нещастни. Обикновено още в началото разбирам възможно ли е да станем приятели с някого. По това, че е излишно да си довършваш думите. Понечиш да кажеш нещо и рекъл-неизрекъл, долавяш, че тя или той вече са те разбрали. Това е един вид умствено-емоционална разговорна стенография. Освен интелигентността, важно е вниманието: аз проявявам внимание и грижа към приятелите си и очаквам от тях същото.

В.: Често ли ви се случва да се разочаровате от приятел?

О.: Всъщност не. Понякога съм завързвал неподходящи приятелства (случвало се е на всички ни, нали?), правил съм го винаги с отворени очи. Може да те заболи само от онзи удар, който не си очаквал. Рядко се изненадвам. Макар че понякога съм бил дълбоко възмутен.

В.: Като човек правдив ли сте?

О.: Като писател - да, струва ми се. В личния живот как да ви кажа, това е въпрос на мнение; според някои мои приятели бил съм склонен да преиначавам и да поукрасявам станалото. За мен пък това е просто да му “вдъхнеш живот”. Вид изкуство. Изкуството и истината не вървят винаги заедно.

В.: Какво е любимото ви занимание когато сте свободен?

О.: Не сексът, макар че съм имал периоди на ентусиазъм. Твърде дълбоко наранява и е твърде скъп (в какъвто щете смисъл), ако го възприемаме като нещо повече от едно най-банално развлечение. Обичам да чета, и то много. Открай време. От съвременните писатели малцина ме увличат силно. Макар че съм се възхищавал - измежду нашите, американскити - на покойната Фланъри О`Конър, на Нормън Мейлър, на Уйлям Стайрън, Юдора Уелти, Катрин Ан Портър, ранния Салинджър. О, и още мнозина други. Като белетрист Гор Видал никога не ме е увличал, но документалистиката му според мен е първокласна. Същото - за Джеймс Болдуин. Но от десетина години вече по-приятно ми е да препрочитам. Отлежало вино. Пруст, Флобер, Джейн Остин, Реймънд Чандлър (един от големите американски творци). Дикенс (бях го чел, когато още нямах шестнадесет, и сега го препрочетох целия).

Не съм безразличен към киното, макар че на много филми ставам и излизам по средата. Отивам на кино сам, и то денем, при полупразен салон. Така мога да се съсредоточа, а прииска ли ми се - да си тръгна, без да трябва да обсъждам достойнствата на творбата - винаги се дразня и споря.

Предпочитам да работя сутрин, четири-пет часа обикновено, а след това, ако съм сам - в който и да е град, - имам среща за обед в някои от предпочитаните ми ресторанти - в Ню Йорк това са “Лафайет”, ”Лакот-Баск”, ”Орсини”, ”Дъбовата стая” и “Колонията”, която за жалост вече я няма. Мнозина казват, че ненавиждали обедите - от тях пълнеели, уморявали се и си проваляли целия ден. За мен пък обедът прави деня. Има и мъже, с които обичам да обядвам, но предпочитам красиви или поне извънредно привлекателни, живи au courant сътрапезнички. Към тази категория причислявам и някои съвсем млади жени - Лали Уеймаут, Аманда Бърдън, Пенелопа Три, Луиза Мелдахо, която за жалост се омъжи за един много скучен борсов посредник. Тази висока оценка според мен може да се даде само на жена, достигнала и задържала се на онова равнище на стил, външност, здрав разум и хумор, които са отвъд младежкия чар: един непълен и необективен списък бе включил Барбара Пейли, Глория Гинес, Ли Рацивил, Уна Чаплин, Глория Купър, Слим Кейт, Филис Сърф, Кей Миън, Виола Льои, Д.Д.Райън, Ивлин Ейвдън, Памела Хариман, Кей Греъм - може да се добавят още много имена, но положително няма да превшат петдесетина.

Забележете, че не споменавам известни личности, за някои от които - Гарбо (изморителна и крайна егоистка) или Елизабет Тейлър (чувствителна, самообразована, безцеремонна, но, общо взето, простодушна: ”Щом спиш с някого, значи трябва да се омъжиш за него!”) - очарователността е занаят.

Знам, минавам за много общителен; част от нещата, които разказах дотук, като че потвърждават това и все пак обичам да съм сам. Обичам бързи, хубаво направени коли, обичам самотните мотели с техните удобства и студена анонимност; затова понякога сядам зад волана и без резервации, без определена посока, изминавам хиляди мили сам Само веднъж съм ходил при психиатър; предпочитам да се отправя на път със свален гюрук под вятъра и слънцето.

Труман Капоти

(Следва)

Добави в Svejo

Как философът обосновава своите твърдения? (3.4)

ЛЕКЦИЯ ТРЕТА: Как говори философстващият?

3.4.Как философът обосновава своите твърдения?

Да обосновеш, т.е. да постигнеш основанията на своите твърдения, е постоянна и неотменима задача пред философстващия. Безусловна необходимост е, че той трябва да извежда и обосновава твърденията си – и това е може би най-голямото предизвикателство пред истинското философстване. Да се разбере как става това, да се открие как човек постига изворите на ония положения, които той смята за истинни, да покаже тяхната истинност, това може би е най-важното, определящото, предрешаващото всичко останало. По никакъв начин не трябва да допускам да говоря, да твърдя нещо без да имам своите основания за това.

Философското обосноваване всъщност е опит за доказване на ония твърдения, които философът смята за законни и необходими. Когато изобщо става дума за доказване, веднага си представяме как прави това математиката, която е образец за строго и основателно извеждане и доказване на своите положения. Дали пък философското обосноваване (доказателство) не прилича по нещо на математическото?

Известно е как математиката обосновава своите твърдения, в нея за тази цел се използват аксиоми, теореми, допускания и пр., и на тази основа математикът търси и постига изводите, следствията от тях. Може ли математиката да бъде образец на философското обосноваване?

Някои философи (и сред тях особено се откроява Бенедикт Спиноза) са смятали, че ако философията постъпва точно като математиката или по-специално като геометрията, то това ще й помогне и тя да стане основателна, изводима и строга наука. Самият Спиноза е написал своята “Етика” по същия начин, по който в геометрията се извеждат истинните резултати: в нея има аксиоми, теореми и доказателства на теоремите, сиреч всичко е изведено по един строг геометрически или математически маниер. Спиноза е смятал вероятно, че така ще направи непоклатими своите идеи и разбирания. Не е станало така: доказателствата на теоремите му са някак си “измъчени”, формални, неясни на места и общо взето съвсем скучни. Разбира се, опитът му да напише етика по един математически маниер трябва да бъде приветстван като нещо все пак доста оригинално. Нищо че опитът на Спиноза е останал като пример за това, че философията по-скоро трябва да пази вярност към самата себе си. А не да се опитва да подражава на нещо друго – и така да изменя на своята висока мисия и отговорност.

Дали пък философското обосноваване не прилича по нещо на онова, което използват физиката и “опитните науки”? Опира ли се философията също на наблюдения, търсене на факти и на данни, на експерименти, на обобщаване на достигнатото в общи теории, изразяващи законите? Може ли философията да намери “опитни данни” в подкрепа на своите твърдения? Това са доста важни въпроси, на които трябва да се отговори основателно.

Особено в последните 3-4 века науката се мержелее на хоризонта като някакъв недостижим идеал за философията. В науката всичко е ясно, доказано, проверено, твърдо. Във философията всичко е крайно несигурно, стоящо под въпрос, дори… “висящо” във въздуха – понеже сякаш философията е обител на толкова много химери и илюзии. Ето защо мнозина философи са се стремели съвсем съзнателно да превърнат философията в строга наука, да надмогнат неполноценността на философстването като начин за постигане на истината. Искали са да превърнат философията от любов към мъдростта (и към знанието) в твърдо и проверимо знание. Тази тенденция философията да се прави подобна на наука се нарича позитивизъм, и тя дори се оформя като едно доста влиятелно философско направление. Тя става школа в модерната философия с много привърженици. По свой, доста оригинален начин дори и великият философ Георг Хегел се мъчи да превръща философията в наука, която да ни дава самата абсолютна и окончателна истина. Всъщност неговата собствена философия бива обявена за венец на философското развитие на епохите, което пък значи, че след нея повече философия просто няма защо да има: всички проблеми и задачи на философията били решени веднъж завинаги и окончателно. Което, разбира се, не е така - и Хегел е имал своите критици още приживе, да не говорим пък за това как го възприемат в тия два века след смъртта му.

Ние вече - на основата на казаното за спецификата на философията като форма на синтетично изразяване на духа - имаме основата за решаването на този проблем: бива ли и следва ли философията да иска да става наука, дали за философията науката е някакъв идеал? И отговорът на този въпрос е прост: не, философията не може да има за свой идеал науката, тъй като науката изразява едно едностранчиво, чисто познавателно отношение на човека към света и към самия себе си. А пък философията няма право да губи ей-така, за едното нищо останалите два съществени момента в своята по-цялостна позиция, именно ценностният и практическият. Ако една философия обърне гръб на ценностния или пък на практическия компонент в своите недра, и се остави само на познавателния устрем на разсъдъка, то в резултат ще възникне нещо, което наподобява наука, но не е наука, и нещо, което някак си прилича на философия, но не е и философия. Тоест едно такова творение неумолимо ще си остане просто “ни рак, ни риба”; а това е доста жалка съдба за иначе толкова възвишената и възвишаваща духа на човека автентична философия.

Някои в своето преклонение пред науката стигат твърде далеч, и си позволяват да твърдят, че ако философията не е “научна”, то твърденията й са “неистинни”. Сиреч “научното” бива обявено за синоним на “истинното”, от което пък излиза, че философията, която по определение няма как да бъде научна, неизбежно бива поставена не просто извън науката, ами и извън… истината. Разбира се, това само по себе си е една крайно неоснователна претенция на разрасналото се като тумор научно постигане на съществуващото, което само по себе си е доста непълноценно, нищо че си има своето оправдание – и нищо че служи на определени човешки цели. Искам тук да илюстрирам с един крайно поучителен пример докъде се стига ако се приеме един уж толкова безобиден подход философията да бъде превръщана в строга наука. Който в същината си се свежда до това да се прогони от нея не нещо друго, а самата свобода.

В средата на 19-ия век Карл Маркс, който тогава бил епигон на Хегел, почнал да стига до убеждението, че е дошло най-после времето философията да стане изцяло научна. Разбира се, този статут на “последна дума на науката” получили мигом неговите собствени, доста нескопосани и непълноценни във философско отношение творения-опити да се представя за философ. Всичко, което е “марксистко”, станало “научно”, а всичко немарксистко било обявено за “ненаучно”, сиреч вредно, измамно, непълноценно и пр. Оказало се, че човек просто вече няма избор: ако иска да мисли “правилно”, трябва да приеме безкритично всички до една догми на марксовата т.н. “философия”, която била провъзгласена за единствена научна философия. Така скудоумията на Маркс били обявени за истини от последна инстанция, сякаш са изречени от някакъв оракул или пък дори от някакво “божество”. В положенията на Маркс вече просто трябвало само да се вярва, те станали някакъв, доста скучен, впрочем, катехизис на истината. Ето обаче и практическите следствия от тази шизофрения и параноя: който не мисли като “марксистите”, е враг, сиреч трябва да бъде убит, за да не смущава това тържество на глупостта, което се възцарява особено пък когато марксизмът бива обявен за “държавна философия” – първо в СССР, после пък и в България. Тогава вече на хората просто им е било забранено да мислят, понеже, всъщност, вече и нямало нужда да мислят: всички въпроси били решени веднъж завинаги! На отделния човек се натрапва усещането, че просто няма смисъл да мисли, понеже има кой да мисли вместо теб: “партията” мисли вместо нас, а от нас се иска просто да затъваме все по-дълбоко в един такъв комунистически кретенизъм. Милиони хора са били убити заради тази ужасна и човеконенавистническа доктрина, каквато е марксизмът-комунизмът. Реки от кръв са текли в ония кошмарни времена, в които други философски идеи, различни от марксистките, просто не са били допускани: всички е трябвало да мислят еднакво. Сиреч стига се до пълна забрана и на самото мислене, защото автентичното мислене изхожда и се опира на раз-личността - и оживява от различията. Ето защо, вижда се, съвсем не е безобиден този опит философията да бъде превръщана в наука: виждате какъв кошмарен и абсурден свят възниква на тази основа.

Но за да са все пак истинни достатъчно ли е философските твърдения да са поне логични, спазващи законите на “правилната мисъл”? Може ли да има “философска логичност”, различаваща се от тази на науката и на самата логика? Ето че в крайна сметка се стига дотук: логиката да се обявява за парадигма на философията: само онова, което е логично, е допустимо, а пък нелогичното е… “забранено”, така ли – как така?!

Логиката като такава всъщност е част или раздел от философията. Самата логичност пък не е друго, освен посочването на някакви формални правила, които в своята съвкупност са един вид израз на законите на “правилната мисъл”. Логичното е “правилно построеното”, съобразеното с някакви правила, които, впрочем, не са “свръхчовешки”, а зависят от нас, определят се от някакви наши особени цели. Логичното си има някакви свои предимства, но живата човешка мисъл едва ли следва да бъде окована в такива окови, пък дори и те да са доста “престижни” някак си. Но истинската стихия на живата човешка мисъл е свободата. Истински свободните и истински мислещите обаче не се нуждаят от външно натрапени им закони на мисълта, понеже самата свобода установява и изобретява длъжните правила – и ги спазва съвсем свободно и непринудено. По същия начин както мнозинството от хората си преживяват живота без да са си имали проблеми с правосъдието, така и в царството на чистата и свободна мисъл хората трябва да се уповават единствено на своя усет за истина – и на такива хора прокрустовото ложе на една външна и натрапена “логическа необходимост” просто не им е нужна.

Това обаче не е окончателното решение на проблема за философското обосноваване. Трябва още много да се мисли и по-нататък в конкретни случаи отново и отново ще поставяме този въпрос. Всеки философ според своята нагласа си изработва свой личен подход в обосноваването, той сам подбира нужните му средства, тук няма задължителен за всички канон или пък схема, в която да сме длъжни да поставим мисълта си.

Важното е човек да не забравя поне това: във философските си търсения просто сме длъжни да се опираме на целия потенциал на душата си, да мобилизираме за ефективно постигане всички душевни сили, с които разполагаме, да изразходваме цялото богатство на душите си. Едва на тази основа ще се роди нещо, което има пряко отношение към същинската философия. Останалото са просто капризи на самонадеяни и кухи хора…

(Следва, а останалите лекции-есета от този цикъл са ето тук.)

Добави в Svejo

Кастрирани сме сякаш откъм достойнство...

Това по-долу е разгорещен диалог между Жан и Иван за икономиката, за управниците, за достойнството и за бъдещето ни. Аз не вярвах, че още имало защитници на сегашното правителство, но ето че имало. Щом и на мен ми попадна един такъв, явно има. Проведох разговор с лице, наречено Жан, икономист с леви социални ценностни убеждения; себе си кръстих... Иван, понеже съм май нещо като "костовист", макар че аз съм си себе си и в партии не членувам - не ме щат просто. Но иначе съм десен. Разговорът е съвсем автентичен, проведен е току-що:
...
Иван каза: А пък заплатите станаха космически високи :-)
Жан каза: :-)
Иван каза: Няма лъжа, бум в заплатите, учителите пият неудържимо от радост по празниците. Ето как ми идва идея да напиша по този въпрос бележка в блога.
Жан каза: Ами ако стане това ще е бомба защото ще мога да се занимавам само с това което ми харесва, но някак си не го вярвам... няма как да стане в България... няма никакъв интерес от страна на бизнеса да финансира образованието... т.е. няма как да растат нормално заплатите...
Иван каза: Ще стане, учителите ще станат глезените деца на управниците, и ще вземат скоро доста прилични заплати от по 1000 лв.
Жан каза: Сериозно ли го мислиш това?
Иван каза: Гражданите трябва да притиснат управниците за качествено образование. Да, така мисля, всъщност това желая да се случи...
Жан каза: Ами аз го гледам икономически и не мога да го повярвам...
Иван каза: Държавата вече има пари за да осигури сносно образование на младите. Сега януари учителите трябва като протест да не завършат срока, да не пишат срочни оценки, и пак да натиснат правителството.
Жан каза: Има ли някакви реални причини за тази догадка?
Иван каза: Има такова настроение, а ако поне това не се направи, учителите ще загубят и последните си капки достойнство...
Жан каза: Последните капки са още далече :-)
Иван каза: Те май вече не останаха: с коледните надбавки управниците просто ужасно се подиграха на учителите, а те, горките, даже не усетиха подигравката, ужасно гадно е.
Жан каза: И това е за последно... от до година махат добавките за коледа, 24 май и 15.09...
Иван каза: Да, крайно време е не само учителите, ами и гражданите с голи ръце да идат и да стоварят тежък юмрук вурху главите на тия разбойници...
Жан каза: И кой ще дойде? Бат бойко (puke)
Иван каза: Който ще да дойде, тази банда да не е...
Жан каза: Хм... аз лично искам да изкарат и до година, защото иначе може да има много сериозни трусове. Очаквам 2-3 месеца преди изборите да се разпаднат. Единствения вариант да се разпадне това правителство е вътрешни борби в БСП според мен. Иначе другите ще изчакат :-)
Иван каза: Аз пък ще се радвам да дойдат трусове, и то жестоки, колкото по-жестоки, толкова по-добре... и икономически трусове също очаквам и ги желая.
Жан каза: Защо? Искаш да се върнем 10 години назад пак ли???
Иван каза: Искам тия нашенски кратуни чрез удрене по тях да проумеят някои най-прости неща, които иначе никога няма да проумеят; българинът проумява нещо само когато ножът опре о кокала.
Жан каза: Хмм... аз пък искам стабилна държава която се развива предвидимо и си намалява участието в живота на хората. При една политическа криза и спиране на външни инвестиции ще живеем много по-зле... а за публичния сектор - лекари, учители ще стане ад просто...
Иван каза: Стабилна мафиотска държава не ми трябва, по-добре всичко да пропадне та да се тури най-после на здрави основи.
Жан каза: И откъде ще дойдат тези здрави основи?
Иван каза: На ценностни основания, когато хората разберат, че с далавери и лъжи не се живее. Станали сме нация от мошеници и лъжци, и такива са ни и управниците. Тази опорочена система трябва да се събори до дъно, докрай, тотално. И едва тогава ще тръгнем начисто и по верния път... Иначе ще се задушим в мръсотията...
Жан каза: Събавянето е най-лесното нещо, но липсва алтернатива и хора, които да я реализират. Това с ценностите звучи неадекватно за ситуацията. Просто хора, които са успели в друга сфера и тогава стават преподаватели или политици, почти няма... А само такива хора биха работили за обществено благо и лично удовлетворение... Всъщност колкото и абсурдно да звучи бат Бойко се вписва в този образ :-)
Иван каза: В основата на всичко стоят ценности. Когато в основата на всичко, както е сега у нас, се постави аморализмът, лажата, далаверата, на тази основа нищо стойностно и трайно не може да се постигне. А Бойко е лъжец, боклук, нищо не става от него: той е част от порочната система и скоро ще стане нейн символ.
Жан каза: Така изглежда да, но от друга страна си мисля че отговаря на условието минимум - да може да живее добре и без да е политик :-)
Иван каза: И ще си отиде с нея когато всичко се срути, а че ще срути, е неизбежно. Не може, в тази порочна система човек не може да живее добре, след като самата система най-варварски краде от всички, след като самата държава е разбойник и след като се управлява от разбойници: Доган, комунистите, царистите. Крадат яко, обират ни до шушка, как тогава можем да очакваме че ще просперираме? Какво направиха с половината от излишъка? Нещо да кажеш? Къде отидоха тия пари?!
Жан каза: В резерва, благодарение на които се крепи борда. А че раздадоха над 1.4 милиарда си е абсолютна простотия от макроикономическа гледна точка.
Иван каза: Не е вярно, 1 500 000 000 отидоха в обръчите от фирми на бандитите, които ни управляват. Ти нима имаш някаква вяра на тия разбойници? Нима не си разбрал че на такива е глупаво да се вярва?!
Жан каза: Аха :-) Но има напредък защото около 10-15 % само са им чисто, а с другите правят нещо :-)
Иван каза: И какво правят? От излишъка уж били дали за инфраструктура, за пътища, а кърпят някакви дупки, пък останалото отива в джобовете на приятелите на Доган. Леле, ти им вярваш на тия?!
Жан каза: А, съкън :-) не вярвам хич даже :-) Така излежда документално една сделка, за която знам :-) Т.е. хората, които познавам и знам, че взеха една хубава сума преди Нова година ще гепят само малко над 10 %... преди гепиха по над 50% :-) Слагам и 10-15 % за тез, които им ги дадоха и остават бая пари да се оправи нещо повече
Иван каза: Значи ти си мислиш, че управниците ни вече имат съвест и крадат все по-малко? Сами се ограничавали и почнали да крадат по-малко? Не мога да повярвам, че допускаш морал у тея разбойници...
Жан каза: Ами, просто мислят пазарно :-) За големи суми по-малкия процент не намаля чистата печалба :-)
Иван каза: :-)
Жан каза: Краде се повече като пари, ама парите са повече и остават и за да се свърши работа някава :-)
Иван каза: Загазили сме я ако де, но си патим от наивността. А и най-вече страдаме щото сме свикнали да живеем в унижения: кастрирани сме сякаш откъм достойнство...
Жан каза: Аз си живея екстра повечето време :-) Внимавай с тези множествени числа :-) Отивам да хапна :-) Коледно :-) Чао и хубава вечер...
Иван каза: Чао и хубава вечер и на теб...

Добави в Svejo

Виденовият разгром на икономиката: тоталното опоскване на благодушната нация (23)

През 1994 година другарите дойдоха на власт по народна воля, също както и през 1990 година, когато пак имаха пълно мнозинство в Парламента, а пък след няколко месеца само се провалиха и уж сдадоха властта. Че са некадърни да управляват в новите условия – това другарите, предполагам, са го знаели сами. Но те властта никога не са я разглеждали като възможност да работят за “общото благо”, не, няма такова нещо: за тях властта винаги е била начин себе си да уреждат, да “присвояват”, да мързелуват, да паразитират на гърба на обществото. Това е най-интимната същина на комунизма от появата му та до наши дни: той е стратегия за оцеляването на лумпените и паразитите. Да сте видели някъде комунист да упражнява обществено полезен труд?!

Не, той само “ръководи”, сиреч пречи и обърква, той се преструва, че уж нещо прави, а цялото му внимание е към кражбите и далаверите. Аз за тази най-дълбоко скрита вътрешна същина на комунизма съм писал в други свои книги (примерно в УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА), та затова нека тук да се въздържа от по-пълни анализи на нравствено-психологическата същност на този чудовищно низък феномен, какъвто е комунизмът.

И ето че тогава, в 1994, и в началото на 1995 година другарите, грабнали властта, мигом запретнаха ръкави да крадат както само те си знаят. Не че някога изобщо бяха преставали с кражбите си де, не, няма такова нещо, те си крадоха през цялото време след 1989 г., да не говорим пък за преди това. Но ето сега крадоха като за последно; оказа се, че не било за последно, и много пъти после пак ще крадат, но те наистина крадоха като за последно, понеже явно са си мислили, че е за последно. Бяха минали 5 години от промяната-подмяна, ала собствеността продължаваше да си бъде държавна, сиреч ничия: грехота е при това положение да си на власт, пък да не крадеш. И другарите бодро обслужваха с фирмите си на входа и на изхода на предприятията, които иначе ръководеха и вътре, бидейки представители на държавата, директори и пр. Тия държавни предприятия бяха изсмуквани както жадния паяк изсмуква една след друга всички попадащи в мрежата му мухи; държавните заводи се оказаха златна мина, от която другарите яко черпеха всичко, което може да се окраде – и го преливаха в частните си фирми. Така за няколко години яко крадене комунистите доведоха държавата до пълен икономически крах, защото си бяха изобретили много хитра схема за изсмукване на ресурса на държавната собственост. Ще се наложи пак да покажа как се правеше всичко тогава, понеже младите изглежда съвсем не се досещат даже.

Другарите, в качеството си на директори на държавните фирми управляваха тия фирми крайно калпаво, т.е. фирмите бяха губещи. Това предприятие, трупащо непрестанно загуби, вместо, както е нормално, да дава все пак някакви печалби, е най-любопитно изобретение на късния комунизъм, който по тази схема изтощи целия ресурс на обществото – и го окраде най-брутално. Едно предприятие става губещо когато на неговия мениджър, примерен член на БКП, не му пука за самото предприятие, понеже той мисли само за кражби, мисли само за това какво да присвои и как да го прехвърли в своята частна фирма – или във фирмите на своите съдружници-другари по разбойничество, пак комунисти, естествено. Всички доставки на държавното предприятие се поемат от услужливите фирми пак на другарското братство, което доставя негодни суровини и материали, и то на колосално високи цени; подписва доставките самият другар-мениджър, който иначе е собственик или съдружник на обслужващата фирма. Онова пък, което все пак е произведено, се дава за реализиране на пазара и то пак на фирми, също така свързани с разбойническия мениджърски екип. И те получават тази готова продукция на крайно ниски цени, поради което и оттук се изсмуква колкото се може повече икономически ресурс от горката държавна собственост. Но тъй като при такива условия нито едно предприятие на света не може да съществува, понеже то неизбежно става губещо и отива стремглаво към фарит, то държавата, която е в ръцете на същата тази крадлива партия, всяка година налива чрез бюджета колосални средства, за да държи в полуживо състояние икономиката. Така средствата от бюджета директно преливат в крайна сметка във фирмите на другарите, които именно бяха запретнали ръкави да крадат като за последно. Така, или именно по този начин възникна у нас “пазарната икономика”, като държавната собственост беше присвоена по най-банален комунистически, сиреч по чисто разбойнически начин от хероите на по комунистически разбираната “приватизация”.

Но и това им се видя малко, защото добре се знаеше, че по този начин държавата скоро ще капитулира – няма откъде да се черпи ресурс, след като постоянно държавата налива все едно в каци без дъно целия ресурс на обществото. И тогава другарите в лицето на Виденовото правителство измислиха един друг начин да окрадат най-апетитните парчета от държавната баница – и този начин за узаконено разбойничество беше наречен “масова приватизация”. Имаше по времето на Виденов един министър на икономиката, който се наричаше Румен Гечев, който уж бил най-модерен експерт, учил бил в Америка. Та икономиката по думите на Виденов и на този пишман-министър трябвало да се приватизира “социално справедливо”, сиреч да стане така, че социумът да бъде избаламосан, а пък другарите да турят ръка на всичко. И ето че се почна една славна кампания за “раздържавяване”, която се свеждаше до следното. На всеки пълновръстен наивник в отечеството му дадоха някакви си “бонове” или “точки”, доколкото си спомням дадоха по 20 000 такива точки. На наивния народец почнаха мигом да му текат лигите, ами наистина, държавата мигом ощастливи всички, и хорицата изведнъж се почувстваха "рентиери" и "акционери", и почнаха да се чудят за какво да използват огромните капитали, които ей-така, по магически начин, се озоваха в ръцете на цялата хептен немислеща нация от наивници. След това излязоха списъци, в които партията тури най-апетитните заводи и предприятия, сиреч всичко онова, което си искаше да лапне още на първия стадий на приватизацията. След това другарите основаха “приватизационни фондове”, в които наивният народец трябваше да внесе боновете си, и после да почне да чака някакви печалби и ренти – по начина, по който се чака от мъртвец писмо. И както се досещате никой нищичко не получи, а другарите успяха да турят ръка наистина на онова от държавната собственост, което все пак ставаше за нещо – и така станаха “социални капиталисти”. У нас, зер, всичко е социално, и капитализмът ни е социален, и президентът ни е социален, и цялата ни мафия е социална, и бат ви Бойко Борисов даже е социален - от социалното май трудно някога ще се отървем.

Пак се виха хора, пи се руйно вино, ядоха се кебапчета – за да се отпразнува появата на българския “социален капитализъм”. Докато народът се радваше и празнуваше неистово внезапното си озоваване в рая, другарите измислиха още един начин на ограбят нацията от наивници, каквато ние доказано сме. Ето доказателството на моето така категорично твърдение.

Известно е, че българският народ е спестовен. Бабичките от мизерните си пенсии отделяха по нещичко години наред в т.н. “бурканбанки”, това изобретение на социалистическия възход, когато в буркани не се слагаше само лютеница, ами и банкноти – та да не ги докопат и изядат мишките. Та другарите отдавна търсеха начин как да турят ръка на спестяванията на народа, които били не знам колко си милиарда – и като са мислили за тия милиарди, на другарите им са течели най-обилни лиги. И ето какво измислиха.

Другарите изведнъж станаха… банкери; партията постави задачата банковото дело да бъде поставено на капиталистически основи, и по тази причина държавните банки почнаха да отпущат кредити на проверени и сигурни другари, които пък основаха свои частни банки. Като гъби след дъжд почнаха да никнат банка след банка: първа частна, втора частна, трета частна, социална, популярна, популистка, православна, даже... ортодоксална банка се създаде, в която влязоха другари-ченгета с митрополитски титли, не знам каква си още банка и пр. Някои другари пък основаха банкови къщи, пирамиди и не знам какво си още, и почнаха да наддават лихви, която от коя по-огромни, та да набарат заветните парички на благодушно-наивния народец. Банките обещаха на народа спешно социалистическо-капиталистическо забогатяване, и наивният народец рипна като ужилен: и последната бабичка извади де що банкнота има от бурканите и припна чевръсто да занесе парите си в другарските банки за огромни лихви. Спомням си, че дори и аз тогава почнах да изчислявам как ще стана милионер като внеса някаква сума пари, и как от нейните лихви ще мога да се издържам, та да си пиша на спокойствие книгите. Истерията явно е била съвсем масова, щом като скептици като мен са й се поддали. Парите от спестяванията отидоха в разбойническите банки на другарите, на които явно са им течели най-обилни лиги като са гледали колко пара извади от бурканите спестовния и крайно наивен народец.

След това трябваше просто да се довърши замисъла за тотално опоскване на нацията като натрупаните от банките средства бяха раздадени пак на примерни другари и “наши хора”, които получиха огромни кредити: който другар колкото си е пожелал, толкова са му дали. И другарите или обърнаха в твърда валута тия пари, или пък са ги вложили в недвижимост, или в някакъв друг твърд, а не книжен капиталец. В резултат на тия акции на разбойниците финансовата система нямаше как да не се разклати; имаше тогава начело на БНБ (централната банка) един управител, проф. Тодор Вълчев, който тогава стана медийна звезда, ярка почти колкото сияйна звезда сега е бат ви Бойко Борисов, и професорът най-сладкодумно обясняваше как съвсем скоро всички ще забогатеем и ще станем милионери. Впрочем, къде се дяна след икономическата катастрофа този професор, къде е сега той, дали не е на доживотна почивка на Бахамските острови за неоценимите услуги, които оказа на крадливата партия за тоталното опоскване на българската нация?!

И скоро се почна една страшна инфлация, тя се ускоряваше постепенно, та народът да не се усети, а пък когато се усети, да бъде вече късно. Даже и някой като мен да се усетеше, пак нямаше какво да направи, понеже партията предвидливо беше забранила търговията с валута. Та примерно и да искаш да защитиш парите си като ги обърнеш в твърда валута, в долари или германски марки, да няма къде да го направиш, та да стане в крайна сметка така, че и на твоите пари да тури ръка алчната партия. Можеше, разбира се, да отидеш на черния пазар, където разни мургави чейнчаджии щяха да ти обменят парите, стига да не те метнеха и вместо долари да получиш правилно сдиплени листчета хартия, това се наричаше “кукла”, отдолу хартийки, а отгоре някой и друг долар. И така, нещата вървяха към хиперинфлация, и тя дойде като гръм от ясно небо, и при нея изгоряха абсолютно всички спестявания на наивния народец, който загуби всичко, до последната стотинка, който беше обран до шушка. С това ще бъде запомнено жан-виденовото време, в което, както се вижда, самата държава най-старателно обслужваше другарската разбойническа партия за цялостно реализиране на нейната гениална идея за най-пълното и окончателно опоскване на цялата нация.

Ще завърша с една лична история, както обикновено. Аз лично винаги съм бил човек с широки пръсти и у мен никога не се са въдели някакви спестявания. Жена ми обаче имаше някакви книжки, детски влогчета, подаръчета от баби и дядовци, за сватбата всичко, което ни подариха, също беше вложено старателно в книжки, които си бяха на името на съпругата ми. Аз си спомням, че по едно време взеха да ме обземат някакви неясни страхове и почнах да моля жена ми да вземе поне да купи един хубав цветен телевизор, защото някак си ме беше страх да не изгорят парите. Тя, разбира се, ми се изсмя и ме нарече идиот: не трябвало да се пипат парите ни, защото лихвите в банката били такива съблазнителни, че било престъпление да си извадиш в такъв момент парите оттам. Аз обаче бях упорит и почнах всеки ден да тормозя жена си не само телевизор да купим, но да купим поне и едно видео, и също да ми купи на мен една пишеща машинка, електрическа, тогава още нямаше компютри – ако не броим тия от Правец, ама те си бяха боклуци. След като употребих цялото си красноречие жена ми най-после се пречупи и купихме цветен японски телевизор, видео и една пишеща машинка за мен. Тази операция сега ми показва, понеже помня цените, че в книжките ни останаха пари за поне още десетина цветни телевизори. В същото време бабата на жена ми, която цял живот на село е отделяла “бели пари за черни дни”, по идващи до мен оскъдни сведения трябва да е имала пари поне за два-три апартамента, или поне за стотина цветни телевизора, които обаче пари си стояха мирно на високи лихви в банките на другарите. Аз много пъти отварях дума да ми дадат от тия пари да почна някакъв бизнес, дори по едно време бях почнал вестник да правя, ама в семейството всички скочиха да ме упрекват, че съм бил разсипник, че парите трябвало да стоят в банка, та да се печели “безрисково” от лихвите. Когато инфлацията потръгна нагоре аз почнах всеки ден да говоря на моите хора, че трябва веднага да се изтеглят парите и да се обърнат в долари; моите хора ме обявиха за луд и повече не се занимаваха с мен: та наистина, безумие било да се теглят пари, след като успоредно с инфлацията растяха и лихвите, та партията се грижела била за всички! И така стигнахме до ония радостни дни в 1996 година, когато българският народец загуби всичко, когато парите на всички изгоряха за броени дни. Тогава всички се юрнаха да теглят парите си, но това вече не можеше да стане. Помня само, че с всичките пари, които ние имахме, жена ми като все пак можа да ги изтегли, успя да ми купи две опаковки лекарства за сърцето, за да не умра от сърце в близките няколко тежки месеца. А пък парите на баба й, Бог да я прости, изгоряха до шушка; горката бабка обаче до последния си ден си обичаше Жан Виденов, понеже й се виждал много красив – и дума не даваше да се издума срещу него. Враговете на милия Жанчо по нейните думи били устоили този разгром, именно седесарите и пустите му американци, те били скроили шапката на Виденов, та да дойде на власт злодеят Костов. Ето такива глупости партията пусна спешно тогава на медийния пазар, та да защити имиджа си, а пък бабичките слушаха, вярваха, кръстеха се, и... простиха всичко на другарите, а пък намразиха за вечни времена демократите! Пей, олигархио, случила си на народ: с такъв народ всичко можеш да постигнеш! С такъв и толкова прост народ, да, така си е, трябва да се каже и това...

Това е. Такива са фактите, които грижливо се крият от услужливите медии. Някой да е чел нещо за тия събития някъде? Някой да е чул самата истина за това време, която тук просто се опитвам да загатна? Не, няма такова нещо, сега всички мразят… Костов, който после успя да въздигне на крака банкрутиралата тотално държава. И обичат Виденов, който, горкият, бил невинна жертва на “злокобния заговор” на СДС и на Костов, който, представете си, с помощта на ЦРУ успял да провали амбициозните планове на младия ни премиер, да предизвика крах, та да дойде на власт – ух, колко е ужасен този Костов, представете си! Нали точно тази интерпретация сте срещали по вестниците, дами и господа, признайте си де?! И помислете най-после малко, та да разберете; спрете най-после да вярвате все още на лъжците де, срамота е!

(Следва продължение, а всички есета от този цикъл можете да ги намерите ето тук.)

Добави в Svejo

Лека лична равносметка и малък концерт за приятелите на блога

Уикенд е, зимно време, текат вече последните дни на 2007 година, наближава неумолимо новата 2008 година. И какво да прави човек в едно такова време освен да слуша музика! Това и правя, ровя се из интернет и слушам каква ли не музика. Някак не ми се пише сега, в тия дни, след като в тази първа година, в която съществува моя блог написах почти 1000 статии - да, 1000, няма грешка, а точното число на публикациите ми за една година и два месеца е 996! И по тази причина - доста работа свърших, издадох и една книга с публикации от блога - съм си дал заслужена почивка и правя нещо, което рядко ми се случва: мързелувам!

Е, не мързелувам съвсем, ами слушам музика и гледам филми. Ето искам и вас да поздравя с някоя и друга песен: хубави, любими песни на моето и на още две поколения. Класически в някакъв смисъл песни, да не говорим за това, че са доста... символически, сиреч носят белега на време, което е отминало, но те са поели в себе си неговия смисъл, неговия дух. Ето и песните, с които искам да ви поздравя всички вас, верните приятели на този блог:

Осъдени души, в изпълнение на цигуларя Васко Василев и на великата Лили Иванова; Танго, пее пак Лили Иванова; Стари мой приятелю, изпълнение Васил Найденов и Лили Иванова; Камино, пее, разбира се, Лили Иванова, в този блог Слави Трифонов никога няма да пее (това го казвам между другото!); За тебе бях, Лили Иванова; Горчива чаша, Лили Иванова; Детелини, изпълнява Лили Иванова; Девет кръга, пак тя; Рей Гонзалес - Лили Иванова; Капричио, изп. Васко Василев; Без правила; Adagio, 1968, пее Лили; Ветрове; Ветрове(03); Грешница на Любовта; Море на младостта; Утеха; ХРИЗАНТЕМИ; Дансингът на самотата; Какво си ти; Наше лято, пее, естествено, Лили Иванова.

Стига толкова. Това е достатъчно. Надявам се ви харесаха тия песни. Ако не са ви харесали идете та послушайте малко чалга - или пък се оставете да ви хипнотизира учиндолският ергенин с бръснатата глава... това беше шега де, нека всеки да си слуша каквато му сърце иска музика!

Добави в Svejo

Поздравления към мосю виконтът: на блогърското войнство е така нужна поне капчица аристократизъм!

В блога ми един господин, нарекъл се Виконт (Графът, но по разбираеми причини предпочитам да го наричам Виконт: понеже едно публично известно същество отдавна е осквернило думата Графът!), остави следната записка:

Уважаеми г-н Грънчаров, нов съм в блоговете, но доста стар във форумите. Сега навлизам в този публично-личен свят. Погледнах от Вашия блог само това “блокче за оцветяване” – идеята много ми харесва. Още повече ми харесва “Защо пиша своя блог?”, непременно ще прочета Вашите неща – още заглавията са обещаващи. Отбелязвам си го в моя дневник (така наричам блога си). И си запазвам правото да оцветя и “Ангел Грънчаров”, нали може? Само ориентировъчно…

Весело посрещане на Нова година! Желая Ви здраве и спокойна (душевно!) година! Графът.

Посетих блога на господина и забелязах, че той е съвсем нов, създаден е наскоро. Искам тук да представя блога му и да му пожелая най-безболезнено и успешно приобщаване към блогърската гилдия.

Разбрах, господин Виконте, че сте зрял и мъдър човек, което предполага наличие у Вас на проверени в живота ценности. Което е добра предпоставка за благотворно и позитивно Ваше влияние върху блогърската общност. Която, както е добре известно, е крайно многолика и в мнозинството си не страда от прекалени морални скрупули.

Та на добър път из новата територия на блогърстването, мосю Виконт! Можете, разбира се, да ме боядисвате в каквито си искате цветове, а също и да ме критикувате колкото Ви душа иска. Наистина на общността на блогърите й е крайно нужна поне капчица аристократизъм, та да победи някак си - и някога! - така често обхващата я дребнавост, маниакална самовлюбеност и мнителност. Затова се радвам, че сте сред нас и си позволявам - нищо че съм най-хуления сред блогърите, и от самите блогъри! - да изразя увереността си, че Вие именно ще окажете най-благотворно влияние върху разпространения сред блогърството не съвсем безупречен морал.

Добави в Svejo

Кога ли ще се погнусим най-после от самите себе си? (22)

И ще презрем ли някога колосалната си наивност, а?! Ето веднага пример: по времето на жельовия сламен човек Беров цели две години най-мошенически беше управлявано с подменен вот на избирателя, който все пак в края на 1991 година избра СДС да води и урежда страната. А през 1993-94 г. управлява БСП и то с мандата на ДПС, което е същинска гавра с демокрацията, а да не говорим за това, че е потъпкване и на всякакъв морал. А като капак на всичко БСП успя да измами избирателите и да прехвърли цялата отговорност за безобразията в този период върху… СДС. Бива си ги "другарите" у нас, спор за това няма де, разбойници от класа са те...

Това стана, като БСП и хората на ДС, турили ръка върху медиите, упражниха най-натрапчив пропаганден натиск върху съзнанията на благодушните избиратели, та да им внушат, че Беров, бидейки човек на Жельо, ерго е човек и на СДС: следователно БСП не управлявала, ами било управлявало… СДС! Така старата лъжлива блудница БСП (комунисти) излезе чистичка като девственица от мръсното блато на беровото мафиотско управление. И на проведените през 1994 година предсрочни избори спечели пълно мнозинство и самостоятелно управление! Хак да ви е, драги ми наивници, дето гласувахте пак за червената напаст!

Ето в такива моменти на тържество на пошлостта, на измамата и на лъжата човек се пита що за народ сме ние, след като правим такива глупости: да доверяваме съдбините си на доказани мошеници, лъжци, убийци и разбойници?! Нима сме съвсем заспала или живееща сякаш в опиумно опиянение сбирщина от наивници и малоумници?! Нима мнозинството у нас е изцяло лишено от най-елементарна мислителна способност та се оставя така гадничко да го работят както си искат?

Ние, уважаеми дами и господа… съдебни заседатели на няколко пъти сащисахме света в тия така странни години на преход към свобода и демокрация. Направихме невероятни глупости, доказахме се като нация от пълни наивници и глупаци – непростимо е да се правят многократно все едни и същи грешки! Недопустимо е да те лъжат толкова много пъти все по един и същ начин и ти все да не се усещаш! Ето, в 1994 година мнозинството от нас избраха на власт пременената БСП, и начело на правителството туриха комсомолеца Жан Виденов – който след две години управление ще закопае тотално страната и нацията, ще доведе до цялостен крах и икономиката, и държавата, а също и до опоскване до шушка на благодушния народец! И какво от това, нима си извлекохме някаква поука, нима и сега комунистите у нас не са на власт?!

След известно отрезвяване през 1997 година, когато на власт дойдоха реформаторите от СДС, начело с Иван Костов, народът ни пак се остави да го излъже мадридския мошеник Симеон, доведен тук на власт от все същата вездесъща ДС. Европа и светът щяха да паднат: ние изумихме цялото човечество, туряйки начело на изпълнителната власт на една република един бивш цар и кандидат за престола! След безобразията и кражбите на Симеоновото управление, което изцяло съответства по допуснатия мафиотски ренесанс и цъфтеж на беровия период във властта, на изборите от 2005 година наивниците пак туриха на власт – и то в най-решаващия момент на приемането ни в ЕС! – не кой да е, ами партията БСП, която във всичките години на прехода най-упорито пречеше страната да се реформира, за да стане достойна за влизането в Европа! А пък в момента на влизането ни в НАТО – където пак ни натика, и то против желанието на руските шпиони у нас в лицето на БСП, омразният Костов! – ние се погрижихме да турим за президент антинатовеца агент Гоце Първанов!!! Е това вече ако не е пълно доказателство за национална шизофрения – сполай му кажи! Отвратително е, просто нормалният човек в такава ситуация няма думи вече! Аман от простотия – какво друго да каже човек?! Гадно ми е, не ми се пише вече! Аман! Срам и резил!

И като капак на всичко сега, след кратък възход на палячото Сидеров, който се появи на сцената, вдъхновен от руски пари, сега нашата нация от доказани наивници и глупаци се гласи да повери съдбините си не на кой да е, ами на бившия гавазин на Тодор Живков и на Симеона! Именно гласи се да се остави в ръцете лъжливия медиен херой, на самонадеяния каратист-пожарникар-пишман-генерал Бойко Борисов! Да се оставят в ръцете на един доказан мафиот – авторитетното американско списание "Конгрешънъл Куотърли" доказа тази истина, но кой ли ти помни?! - това вече е непростимо! Дали изобщо някога ще се спасим от глупостта и от простотията си, а, как мислиш ти, драги ми читателю?!

Станахме за резил в очите на децата си, на собствените си деца в очите паднахме все едно сме нация от непоправимо увредени! Да го оставим светът, който е свикнал с какви ли не идиотизми, но ние в очите на децата си се излагаме. Как ще гледаме в очите децата си след като правим глупост след глупост, заради което им завещаваме една бедна, една опоскана отвсякъде и унизена, сякаш разпъната на кръст, страна?!

Ние, разбира се, постоянно си плащахме и още дълго време ще си плащаме за глупостта: тия неща не се прощават ей-така! Ние сега сме най-бедни в Европа и дълги години още ще си бъдем такива! И вместо да отрезвеем, вместо поне малко да прогледнем, продължаваме като видиотени хазартни играчи да залагаме на мошениците, поверявайки им съдбата си все едно че сме нация от най-перверзни идиоти-мазохисти! Аз се питам какво още трябва да се случи та да прогледне най-после този заспал и прогизнал от навност, от слабост и от малодушие народ?!

Пиша тия неща, които някой може да схване като “хулене на българската нация”, пиша ги обаче с болка в сърцето. Не зная дали го усещате, но е така: много ми е мъчно че сме такива! И постоянно се питам какво ли трябва да се случи та да отрезвеем най-после? Нещо е сгрешено изглежда в националния ни характер, или къде, знам ли?! Това обаче не е нормално: цяла една нация да се оставя да бъде най-систематично прецаквана и обирана до шушка от все едни и същи разбойници! Подвизаващи се обаче с различни имена: БКП, БСП, ДПС, БББ, НДСВ, АТАКА, ГЕРБ… Кой ли ще намерят после, дали не е ред на… Стоичкова да поверим съдбините си най-после, когато падне и се сгромоляса титанът бат ви Бойко?! Като падне от власт гавазинът Бойко, да се готви конярят му ли?! Или тогава да поканим… Далай Лама да ни “оправя”?! Или да вземем да поканим пенсионирания Путин, не се сещам повече, помогнете ми, изнемогвам!!!

Трябва обаче да се бърка в раната колкото и да боли – та белким болката да помогне на малодушниците да отрезвеят най-после. Ако си мислим, ако се самозаблуждаваме, че сме най-добрите, че сме нация, съставена все от най-големи хитряги и пичове, явно спасение от глупостта ни няма да настъпи никога! Тия, които, подобно на неизмеримо великия пич бат ви Бойко, се мазнят така на “великия български народ”, с това само показват, че се гласят за пореден път да преметнат този народ, съставен в мнозинството си сякаш все от такива непоправими наивници! А тия, дето имат доблестта да казват истината, и то “право куме в очи”, точно тия милеят за народната съдба и участ, точно тия страдат и търсят някакъв изход. Но ние точно тях най-силно мразим: защо не ни се мазнят, защото не ни величаят, защото не ни лъжат! Гнус, пълна гнус е това! И не съзнаваме, че са ни нужни точно такива хора, които говорят само истината, понеже от тях ще почне повратът. Колкото и малко да са те, толкова повече са ни нужни точно такива правдиви и правдолюбиви хора…

Прощавайте че се отклоних. Време е да се върна при задачата си. Какво стана в 1994 г. ли? Ами стана тя каквато стана…

Лъжльовците от БСП, подкрепени от цялата медийна пропаганда, заблудиха нацията, че СДС било управлявало по времето на Беров. Нищо че през тия години СДС беше единствена и най-решителна, дори отчаяна опозиция на мафиотските безобразия на властта! И благодушният народец, изпитвайки състрадание към БСП, която уж била далеч от властта толкова години, й подари цялата власт! Признавам си, че нито аз, нито кой да е, не е очаквал такъв смазващ резултат в полза на комунистите! Вярно е, имахме известни предчувствия, че може да се случи най-лошото, ама не вярвахме, не искахме да повярваме. Ала не би – стана най-лошото, комунистите победиха и се юрнаха на празнуват победата с хора по площадите, където цвърчаха скари с кебапчета, и където се лееше червено вино, а пък оня противен чалгаджия-комунист (Маринов ли се казваше?) пееше гадната си песен за хубавото вино, което било само червено. Той беше цанен от столетницата да забавлява червените бабички по митингите и да събужда мили чувства в сърцата им.

Спомням си последният предизборен митинг на СДС, проведен в Пловдив, в синята столица на България. Беше ужасно време, декември месец трябва да е било, сух студ и мъгла, а на площада имаше доста хора, но не колкото очаквахме. Отдавахме го на гадното време. Пяха Богдана Карадочева, Васил Найденов и Вили Кавалджиев, говориха в студа доста оратори, между тях и пловдивският кандидат-депутат Иван Костов. Лидерът на СДС Филип Димитров (след поражението той ще си даде оставката и лидер на СДС ще стане Иван Костов) също се изказа. Опитваха се да внушат на оределите си привърженици някаква надежда, ала във въздуха витаеше предчувствието за поражение, на което се мъчехме да не повярваме. Покрай митингуващите се нижеше огромния поток от забързани за топлото на дома и увити в шалове хора – и малцина се отбиваха да видят какво става и кои са тия нещастници, дето реват в студа за някаква си там демокрация и свобода! Тогава забелязах, че познавам повечето от хората около мен – до такава степен бяха оредели привържениците на СДС дори и в Пловдив. Но се мъчех да си го обяснявам този факт с… гадното и така противно зимно време.

След два дни се проведоха изборите и БСП победи с пълно мнозинство. Почнаха да празнуват победата със смръдливи кебапчета, извиха се кръшни хора от дружно подскачащи червени бабички и старци, лееше се алено вино и се свиреше щипеща в сърцето заради погубената младост прочувствена чалга! Голямо рипане беше, от радост, че “партията” пак е на власт: сякаш лиги им течаха от предчувствието за новите кражби. Разбира се, крадоха народа така, както само комунисти могат да го окрадат. Виденов пък, комсомолецът с гьобелсова осанка, изпъчен сякаш е глътнал бастуна на някоя задрямала червена бабичка, стана премиер. Народът скача и рипа на ръчениците и на хората по площадите, пък се прибра, за да чака най-смирено участта си, която сам си беше избрал. И тя не закъсня: разгромът и пълното опоскване на България ще се случи точно след две годинки! От ума си патим, не от друго…

(Следва продължение, а всички предишни есета от тази поредица са ето тук.)

Добави в Svejo

Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира (3.3)

ЛЕКЦИЯ ТРЕТА: Как говори философстващият?

3.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира

Много често хората смятат, че философско заслужава да бъде наречено само онова изразяване, което използва някакви по-особени, най-често съвсем неразбираеми думи и изрази. Един вид философите се били изразявали някак си “по-засукано” - и трябва да отбележа, че това разпространено впечатление на повечето хора явно е неслучайно: наистина много философстващи индивиди се мъчат да се изразяват точно така.

Такива индивиди търсят някакви специални термини и обичат да ги турят и където трябва, и където не трябва, като целта им е да смаят събеседника, показвайки една извънредна ученост и начетеност. Аз лично смятам, че такова поведение е израз на самоцелна суетност, която се опитва да скрие пълната безпомощност и кухота, в която съществува съзнанието на такива празни индивиди. Защото те без свян правят всичко, за да дискредитират философията, изтъквайки самите себе си, своята високомерна маниакалност, зад която не стои обикновено нищо – или стои само една гола и празна претенция.

Възможно е, разбира се, да има някакви философски думи или термини, чиято употреба е неизбежна. И тогава употребата им не е израз на суетността на някакви си празни индивиди, а се изисква от същината на работата. По тази логика излиза, че има някакъв специализиран философски език, който трябва да се овладее от всички, които искат ефективно да философстват. Възниква питането как мога да се ориентирам във философската терминология, на което трябва да отговоря. Но преди това искам да разясня нещо друго.

Ако философът говори със съвсем прости думи – естествено, спонтанно, чисто човешки – дали пък няма да загуби философското си “достолепие”? Значи ли това, че той, за да се отличи пред нефилософите, трябва да говори “сложно”, “научно”, неразбираемо? Дали философите не ги е страх да бъдат разбрани лесно и от всеки – тъй като така могат да се “издадат”, че… не разбират кой знае какво? Възможно е мнозина да си помислят точно това или така. Аз вече достатъчно категорично изразих позицията си, и тя е: достойнството на философията не може да зависи от такива формални и недостойни похвати, свеждащи се до едно самоцелно жонглиране с всякакви и особено с най-претенциозни изрази и термини. Една такава суетност не е философско “качество” и не си заслужава да бъде приемана. Следователно никой не е длъжен “да украсява” мислите си със сложни думи, за да го приемат за “философ”. Защото ако си позволи да прави така току-виж ще се превърне в “дървен философ”. Напротив, човек трябва да се пази от самоцелното желание да говори “сложно” и “префърцунено”. И ето, оказва се, че моето изразяване или езикът, който употребявам, точно съответства на мен самия, той е точен израз на моята човечност, от което пък следва че аз не бива да се представям за такъв, какъвто не съм. Такава суетност е чужда на основателно философстващите.

Някои пък, водени от недокрай осъзнати мотиви, се мъчат да говорят “пределно научно”, искайки вероятно да внушат на прихласнатата публика, че са “много учени” хора. Да афишираш учеността си, да се правиш на многоучен е маниакалност на ония, на които, понеже нямат какво собствено да кажат, им се налага да излагат на показ една такава претенциозна, но също така доста куха ученост. Или по-скоро псевдоученост, понеже истинската ученост е нещо достойно за уважение. Излиза, че псевдофилософите, съзнавайки дълбоко в себе си, че са такива непълноценно философстващи индивиди, се опитват да играят ролята поне на псевдоучени, та белким успеят да заблудят някой относно действителната си същност и цена.

Разбира се, няма особен смисъл да се преструвам, да се мъча да не съм себе си, да се опитвам да се представям за нещо повече от това, което съм. Философията е един добър шанс човек да разкрие себе си в своята действителна същност, в своята неподправена личност. Ето защо човек като философства трябва да бъде естествен и човечен, да употребява най-нормални, непрефърцунени думички и изрази, сиреч да използва изразителната мощ на разговорния език. Няма кой знае колко специализиран и особен “философски език”, независимо от това, че има доста философски термини, които човек неизбежно усвоява и започва да използва на съответното място обаче, е не просто където му скимне. Философията се опира на изразното богатство на обикновения човешки език, който в същата степен е и база на литературата, на художествения и на поетичния език дори. А философските думи и термини трябва да се използват само когато няма друг начин, или само когато употребата им се налага от същината на самата работа.

Както в художествената литература, така и във философията човек не трябва да маниерничи, не бива да се преструва, не следва да се оставя на произвола на една самоуверена, но празна и затова така горделива суетност. Истински философстващите подбират ония изразни средства, които им позволяват да изразят едно напиращо в гърдите им мисловно-емоционално и духовно съдържание. Тяхната единствена цел е да бъдат адекватни на смисъла, напиращ в гърдите им, който търси своя автентичен израз. Нищо друго не отклонява тяхното внимание, например не ги вълнува както самоцелната “красота на слога”, така също и онази научна стерилност, която на някои им изглежда особено подходяща за философията. Да говориш естествено и да имаш само една задача – възможно най-адекватното изразяване на мисълта си – е единствената грижа на пълноценно философстващите.

Ако нещо вреди, затруднява и усложнява излишно изказа, аз съм длъжен да го отхвърля без никакво съжаление. Трябва да изхвърля от употреба всичко онова, което пречи на яснотата. Трябва постоянно да преценявам кое е нужно, и кое – излишно. И да се разделям с излишествата, защото те само утежняват изказа. Ако от моя изказ лъха лекота, то това е вече постижение, то може би е и висшето, към което трябва неотклонно да се стремя. Може би заедно с моята опитност ще расте и моя “словесен багаж”. Но аз не трябва да го чувствам като “багаж”, аз трябва да го “нося” неусетно и с лекота. Ето защо езикът, който употребявам, трябва да отговаря най-вече на критерия простота.

Но също така аз трябва да се старая да говоря или пиша ясно. Това, което твърдя, трябва да е разбираемо, да е достъпно за съзнанията на моите слушатели или читатели. Значи изискването за яснота трябва да го приема за свое най-основно изискване. Да се старая да ме разбират може би е най-важното за мен. И сам да се разбирам – това също е много важно. Защото някои “философстващи” така много маниерничат и се преструват на “дълбоки”, че в един момент сами престават себе си да разбират. И при това си мислят, че са достигнали някакви върхове в мъдростта си. Това обаче са върхове на празнотата и на суетността, не на нещо друго.

Най-важното за мен е езикът ми да е такъв, че успешно да ми служи. Понятията, които използвам, успешно ми служат когато помагат за ефективното изразяване на моите мисли, т.е. на изразяването на мен самия. Ето защо най-вече трябва да се стремя да говоря или пиша с лекота. Има някои хора, опитващи се да смаят събеседника си като използват термини, които се използват единствено заради показването на една съвсем празна “ерудираност” във философията. Разбира се, ония, които имат една по-сонователна амбиция във философията, никога няма да принизят себе си до едно такова ниско ниво. Философията не е игра, тя е най-сериозно и отговорно занимание и в нея място за шарлатани няма.

Някои в тази връзка се стремят да говорят колкото се може по-общо, прекалено “абстрактно”, “отвлечено”, та белким минат за философи. Но какъв е смисъла да се опитвам да заблуждавам другите, че съм “философ” – когато не съм? Ако искрено и истински искам да бъда такъв, аз нямам никаква полза от това да се мъча да заблуждавам, особено пък самия себе си, относно това какво съм. Защото докъде ще ме доведе подобна суетност? Доникъде, или пък ще ме доведе до потъване в блатото на една куха и капризна суетност, която, понеже изобщо не се харчи на пазара, се самозадоволява просто да мами поне самата себе си. Това е недостойна участ на желаещите да се приобщят към истинската философия.

Ето защо не трябва и да се опитвам да говоря “литературно”, “книжно” и пр. Аз съм длъжен да се стремя най-напред към това да говоря живо, естествено, спонтанно, така, “както душата иска”. За мен най-главното е да говоря свободно. Аз ще говоря само така, както аз искам. И нищо друго няма да отклонява моето внимание. Единственият ми ориентир е да съм близо до себе си, до своята личност и до своето съзнание, сиреч да съм естествен.

Защото ако не намирам начин да съхраня свободата си в своите философски разсъждения, то тогава за какво ми е такава философия? Но ако съм съхранил свободата на своя дух, то тогава имам правото да очаквам, че смисълът, който се е родил в душата ми, сам ще си проправи път към най-подходящия израз. Ето защо, изглежда, са съвсем излишни страховете ми около “философския език”. Може би, а може би не са толкова излишни: все пак човек е длъжен да разбира какво точно иска и в този област.

(Следва)

Добави в Svejo

Класифициране на блоговете според политическата ориентация на авторите им

Отдавна не бях посещавал блог-агрегатора Мегафон, та днес го разгледах. По едно време ми хрумна една щура идея, за която ме подсети следното обстоятелство. Забелязах, че блогът на Иво Беров, докато той беше костовист, не беше включен в Мегафон, но ето сега, откакто вече е бойковист (понеже от известно време бат ви Бойко овладя в-к СЕДЕМ, на който Иво Беров е съсобственик) блогът му вече е включен там. По същото време понеже аз си останах антибойковист, моят блог беше изгонен от този списък с блогове.

И ето че ми хрумна да направя следното: да оцветя в съответния цвят - според политическата принадлежност на авторите им - всички блогове. Та да видя каква картинка ще се получи. Блоговете на червените ще ги оцветя с червена боя, на сините - със синя, на жълтите (царистите + бойковисти) с жълта. Тия блогове, които пък са с неопределена политическа ориентация, или пък авторите им са журналисти, сиреч са "обективни", ще ги направя в зелен цвят. Ей-така, за експеримент ще го направя - и за да се пошегувам просто. Но ми е интересно все пак да видя каква цветова картинка ще се получи в крайна сметка. Ако някой объркам, да ме извинява. И да си каже, ще го поправим. И ето крайния резултат:

ExtremeCentrePoint, zazabg, Алеко Богданов, Александър Божков, Антони Де Ла Реа, Атанас Щерев, Блогът за икономика, Блогът на Капитал, Блогът на Могилино, Богомил "Бого" Шопов, Борислав Цеков, Боян Юруков, Бриго Аспарухов, България над всичко, Българското училище за политика, Васил Гарнизов, Владимир Величков, Георги Георгиев, Георги Кадиев, Горичка.bg, Даниела Горчева, Делян Делчев, Димитър Аврамов, Евгений Желев, Ивайло Калфин, Иван Бедров, Иван Стамболов, Иво Беров, Иво Мирчев, Илия Марков, Илия Марков, Илла Петрова, Институт за пазарна икономика, Йовко Ламбрев, Калин Манолов, Константин Павлов, Мартин Димитров, Мартин Заимов, Милен Радев, Минчо Спасов, Наблюдател, Национална Асоциация на Потребителите, Невена Гюрова, Нели Огнянова, Николай Камов, Николай Младенов, Петър Патриков, Петър Стойков, Петър Стоянов, Пламен Даракчиев, Радан Кънев, София за нас, Стефан Иванов, Съседите на България, Теодор Дечев, Юлиан Попов, Юлиана Николова.

Ето това се получи. Възможно е да има и грешки, класацията е субективна, тъй като се отнася до споделянето на някакви ценности. Водещото тук е самоопределянето на отделната личност. Така че ако някой възразява за цвета, в който съм боядисал името му, може да каже, и ще поправим грешката. Казах, че това е и една шега за разведряване на настроението, така че не трябва да му се придава чак такова... трансцендентно внимание.

Добави в Svejo

Новото неизбежно се блъскаше в непробиваеми стени (21)

В периода 1993-94 година привържениците на демокрацията и реформаторите – защото тогава все още не можеше да се говори, че хората, подкрепящи СДС, са десни, или че споделят една дясна философия – бяха сякаш нищожно малцинство. Именно както обикновено често се случва у нас, както е и сега, в навечерието на 2008 година, когато пиша тия записки. Тогава в СДС имаше всякакви хора, и леви, и десни, и “центристи”, но всички тях ги обединяваше една антикомунистическа идеология, чиято сърцевина беше признаването на ценността на свободата и автономията на личността.

Срещу това неголямо малцинство от привърженици на свободата и твърди антикомунисти стоеше една огромна маса от ценностно неопределили се, разочаровани, а затова и съвсем объркани хора, които просто не знаеха какво искат – и на които им беше все едно кой управлява или за кой гласуват. Тъкмо този голям слой неизявили се в ценностно отношение хора беше и социалната база на управлението от ония години, което се възползва объркаността на хората за да даде простор за развихрянето на мафиотите. Които било чрез заплахи, било чрез подкупи, си осигуриха пълно бездействие и парализа на властта, та да си устроят тази дълга и непроницаема нощ на бандидитизма, каквато е управлението на нещастния и жалък сламен човек Беров и на неговия наставник Желев.

Но моята мисъл започна с това, че твърдите, готови на всичко привърженици на свободата и демокрацията у нас и тогава, и сега са твърде малко, което и поражда реалната възможност шмекери в политиката като Жельо Желев или Бойко Борисов (примерно) да просперират, да са във възход, а пък и често да се добират до властта. Тези привърженици на свободата, за които говоря, и към които винаги съм принадлежал, наистина бяха готови на всичко, те понесоха безкрайно много трудности, изпитания и разочарования, ала не се предадоха. Но мнозинството от хората у нас не показаха такава преданост към свободата и при първите трудности възроптаха срещу нея, а в един момент почнаха и да я проклинат. От омаяни от свободата и почувствали се горди граждани те в един момент станаха нейни врагове, които или почнаха да си мечтаят с носталгия за връщането на комунизма, или пък почнаха, понеже са без ценностен ориентир, да подкрепят именно най-откровени шарлатани в политиката. Това, че СДС на няколко пъти се цепи, че в него постоянно течеше процес на “люспене” (защото както люспа по люспа се бели луковата глава така сякаш се белеше и СДС, за да се свие накрая до ядрото си) показва, че много хора не бяха толкова беззаветно предани на свободата, както им се е струвало в началото, и в ней-решаващи моменти им се стори допустимо да я предадат. Това не е проява на дефектен или слаб характер, то е показател за това, че в широките среди на народа у нас няма развито и здраво съзнание за свобода, че мнозинството у нас, следователно, съвсем не разбира великата ценност на свободата, че много от хората са готови да заместят свободата със всякакви унижения, стига поне малко да са по-сигурни и спокойни – защото, знайно е, свободата е неделима от безпокойството, тя е и тежко бреме, което на мнозина просто не им е по силите. Това именно доведе дотам, че под действието на указания фактор у нас преходът беше твърде продължителен, странен и непоследователен. И е истинско чудо че все пак ценителите на свободата у нас въпреки всичко в края на краищата надделяха, та се стигна до триумфа на приемането ни в Европейския съюз: нищо че безскрупулни политици като Гоце и Дмитриевич оскверниха с присъствието си този исторически акт. Понеже тяхната партия за всички тези години беше главната антиреформаторска сила, и затова е грозно да се опитва да си присвоява заслугата за приобщаването ни към Европа. Защото именно техните хората тогава, в 1993 година злорадо и просто злобно крещяха: “Искахте свобода, искахте свобода, нá ви сега свобода” – и сочеха към етикетите на стоките в магазините. Сякаш ценността на свободата зависи от това какви са цените на продуктите за ядене, а не от това доколко ние самите нещо струваме.

Тогава, в ония времена на разцвета на мафията от 1993-1994 година, често се случваше хората по улиците да спорят твърде много, което е начин да се проясняват съзнанията, позициите и ценностите. Трябва много, твърде много и най-настойчиво да се разговаря с хората, да им се помага да проумеят и да усетят със сърцето си някои дадености и също предимствата на свободния живот, което именно ще ги направи дясномислещи, ще ги направи твърди привърженици на дясната ценностност, на дясната политическа философия, на дясната стратегия на живота. Аз самият поради естеството на работата си – преподавател по философия – от години бях разбрал значимостта на едни такива дискусии, явяващи се нещо като "курсове по гражданска доблест". Още преди 1989 година във Философския дискусионен клуб към ПУ, а пък след това и в опозиционните партии, в клубовете на СДС (примерно Клубът за демокрация), по митингите, шествията, бденията и навсякъде другаде, където ми се удаваше възможност, съм водил много разгорещени дискусии с всякакви хора, и съм се опитвал да помагам за ценностното оздравяване на съзнанията им. И ето че когато през цялата 1993 година аз фактически си бях безработен, много разсъждавах какво да правя по-нататък, какво да работя, как да издържам семейството си. Да стана “свободен интелектуалец” и публицист едва ли беше възможно, понеже точно тогава много, прекалено много хора усетиха в себе си творчески пориви, поради което човек не можеше да се вреди и да пробие сред братството на пишещите. Е, излизаха ми от време навреме статии във в-к ДЕМОКРАЦИЯ, във в-к ПОДКРЕПА, в в-к ВЕК 21, в в-к АНТИ, в някои пловдивски вестници, но от това просто нямаше как да преживявявам. Защото парите бяха не в тези издания, а в съвсем други, в които хора като мен просто не ги публикуваха, а пък където ме публикуваха, не ми и плащаха, а всичко минаваше под параграфа "заради идеята". Аз исках нещо да работя колкото да имам някакви средства за съществуване, а пък основното, към което беше насочен интересът ми, беше писането, и то не само на публицистични статии за вестниците, ами и на по-сериозни неща, именно книги. Тогава именно замислих своя проект, наречен “Център за развитие на личността”, в който освен провеждането на изследвания, свързани с познанието и разбирането на човека, най-вече трябваше да се провеждат и по-практически инициативи, примерно психологически консултации, психотренинг, психоанализа. Разбира се, в онова време този проект беше едно твърде подранило пиле, много от нещата, с които се захванах, не потръгнаха, но пък в други насоки аз с настойчивост и постоянство успях да постигна нещичко – нищо че признание от страна на социума и тогава, и сега все още нямам.

По това време именно в средните училища започна да се изучава един цикъл от философски дисциплини: психология, логика, етика, философия на правото, философия, въвъден беше и предмет “свят и личност” в 12 клас, но малко по-късно. Разбира се, нямаше подходящи учебници и помагала, да не говорим, че и преподаватели нямаше – мнозинството от учителите тогава бяха с дефектно и непоправимо увредено от марксизма-комунизма съзнание. Спомням си, че през есента на 1993 г. аз отново трябваше да вляза в клас като учител, този път по психология в една пловдивска елитна гимназия. Тогава и видях първия “съвременен” учебник по психология – когато го разгърнах, установих, че той е пълен с баналностите на съветската психология, нищо че претендираше да е модерен и “плуралистичен”. Аз лично такива глупости не можех да преподавам, под достойнството ми е някак си. През цялата учебна година в това училище експериментирах, пробвах какви ли не неща, тестове, нови, различни теми, с една дума, наруших изцяло официалната програма, но много неща открих за себе си и си направих своите изводи. Така моят Център се пренесе с мен в средното училище, и след две години опити и търсения от всякакъв род аз написах свой учебник по психология, алтернативен на официалния. Учениците приемаха много добре моите иновации, което, разбира се, не можеше да се каже за директорите и инспекторите; те посещаваха часовете ми, излавяха ме в крещящи нарушения на програмата и ме… уволняваха. Но аз отивах в друго училище и продължавах, не се отказах, и доведох нещата до край. Учебникът ми беше готов и от края на 1994 година аз започнах една предварително обречена битка за признаването му от образователната институция. Налага се накратко да разкажа и за това.

Аз много ясно предусещах как стоят нещата и затова с огромно неудоволствие се захванах с “узаконяването” на учебното помагало по психология. Едновременно с това почнах да разработвам и помагала по логика и по етика – исках да напиша помагала по целия философски цикъл, които да са подчинени на единна идея и концепция. Занесох, разбира се, в министерството своя ръкопис, и там чиновничката, която го прие, ме изгледа все едно че съм извънземен: по този начин съвсем не ставаха тия неща бе, момче! Каза ми да чакам отговор, е, чаках го упорито, чакам го и досега, не го дочаках, естествено, няма и да го дочакам. Тогава аз опитах и по друг начин – с последните си пари размножих ръкописа и го изпратих до няколко основни издателства. Пак нищо, никакъв отговор. Бях на път да се отчая, когато един ден получих отговор от издателството ЛИК – заинтересували се бяха от ръкописа и искаха да го издават! Това беше невероятно, не вярвах на очите си!

Да, наистина, тогавашното частно издателство ЛИК на Любен Козарев пожела да издаде моето учебно помагало по психология. Срещнах се с него, и Л.Козарев ми заяви, че страшно много му харесва ръкописа и че ще го издаде на всяка цена, пък дори и да не получи разрешение от министерството. Все пак беше по-добре МОН да санкционира издаването на помагалото, просто да го разгледа и да издаде един акт, с който да го утвърди за учебно пособие, което да може да се ползва в преподаването. За това нещо издателството и аз самия изгубихме… две години, и то при положение, че единственият учебник (този със съветската психология) беше крайно негоден. Поради тия разправии и проблеми аз тогава се наложи да вляза в болница, понеже сърцето ми не издържа: получавах пристъпи на тахикардия (учестен пулс), които в един момент трябваше да бъдат овладявани само чрез електрошок. А това означаваше, че аз вече си бях смъртник – спомням си, че лекарят, като гледаше една кардиограма, се чудеше как при това положение още съм жив, как не ми се е спукало все още сърцето. Уплаших се и влязох в болница. Един месец се лекувах и в Националния център за сърдечно-съдови заболявания в София.

Разбира се, образователната бюрокрация отстъпи едва в 1997 година и тогава моят учебник излезе с тяхна санкция, дадена обаче с половин уста. Учебникът, отпечатан в 1000 бройки, се изчерпа за две седмици. По телевизията в предаване за книгите моята "Животът на душата: психология" беше представена и това предопредели разграбването й. Почнах да я преработвам, защото се откриха някои недостатъци, ала успяхме да я издадем отново едва в 1999 година. Пак с невероятно трудно получено разрешение от МОН. А вече издателството имаше поръчки от много училища, знаех например, че някои учители в София бяха почнали да преподават само по него, и отзивите бяха насърчителни. И второто издание излезе в 1000 екземпляра и се продаде още по-бързо. Започнах подготовка на трето, усъвършенствано издание, също напредваха учебниците по логика и етика. Работих изключително упорито в тия години, понеже бях овладян от една крайно ентусиазираща ме идея.

Но да завърша с един епизод, който достатъчно красноречиво показва как се приемаше издаването на мой учебник от образователната бюрокрация и от учителството. Всяка есен се провеждаха съвещания, на които инспекторите да инструктират и да дадат насоки за преподаването. Аз присъствах на такива съвещания в Пловдив. Инспекторът беше мой стар познайник, който се стараеше колкото се може по-гадно да забранява на учителите да ползват моя учебник. Когато идваше момента за това кои помагала могат да се използват, той поглеждаше право към мен и гледайки ме в очите, заявяваше: “Всъщност, има само един официално одобрен учебник, вие по него си работите, всеки друг учебник или помагало просто не го разрешавам”. Казваше това, и дружески ми смигваше. Отначало аз реагирах съвсем спонтанно, веднага исках думата, за да кажа, че, както е известно, има и друго помагало, моето, което също е одобрено. Но инспекторът твърдо отсичаше, че друго помагало няма, че трябва да се преподава по официалния учебник, че всички, дори и г-н Грънчаров, трябва да преподават по него. Когато аз почвах спор, другарките учителки, бивши партийни секретарки, които сега, в новите времена се бяха преквалифицирали в учителки по философия, почваха да ръмжат и да роптаят: “Абе какво иска тоя бе, как може такава нагласт, дошъл е тук да си рекламира некадърния учебник ли, докога ще го търпим бе?!” – крещяха това и гледаха верноподанически към инспектора, който мазно се усмихваше. Понеже самият той пък канеше авторите на оня, на официалния учебник, и им плащаше даже, за да рекламират учебника си, ала те, както и той, бяха привърженици на така милата на сърцето им съветска психология. А после, след като минаха няколко години, аз вече не се обаждах, понеже ми беше писнало, и инспекторът напразно очакваше да се обадя когато пак традиционно си казваше, че други помагала няма.

Такива работи, мръсотия до шия, какво друго да се каже?! И то мръсотия навсякъде, във всички сфери - ето, показах ви отчасти каква мръсотия цареше в образователната област. Всяко ново нещо се сблъскваше с непробиваеми стени. Дори когато СДС при Костов взе цялата власт и аз вече имах приятели-депутати, които лично занесоха на министъра моите помагала, пак нищо не стана. Не получих разрешение, защото образователната бюрокрация, пък и цялата назначена от комунистите държавна администрация си остана непокътната. Та така е и до днес – учебниците, по които учат учениците по философските предмети, са крайно негодни, но пък за сметка на това са писани от приближени на властта и на министрите. И по тази причина авторите вадят огромни пари от тия учебници.

И ето, един от авторите на оня, на съветския учебник по психология, мой отколешен познайник от ПУ, преди години ме срещна на улицата и използва случая да ми се похвали, че от постъпленията от продажбите на учебника си бил купил… няколко апартамента. Ей така, за да инвестира парите, понеже да не му ги била изяла инфлацията! И гордо ме погледна, а пък след това ме попита: а какво твоя милост направи парите, които е получила от учебника си? И аз му казах: ами с тия пари, с хонорара си де, си купих… компютър. И нищо повече. Оня гадно се усмихна и се забърза та по-скоро да сподели радостта с другарите си по партийна ядка - на БСП, разбира се, на коя друга партия да е?!

(Недовършен и неошлифован е този очерк; следва и продължение)

Добави в Svejo