Битката срещу стелещото се наоколо безразличие и срещу толкова пагубната масова инертност продължава

Ставам рано тази сутрин, към 4 часа. Не казвам "събуждам се", а само "ставам", защото преди да стана часове наред съм се мятал и въртял в леглото, не можейки да заспя. Така е от няколко дни, може би дори седмица вече стана откакто спя нощем 2-3 часа, и то в някаква просъница, с полубудно съзнание - същински кошмар е това, безсънието.

Никога не ми се е случвало чак до такава степен да съм преуморен, че да не мога да заспя от умора. Може да звучи глупаво, но е така; пренапрегнат съм от прекалено много проблеми, от всякакво естество, които се стовариха напоследък на главата ми.

Най-напред от издателството бавят издаването на списанието; вече ми е неудобно да им звъня; трябваше да излезе към началото на октомври; разбира се, не стана. После обещанието беше към 15 октомври да е вече в ръцете на читателите си. И това не стана. Ето, вече е 26 октомври, вчера звънях, извиняват ми се, били претрупани с работа и не знам си какво - "тия дни" обещават да излезе.

Ще излезе, разбира се, но ето че това протакане ме съсипва. Обикновено списанието излиза когато вече почти съм загубил вяра, когато съм изнемощял от чакане и от напрежение.

Първите три книжки излязоха едва след като от напрежение се налагаше да постъпя в спешното отделение или направо в болница заради проблеми със сърцето. Слава на Бога, тоя път сърцето още държи, но се появи това кошмарно безсъние.

През последната седмица общо съм спал я има, я нама 7-8 часа. Капнал съм. Станах и с пребити крака се довлякох до компютъра. А днес имам 7 часа в училище. Не зная как ще издържа. Кошмар.

Не е лесно, всъщност, защо се оплаквам, защо пиша тая записка? Моля да ме извините, ако изобщо сте прочели този текст, за който още се чудя дали да го публикувам, или да го унищожа. Но ако го четет, значи не съм го унищожил все пак.

Прочее, нямам никакво право да се размеквам. Ала все пак сме хора, човешко е човек да преживява и минути на отчаяние, които после пък още повече ще го импулсират - за още по-настървена битка срещу стелещото се наоколо безразличие и срещу толкова пагубната масова инертност. Как да не се отчаеш, когато наоколо почти липсват знаци на подкрепа и на съпричастност - сякаш общността със затаен дъх очаква кога ще се пречупя и откажа.

Или поне да се осгромолясам от напрежението. Да те побутнат към провала у нас го могат и така го обичат, но ръка да ти подадат - това е същинска рядкост. Или нещо като чудо. За жалост, заобикаля ни пълна душевна и нравствена мизерия. Тя е по-голяма и по-страшна от материалната. И още по-коварна: понеже почти не я съзнават.

Така че простете ми слабостта и мрънкането. Ще се справя. Само живот и здраве да е...

Добави в Svejo