ВАЖНО!

Най-важното, моля, обърни внимание!

▼  Моята страница във фейсбук ▼  Н ОВА КНИГА: Оглупяването: как да спрем малоумието за да се спасим от безумието? ▼  ЛИЧНОСТНОТО ФИЛОСОФСТ...

Показват се публикациите с етикет личността. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет личността. Показване на всички публикации

сряда, 18 юни 2025 г.

Защо личността е най-важното за демократите - и за некомунистите?

 

В месинджър-групата на Философския дискусионен клуб г-н Петър Петров предложи линка на интервюто на Чефо с Георги Лозанов, което слагам и тук. За да предизвикам дискусия, аз казах нещичко, което ми даде повод да си развия по-късно позицията. Това е добро, по мое мнение, начало на една по-сериозна дискусия, ето какво си казахме до момента: 

Ангел Грънчаров каза: Ще се опитам да погледам, въпреки че лигльото Чефо ме дразни... 

Petar ви отговори: Струва си да се гледа заради Георги Лозанов. 

Petar: Но и вие, и Ивайло Желев имате някакви норми ли, стандарти ли как да говори и се изразява човек. Ако не говори, според очакванията, го обвинявате, че се лигави или театралничи. Т.е., ако някой друг човек ги казва същите неща, но с друг тон или маниери, ще го приемате на сериозно. 

Petar: Като наблюдение го казвам, не като упрек. 

Ивайло: Гледах цялото интервю с Георги Лозанов, това че е при Чефо, не променя моите симпатии... 

Ивайло: ... но Манол Глишев, някакси неми пасва. 

Petar: Симпатии към Лозанов, предполагам, не към Чефо? 

Ивайло: Да! 

Ивайло: Чефо, го гледам, но Манол... 

Ивайло: Г-н Петров, неси мислете че се синхронизирам с г-н Грънчаров... 

Ивайло: Чефо, кани гости които " тушират" лигавото в него. Манол Глишев, държи пламенни речи... 

Petar отговори на Ивайло: Такива са ми възприятията, че филтрирам маниернеченето и гледам да хвана посланията. Затова не придавам такава важност на лиготиите. 

Ангел Грънчаров каза: Да, за мен специално личността е най-важното, центъра, ядрото. Това как мисли един човек, как говори и пр. са свързани неща, а връзката е именно личността и нейната душа. Комунизмът ни научи да казваме, че личността не била най-важното, че личностните неща били незначителни, затова и у нас толкова много (масово) те се подценяват. Според мен обаче заложи ли човек на личността, няма да сгреши. Некомунистът (и християнинът) следва да поставя в центъра на всичко личността и нейната свобода. 

Ще дам един пример за да ме разберете. Иван Костов е голяма личност, има ценни качества, но има и някои недостатъци. Аз не съм разговарял с него, не съм общувал, но съдя по публичните му изяви от десетилетия. И ето неговия главен недостатък: недооценява личността, явно има сбъркан критерий по отношение на личностите. Лош кадровик е - биха казали комунистите. 

Резултатът какъв е? Тежки поражения за демократичната общност: всички до един негови приближени (с малки изключения!), хората, които той издигна, го предадоха - и отидоха да слугуват било на Боко, било на руснаците. Примери на видни костовисти, приближени на Костов, които го предадоха и опозориха, колкото щеш: Явор Дачков беше виден костовист, Даниел Митов, Спас Гърневски, Прошко Прошков, Петър Николов и още много други такива. Само Радан Кънев още не го е предал. Към всичките тия аз още навремето съм имал претенции спрямо тяхното личностно държание, говорене, даже излъчване. Интуитивно ги смятах за недобри личности. Имах претенции към тях, с някои от тях съм спорил (с Радан най-много спорих като блогъри преди той да се издигне!). 

Още един пример искам да дам: украинският философ Олексий Арестович. Още преди да стане съветник на президента Зеленски аз го знаех, слушал съм го (в негови дискусии с проф. Баумайстер или самостоятелно!) и този човек много ме дразнеше най-вече по маниера на говорене и излъчването му. А той набираше популярност, той иначе умее да се представя и да подвежда хората. (Представя се и за психотерапевт, консултант и експерт по всичко!) 

Е, излъгал е и президента Зеленски, той го взе за съветник, Арестович почна да дава всеки ден безброй интервюта, това е в началото на войната, той беше и "военен експерт", той е многознайко, всичко разбира. Още много хора е омаял, но в един момент почнаха издънките му. Зеленски го уволни и тоя почна да го плюе е да дърдори, че той ще бъде следващия президент на Украйна. Сега вече плюе не само президента, но плюе и целия украински народ и то с най-обидни думи. (Аз критикувам българите, но не ги плюя, има голяма, принципна разлика!) 

Е, сега и аз казвам, че ще се кандидатирам за президент. Но това е експеримент. Гледам какви са реакциите. Изучавам психологията на хората. Тя е най-интересното у тях. По тази причина смятам, че неприятни (за мен) лигльовци като Чефо (и Любо Жечев) и многознайковци като Асен Генов, твърде много привързани най-вече към славата и произтичащите от нея пари не са добри хора, а в един момент и ще станат вредни. Те са способни да правят малки мръснички услуги срещу заплащане. Тяхната основна цел в един момент, след като са набрали известност, е ето коя: кому по-изгодно да се продадат. 

Славата е голямо изпитание, тя е подобна на силен наркотик или дори отрова. Ето като Георги Господинов пред очите ни се гърчи от нейната отрова. 

Това исках да кажа. За да се поясня. Не мога да се радвам когато някои казват: абе Чефо може да е такъв или онакъв, ама момчето върши ценна работа, демократ е, бори се с мурзилките. Да де, ама такива като Чефо "страстни борци" пред очите ми се минали легион. Всичките те в най-решаващи моменти забиха ножа на демократична България и на Костов примерно (същото беше и с Филип Димитров). 

Прочее, аз затова толкова много говоря за кусурите на демократичната общност и ги изваждам на показ. Надеждата ми е да почнем да се освобождаваме, лека-полека, от тия кусури. 

Пред вашите очи са и наши примери, от нашата малка демократична общност на Философския клуб. Как се държи сега "праведника" Калоян? А Емил къде отиде и що прави? Ами Рангелов? Къде са някои други? Изпариха се, при Ивелин Величавия са. 

Това е положението. Много е тежко! Бог да пази България! Един народ е стойностен според това що за личности стават негови лидери и водачи. Американците имат Рузвелт, Труман, Рейгън, Айзенхауер, Джон Кенеди. Англичаните имат Чърчил, Елизабет Втора, леди Тачър. 

Ние имаме обаче Стамболов, но и Драган Цанков, тогавашен Копейкин (Рубльов). Имаме Костов, но имаме и Боко и Пеевски. Което значи, че българската народна душа е болна. Е, заразихме и американците: те имат Тръмп. Положението глобално не е леко. (Руснаците имат своя Горбачов, но и Путлер!). 

Изпратихте: Прочее, от първата минута, в която видях Путин, аз имах претенции към него, към негово държание и начин на говорене. Това може да се проследи по блога ми. Също важи и за Боко Банкянский. И двамата излъгаха много хора, аз обаче ги разпознах в самото начало. (Валерия Новодворская също разпозна Путин от първата му минута и го плю заслужено до момента, в който той не я уби за да млъкне!) 

Не се хваля, а само искам да ви помогна да разберете колко важно нещо е личността. А тя си личи най-вече по думите, по начина на говорене (издаващ начина на мислене!). 

Ето, вие сега хвалите много Георги Лозанов, нали така? А знаете ли как хубаво той обслужи Боко Борисов като шеф на СЕМ? Предполагам има някои угризения и затова сега е така правдолюбив. Може да е станал християнин и да го е страх от Бога, не знам. 

Вярно, по времето на Г.Лозанов в нашите медии имаше известна свобода. Прочее, а питате ли се защо националните медии така охотно канят Г.Лозанов като представител на демократичната общност? Дали пък и той в някакъв смисъл не е "от наште"? Само питам. Генов (в дует с Шкварек!) пак доста охотно го канят, защо ли? Дремджиев пак защо ли се така уплаши когато аз публично му предложих да ме покани да говоря за образованието? Обеща, пък "забрави". 

Ето, дори Иво Инджев не пожела да отговори на моята покана да дойде в клуба. (Него също чат-пат го канят в националните медии - щото е звезда!) Аз пак да кажа, уважавам го Иво Инджев много. Но тази мания по звездността, която така яко тресе демократичната общност, е нещо много пагубно. Благодарение на тази мания демократичната общност се издънва така често. И намалява влиянието си пагубно. 

Щото сещате ли се как БЕЗСЪЗНАТЕЛНО влияе това на масовия ПРОСТ (ОБИКНОВЕН!) ЧОВЕК от народа, от улицата?! Той по някакъв начин (безсъзнателно!) бива обиждан чрез тази мания по звездите (на която той самият робува!) и бива ОТБЛЪСКВАН, а демократичната общност се свива, спаружва, спихва, капсулира се. 

Накрая ще останем пет величави гении, увенчани в лаврови клонки, които крачат гордо, с вирнати носове, сред морето от "прости хора". А копейкаджии и мутри ще погребат България под ръкоплясканията на простия народ. 

Бог да пази България! (Щото ние, българите, не можем да я опазим!) 

Изпратихте: Ще бъде обаче несправедливо да не призная, че Г.Лозанов в това интервю казва много важни и ценни неща. Не съм го изгледал все още цялото (доста е дълго!), но това констатирам още сега, дето съм гледал 20-тина минути само. Ще го доизгледам и ако се наложи ще си кажа мнението било в клуба, било в блога (писмено).

ВЪЗЛОВИ МОМЕНТИ В ИНТЕРВЮТО НА ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: 

Колкото човек е по-свободен, е по-добър - твърди Г.Лозанов. Така ли е, прав ли е той? 

Америка е либерална нация, нация от нации. (Г.Лозанов) По същността си Америка е олицетворение на либералната философия ("Америка е творение на философията." - Маргарет Тачър) Затова опитът на Тръмп да се противопостави на същността на Америка, на американския проект, е обречен, той няма никакъв шанс. (Г.Лозанов) Важни тези. 

Вярна теза на Лозанов: Либералната демокрация е израз, продължение, олицетворение на Христовото учение, чиито център е любовта към ближния (независимо от различията, от това каква нация е, каква религия е, какъв цвят на кожата има, беден или богат е, гей ли е или е "нормален" и пр. Всички сме Божии деца и ако вместо да се мразим, почнем да се разбираме (дори без да се обичаме непременно!) и да си признаваме правата, ще постигнем много повече. Западът (Европа, Америка) разбра тази истина след векове войни, битки, кървища - и постигна много. 

На тази основа Западът постигна такъв разцвет, какъвто никога досега в историята няма, не е имало - след Втората световна война (в Европа, в ЕС и Америка). 

Политиката на Запада е политика на толерантност на различните, на уважение и солидарност помежду им. 

Руската православна църква (като идеология на путлеризма) няма нищо общо с християнството. Г.Лозанов го казва, аз съм го казвал много пъти. 

Истинското християнство се реализира от либералната демокрация. 

И то не по един религиозно-натрапчив начин, а именно вземайки ценностите му. 

И превръщайки ги в политически модел. 

За християнина не физическата сила е важна, а силата на истината, на правото, на духа, на солидарността, на човечността. Извод от това, което казва Г.Л. 

Големият грах на Тръмп е, че иска да наложи грубата сила над либералните ценности. 

Америка стана велика тъкмо защото се превърна в основен защитник на либералната демокрация. (Аз пък я наричам "най-твърд и мощен бастион на свободата.") 

Тръмп с един замах избърса величието на Америка. 

И затова сега Америка на Тръмп е по-скоро жалка, а не велика. След Втората световна война Америка чрез плана "Маршал" подпомогна слабата Европа с цел да възпрепятства завземането й от тиранични, недемократични режими (комунистически, добавям аз). (Защото и във Франция, и в Италия, и в Испания, и дори в Германия имаше силни комунистически и социал-демократически партии, които именно заради американската помощ и американския пример - чрез кино, философия, икономически, технологичен, културен и пр. прогрес - удържаха да не се подхлъзнат в бездната на тоталитаризма, на антилиберализма.) 

80 години благодарение на Америка се създаде една евро-атлантическа територия, в която властта не не упражняваше със сила и болка. 

Легендата, притчата за Свети Георги Победоносец и змея; Тръмп сега пак почна да дава деца на змея! 

Добре де, но как да обясним тия тъй прости истини на хора, които не обичат да мислят, да се вглъбяват в мисленето, а знаят само едно: да залагат на силата, на мускулите, те именно се и покланят и на Путин, и на Тръмп?! Ето го възловият въпрос. Г.Лозанов каза: не знам. 

"Много мотивиращо!" - възкликна ухиленото лигаво, но либерално-демократично мислещо софиянче (или варненче?!), нарекло се "Чефо", което все пак е "от наште", нали така? 

"Българските" националисти са руски националисти. (Г.Лозанов) Аз същото съм го казвал и писал много пъти. 

На привържениците на Путин и враговете на либералната демокрация ще им дойде акъла само по един начин: ако дойде нов Девети септември и у нас пак се върне диктатурата. И най-близките им почват да изчезват убити или в лагери, дойде страхът, вземат ви жилището щото някой напише донос срещу вас, че сте "народен изедник". (Г.Лозанов!) Аз пък казвам и пиша, че на нашите копейкаджии ще им дойде акъло ако отидат в Москва (а още по-добре: в някое руско село, пълно с хулигани, с побойници и пияници!), поживеят там седмица-две, за което време уличните разбойници ги пребият няколко пъти, ограбят ги, свалят им дрехите - дънките и пр.! - от тялото и пр. Тогава ще се разреват за либералната демокрация и ще завопият мило: "Искаме в Европа!"! 

ДОТУК. СТИГНАХ ДО 1.03 МИНУТИ. ЩЕ ГО ДОГЛЕДАМ СЛЕД КАТО МИНЕ ДИСКУСИЯТА В КЛУБА.

ПОДКРЕПА: Become a Patron!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...



Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

четвъртък, 16 ноември 2023 г.

Как разбират живота Силвестър Сталоун и сър Антъни Хопкинс: защо без вяра нищо няма да постигнем? (34)


Това е пореден диалог в нашия Философски дискусионен клуб. Даваме ред примери, почерпани от живота и осветляваме (благодарение на историите на двамата велики актьори - и също така на техни тъй вдъхновяващи изказвания!) онова, което има огромна ценност за нашето разбиране на живота. (И то именно може да подпомогне жизнените стратегии на по-младите, на ония, които са още в заревото на живота си...) 

Онлайн-курсът "ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: Как да стана пълноценно живееща личност?" ще се излъчва и в предаването ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ на Пловдивската обществена телевизия. Можете да участвате в този курс както тук, така и в ефира на предаването, обаждайки се по телефона. Коментирайте, питайте, кажете какво мислите, нека заедно да търсим тъй потребните ни истини! 

ВИЖТЕ И СЛУШАЙТЕ И ОСТАНАЛИТЕ КЛИПЧЕТА ЕТО ТУК: 


Толкова тук. Останалото - в клипчето. Приятно гледане и приятни размисли ви желая! 

Който желае да подпомогне този канал или пък издаваното от мен философско списание ИДЕИ, което работи за разгръщането на духовния и личностен потенциал на младите хора, може да го направи като използва информацията в моя блог, наречен Humanus Academy (в търсачката лесно ще го намерите по това име!), раздел ДАРЕНИЯ (donations). (Или пък "да почерпи едно кафе" ето тук: https://ko-fi.com/ideiaig )

Абонирайте се за канала, на който гледате това видео, а също и за другите ми канали, на които помествам свои видеа с коментари, участия в дискусиите на нашия Философски клуб, интервюта по медиите и пр., ето ги тия други два канала, до тях можете да стигнете като ползвате ето тези линкове: 

https://www.youtube.com/@angigog/ 
https://www.youtube.com/@AngelGrancharov/ 
https://www.youtube.com/@angelgrancharov874/ 
https://www.youtube.com/@Paralel42/ (Нека тук да стои и този линк, водещ и към този мой блог, за всеки случай.)

ПОДКРЕПА: Become a Patron!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...






Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

четвъртък, 18 юли 2019 г.

Предаванията "На Агората..." и "Изкуството да се живее" по ПОтв от днес - както са излъчени по фейсбук



Предаванията следват едно след друго в клипчето, второто е на живо в студиото, първото е на запис.

Приятно гледане, приятни размисли!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

вторник, 24 май 2016 г.

Честит празник на писмеността, културата, просветата, духовността!



Честито най-вече на ония скромни дейци на словото, културата, просветата, духовността - учители, читалищни дейци, издатели, журналисти, библиотекари, пишещи хора, артисти, музиканти, свещеници и пр. - които никога няма да ги поканят в бляскавите утринни предавания на телевизиите, но без чиято отдаденост и самоотверженост култура, просвета и духовност в България просто няма да има!

Поклон вам, бедни, унизени, кротки, тихи и работливи дейци на българската култура, просвета, образование, духовност!

Освен това нека не забравяме, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 21 януари 2016 г.

Личностно развитие и гражданско съзнание, учебно помагало, част III (онлайн-издание)



Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

събота, 16 януари 2016 г.

Книжката със заглавие "Какво означава да си мъж?" е достъпна вече и за четене онлайн



Приятно четене, приятни размисли!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Защо медиите в Пловдив толкова се стараят да пазят пълна тишина за историческото съдебно дяло, което втора година тече в залите на Пловдивския районен съд?



Наближава празника "Ден на народните будители" - 1 ноември. Тази сутрин мисля по това каква да бъде темата на воденото от мен предаване по Пловдивската обществена телевизия - предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров", което ще се излъчи на живо днес, от 11 часа. Едно е ясно: темата ще бъде около Деня на народните будители; мисля за това обаче как да я формулирам, по традиция (предаването тия дни навърши пълна годишнина от началото, от старта си, т.е. вече имаме право да говорим за традиция) та по традиция темата на предаването я формулирам като въпрос към зрителите. В главата ми се въртят ето тези примерни въпроси:

- Ако събудим чрез просвета заспалите и наивниците (баламите) дали тарикатите поне малко ще мирясат?

За формулирането на този въпрос се водя от девиза или мотото на излизалия през 30-те години на ХХ век в-к ТЪПАН: "Да просветим баламите - така тарикатите сами ще си отидат!". Ето и друг вариант на същия въпрос, друга негова формулировка:

- Вярвате ли, че ако просветим баламите, тарикатите сами ще си отидат?

Търся по-кратка и въздействаща формулировка, за момента не ми се удава да попадна на такава; май ще трябва да се откажа от този въпрос. Да опитам, примерно, с ето такъв друг въпрос, който също може да има различни варианти на формулировката:

- Имаме ли будители и сега, в наши дни?
- Познавате ли живи личности, които заслужават да бъдат смятани за наши съвременни будители?
- Ако будителите на българския народ са все мъртви, отдавна живели исторически личности, писатели и пр., а пък ний, българите, комай изобщо не четем книгите им, то тогава дали те могат да изпълняват ролята си на будители? Как ще ни будят като не се докосваме до книгите им?
- Младите в днешно време дали изобщо четат книгите на нашите велики народни будители, предимно писатели? Какво следва от това?
- А има ли спящи, заспали българи днес, които трябва да бъдат будени? как може да стане това?
- Кои са будители и кои - "приспиватели" в наше време?
- Народът ли трябва бъде буден или се нуждаят от будене отделните индивиди? Може ли цял един народ да заспи, та да се налага да бъде буден? "Народни будители" ли трябва да наричаме будителите си тогава - или просто будители?

И така нататък, варианти за въпроси по темата колкото искате може да се формулират. Разбира се, все още не мога да попадна на най-кратка, най-сполучлива формулировка, но продължавам да търся - наум, като пътувам в автобуса за сградата на телевизията, ще продължа да го правя. Така става при мен всеки път. Едва като се изкачвам по стълбите към апаратната, където трябва да предам точната тема на предаването, в последния момент успявам да намеря що-годе приемлив вариант. До последната минута се колебая и избирам между различните формулировки по една и съща тема и дори между различни теми. Така при мен протичат последните два часа преди да застана пред камерата, обикновено съвсем сам - сам със зрителите, с които общуваме по телефона през цялото предаване.

Почти час (55 минути) продължава предаването. Сами разбирате, че при това положение, след като до последната минута се колебая за самата тема, че за никаква по-специална "подготовка" за предаването не може и да става дума. Разбира се, през цялата седмица мисля и чета това-онова, за да се подготвям за предаването. Всичко, което правя пред седмицата, в някакъв смисъл е подготовка за самото предаване, и това, което пиша в блога, и всичко останало, примерно, в общуването с моите ученици много често попадам на чудесни теми, които по-късно използвам като теми и за предаването. Толкова по този въпрос.

А днес от 14.30 часа в Районен съд ще се проведе поредното заседание на станалото вече историческо съдебно дяло за клевета, което водя срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова. Наричам го "историческо" по причина на това, че то тече вече втора година, доста се проточи във времето. Оказа се крайно тежко поне за мен време. В това дяло аз трябва за кой ли път да доказвам своята професионална и личностна състоятелност - и да удържам на напора на опонентите, които без капчица съжаление продължават да ме клеветят, т.е. опитват се да "доказват", че всъщност никаква клевета било нямало, а те всички тия неща ги били правили, видите ли, от прекомерна "социална загриженост" за мен самия, за моя живот, за моето "правилно мислене", за моето здраве и пр., един вид постоянно за тия години на тормоз се били мъчели да ми правят именно... "добро"! :-) И понеже аз, явно, съм голям неблагодарник, та по тази причина вместо да им благодаря, съм си позволил да се чувствам оклеветен и обиден.

Такива работи, дето се казва, животът у нас е интересен. Чудя се дали да не подаря на уважаемия съд днес и на самите мои тъй многоуважаеми опоненти на това съдебно дяло по един екземпляр от най-новата ми книга със заглавие "За НЕздравомислието", която е посветена в частност и на това, както казах, станало вече историческо съдебно дяло. Може да им подаря по един хартиен екземпляр, ей-така, заради идеята, ще видим. Или да дам тази книга като "писмено доказателство" за пред съда? Ще видим, ще се консултирам с адвоката си по този любопитен въпрос.

Та който иска и има тази възможност, да заповяда в съдебната зала, номерът на делото е 1727, НЧХД (наказателно от частен характер дяло). На таблото пише коя е залата.

Елате в съдебната зала, ако искате да се информирате за това съдебно дяло непосредствено, медиите в Пловдив внимават да пазят пълна тишина за него - защо ли пазят така старателно такава една пълна тишина? Не е случайно това, аз имам своето обяснение, този съдебен процес е превъзходна илюстрация за истинската нравствена и психологическа ситуация в българското образование и училище, но ето, медиите упорито мълчат. Ще ми позволите да се въздържа от обяснение за това абсолютно медийно мълчание по този процес. Ще дойде времето да кажа своето обяснение за това пълно медийно мълчание, сега-засега обаче се налага да мълча.

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

понеделник, 5 октомври 2015 г.

Философията на победителя Християн Маринов


20-годишно момче от Силистра прослави България като стана световен шампион за младежи по канадска борба на първенството, което се проведе в столицата на Малайзия Куала Лумпур. Християн Маринов, който стана и европейски шампион преди време, доказа че успехът при него не е случаен, а е резултат на целенасочени усилия и нагласа на мисленето. На мислене насочено към победата. Два дни след като се е върнал от състезанието, в неделя, преди обяд, когато обикновените българи си почиват, намирам героя от Малайзия в залата да тренира. Карам го да разкаже за читателите на списание „HUMANUS” за себе си, за пътя си към успеха и за начина на мислене, който трябва да има човек, за да го постигне.

Как се запали по този спорт?

Първоначално бях луд фен на филма "На върха" със Силвестър Сталоун, където главният актьор премина през редица проблеми, но мотивацията, която бе любовта към своя син, му бе необходимата сила и надежда да спечели световната титла по канадска борба. Запалих се още в ученическите години в 5 клас когато сериозно тренирах баскетбол, но паралелно с това обичах да играя канадска борба със своите съученици в училище. Предполагам повечето хора, които не ме познават, си представят, че в началото съм бил силен достатъчно, за да победя всички, но не така започва моята история. Бях изключително слабо момче, което побеждаваха всички момчета, а дори ще си призная и някои момичета (смеем се). За мое щастие се радвам, че тогава нещо ме е мотивирало да започна да тренирам и с течение на времето да побеждавам всички един по един, докато няколко години напред, в един момент нямаше вече кой да ме победи на местно ниво и трябваше да търся нови предизвикателства. Както някои хора ги влече например математиката, така и този спорт е бил в кръвта ми.

Какви качества изгражда канадската борба?

Канадската борба е спорт, а всеки един спорт изгражда дисциплина в един спортист. Научава те да се бориш до край, да се превърнеш в упорита личност и да вземеш това, за което толкова много си копнял, всичкият този труд и лишения един ден се възнаграждават, както в моя случай.

Би ли препоръчал на младите хора да се занимават с този спорт - и с какво би ги привлякъл?

Бил съм на тяхното място и съм разбрал нещо много важно, човек трябва да се вслуша в сърцето си и да прави това, което му доставя най-голямо удоволствие. Интересен факт е, че този спорт не е много добре заплатен, но нищо неочаквано, визирам само в нашата страна. Но лично мен не ме вълнуват парите, все пак не съм материалист и не това ме прави щастлив, но пък съм реалист и бих насочил повечето изявени деца към спортовете, които предлагат развитие на голяма спортна кариера, която да бъде подкрепена финансово, просто с канадската борба в България няма как да изхранваш своето семейство. За хората, които смятат, че имат желанието да се развиват в професионалния спорт, аз бих ги насочил към по-доброто бъдеще, в лицето на футбола, баскетбола, тенис на корт, плуване, волейбол, може и да съм изпуснал някой спорт, но те са все олимпийски. Не ме разбирайте погрешно, обичам канадската борба много, но това е нейният недостатък, биеш се единствено за слава и за името на България. Бих им казал това, което винаги са казвали хората, а именно "следвай мечтите си"!

Има ли някой, който те тренира или отново разчиташ изцяло на себе си?

В началото Йордан Стаматов бе първият човек, който ме въведе в спорта, този жест няма да го забравя никога и затова съм му искрено благодарен. Няма как да не спомена дори и нещо, което хората не знаят, той е може би 20-кратен републикански шампион за България, което е огромен успех за Силистра. В последствие обаче обстоятелствата бяха такива, че сам трябваше да се усъвършенствам и да се уча на нови похвати в спорта, инициативата бе само моя и по цял ден гледах най-различни клипове в youtube, гледах и се учех, после прилагах видяното по време на тренировка и така си създадох своя методика на трениране, която може да превърне всеки нормален човек, какъвто съм и аз, в световен шампион. Но тя изисква много труд и големи лишения, човек трябва да осъзнае, че такова нещо като сизифов труд не съществува, хората ни е вродено да се адаптираме към всяка трудност, затова и вече милиони години еволюираме, тренировките са триразови и буквално убийствени, целта е да надхвърлиш многократно физическия си капацитет, а резултатът е да надминеш себе си. Посвещаваш се на един идеал и се стремиш само към него, останалото е да повярваш достатъчно и тогава няма кой да те спре, хора, спазвали тези принципи, вече са легенди.


А по какъв начин тренираш своето мислене, за да постигнеш успеха и изобщо какво мислене трябва да изгради един състезател в този спорт, за да бъде успешен?

Като за начало човек не трябва да се разсейва, трябва да се концентрира само и единствено върху това, което е поставил за цел. За да бъде успешен един спортист, той трябва да мисли много напред във времето, да си се представи себе си как би искал да изглежда в бъдеще, да си постави тези амбиции и да работи здраво по въпроса за тяхното осъществяване. Човек трябва да мисли за перспективите, с които трудът му след време ще се отплати и най-важно е всеки да се стреми винаги да бъде най-добър. Близо 2 месеца тренирах за среща с моя съперник от Русия, но здравите тренировки побеждават таланта. Играта продължи не повече от секунда, но ако нямаш спортната злоба в този кратък момент, трудът ти отлита заедно с вятъра, ако сам не си повярваш на какво всъщност си способен, значи си изгубен. (ОЩЕ >>>)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

сряда, 19 август 2015 г.

Горкото ни образование, горките ни деца!



Попаднах на интервю на Ваня Кастрева, зам.-министърка на образованието и нàуката, по националната държавна телевизия беше. Насилих се да го изгледам цялото, с оглед да разбера нещичко за психологията на тия хора, които стоят начело на министерската чиновническа образователна йерархия. Какво установих ли?

Какво да ви кажа - гола водица е тази Ваня Кастрева - толкова ли немаше кой да турят за зам.-министър, та туриха туй смешно-тъжно недоразумение?!

Първо, говори пълни алабализми, личи си, че няма никакъв поглед за реалната ситуация и проблеми. Второ, единствената й грижа е да лъже, че уж нещо разбира. Трето, пълно лицемерие, въздух под налягане. Да ме прощава, но не е требвало да се напъва да заема такава висока публична длъжност, щото оттам всичко се забелязва, всички могат да разберат колко струва като личност. Четвърто, изглежда е много удобна за чиновническото войнство, щото е полезна, нищо няма да промени, а само ще служи на интересите му.

Пълни безличия! Чудя се откъде ги изкопават. В сравнение с тази даже безличникът Гоце може да се възприеме, с извинение, за личност. Г-н Министре, откъде изкопа тази своя заместничка?

Не мога да вярвам и на една дума на такива. Само лъжат и лицемерят. И за лъжци обаче не стават даже, липсват им способности и да лъжат като хората. Страшна работа! Горкото ни образование, горките ни деца! Те, горките, ще платят цялата цена за фукльовщината на подобни оперетни деятелки на толкова наглата министерска бюрокрация, която, за жалост, има цялата власт и се разпорежда безнаказано със съдбата на децата ни, на младежта на България...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

вторник, 30 юни 2015 г.

Да помислим за тайните на женската душа...



ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ: Женската душа е толкова трудна за разбиране, че тя е вечна загадка не само за мъжете, но и за самите жени...

ДОБАВКА: Ето какво казах на един овладян от любовни терзания приятел:

Ще си позволя за любовта да кажа нещо крайно грозно, дори шокиращо грозно: ний, мъжете, като се влюбим си губим ума дотолкова, че ставаме най-жалка картинка; няма по-жалка картинка от влюбения мъж - независимо на каква възраст се е влюбил. Причината за това е, че умът по принцип е мъжко качество, затова като си загуби ума мъжът губи нещо най-значимо от своята същност.

При влюбените жени работите стоят съвсем иначе, щото чувствата са предимно женско качество. Вярвам ще ме разбереш и няма да ми се обидиш, тия думи ти ги казвам за добро...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

вторник, 12 май 2015 г.

Предаването "На Агората..." от 7 май, тема: "Постижимо ли е тъй мечтаното разбирателство между мъжа и жената?"



Приятно гледане, приятни размисли!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

петък, 24 април 2015 г.

Щом той успя в неимоверно по-тежките обстоятелства на живота да съхрани чиста, без петънце, душата си, такава, каквато Бог му я е дарил, значи и ние можем



Ивайло като ученик

Усещането за празнота, появило се след внезапната смърт на брат ми Ивайло, става все по-натрапчиво. Сякаш се задълбочава, става по-остро. Нещо като душевна рана продължава да тлее нейде в мен. Факт е, няма го вече, изчезна, но загадката си остава: как така да може да изчезне, да се "изпари" в нищото един човек, с когото преди малко повече от седмица си разговарял?! И към когото си се привързал. Един много близък човек, когото си обичал. Как така няма го вече - ето това не мога да го проумея изобщо? Да, знам добре, че е безсмислено да се разсъждава по този начин. Но аз съм устроен така: ако не въплътя вълнението, в случая душевната мъка, в слово, ако не го "облека" в думи, аз не мога да се освободя от него; изразяването с думи ми действа като балзам за душата. Олеква ми малко. Три дни нищичко не писах, мълчах си, оказа се, че това изобщо не ми помага: не мога да забравя току-така. Гложди ме постоянно това чувство за празнота, навсякъде ме съпровожда.

Раната в душата ми кърви. Лекува разговорът, припомнянето, думите, кой знае защо е така, не мога да обясня. А около мен има много неща, които ми напомнят за брат ми. Примерно едно негово транзисторче, с което е слушал радио, донесох си го тук за да ми спомня за него, но ето, щом го погледна (то е тук, на бюрото, пред мен), мигновено образът на брат ми оживява в съзнанието. Затова изглежда хората подаряват всичко, което е останало от някой починал, на чужди хора - та да забравят. Но и това не помага особено. Не може да се забрави. И не бива да се забравя. Няма как да се забрави.

Откривам текстове, които преди време съм писал - за истории около брат ми, текстове, в които разказвам за неговата нерадостна съдба. Ето такъв един текст, нещо като есе: Една странна, много чудна, направо почти мистична история. Писано е преди няколко години, то е откъс от една много лична книга със заглавие Преживяното в ерата на комунизма. Нека на стои тук. Като разговарям, като пиша за брат ми, му оказвам поне малка почит. И чувствам, че имам братски и човешки дълг да увековеча поне малко неговия образ. Затова и публикувах няколко негови снимки: Така искам да запомня своя брат Ивайло. А в нощта след смъртта му написах ето какво: Нощ на мъка, на бдение, нощ, свързана с мистичността на смъртта. В безсънието на тази нощ аз се спасих поне малко от болката, пишейки. Когато в главата и в сърцето ми върлуват мисли и чувства, не мога да ги овладея по друг начин освен чрез изразяване с думи, в слово. Този при мен е начинът. Ако не пиша имам чувството, че ще се пръсна от напрежение. От болка. Така съм устроен. Затова аз пиша: защото мълчанието, безмълвието ми е неприсъщо особено в моменти, в които се терзая от някаква важна мисъл или силно чувство. Това нещо го наричат сублимация. Изразяваш "психичната енергия", Иизливаш" я, "екстериоризираш" я в думи и по този начин я овладяваш. Или я изразходваш. Ако не го сториш, тя може да е разрушителна. Всеки си изобретява свой начин да не полудее при тежки житейски ситуации. Ако не успее да го изобрети непременно се разболява. Всеки търси някакво спасение от душевната болка. Аз съм намерил такъв изход. Не че ми е леко като пиша, но май ми облекчава все пак болката.


Ивайло преди година-две

Вчера, разхождайки се безцелно (всъщност, наложи се да ходя и до сградата на съда, до Съдебната палата по работа) по Главната и по други улици си мислех за какво ли не; и тогава ми хрумна да пиша повече за брат ми. Да напиша нещо за него, с което да изразя уважението си към неговата личност. Да, брат ми си остана личност до последните му дни - независимо от страшната болест, която именно поразя личността. Той обаче успя да си съхрани и личността, и добротата - в страшна душевна борба. Личността му не рухна, той не си загуби личността. Това, повтарям, е израз на героизъм; брат ми е истински герой. Други хора, по-слаби личности, ако са преживели това, което нему съдбата отреди да преживее, щяха да обезумеят и да направят какви ли не поразии; брат ми обаче се съхрани като личност, съхрани и ума, и духа си. Което е нещо като душевен и нравствен подвиг.

Той, горкият, много пъти е повтарял: "Аз ще умра. Гласове ми казват постоянно: ти ще умреш! Защо ме мъчат толкова?! Какво искат от мен?". Това много често си го повтаряше през последните години особено. И го повтаряше настойчиво. Какво да му отговори човек? А той го казваше с надежда в очите. И аз му отговарях:


Ние двамата, Ивайло и аз

- Иво, знам, че ти е тежко, но не им обръщай толкова внимание на тия проклети гласове. Те така си говорят, но е отделна работа дали са прави. От друга страна, знае се, всички ще умрем. Който когато му дойде момента. Никой няма да живее вечно на тази земя. Така че не се страхувай от това, което ти говорят гласовете...

Аз горе-долу така съм му отговарял. И, повтарям, това през последните години го е повтарял почти всеки ден. И пред мен, и пред всеки човек, с когото е разговарял. Майка ми, милата, казва, че и вечерта преди нощта, в която, горкият, е умрял в ранната утрин, пак е казал тия думи, което, в светлината на случилото се, звучи смайващо; той й казал:

- Аз скоро ще умра.


А майка, старата ни майка, му отвърнала: "Иво, аз съм стара, аз трябва да умра, не ти. Но на който когато му е писано ще умре...". Оставила му храна за вечеря, както всяка вечер, пък после си отишла в стаята. А той останал да се бори с ужасната си болест. Само когато заспиваше той намираше избавление от болестта си. Затова в последните една-две години той правеше всичко, та да спи колкото се може повече. Спеше и през деня, и през нощта. Чудехме се как може толкова да се спи, то и лекарствата са му помагали да спи, вероятно. Но това нещо, разбира се, не беше живот. Като се събудеше, горкият, и мигновено почвал кошмарът му. Сам обясняваше това. Нищо лошо обаче не правеше, горкият. Понасяше страшните страдания наистина героично и стоически. Моят брат, отново казвам, беше герой в една ужасна битка, водеща се в собствената му душа.

Спеше колкото се може повече. Събуждайки се, искаше да яде. Почти не се движеше, ставаше от леглото за малко и пак обратно. Леглото се превърна в него в нещо като... гроб, където сякаш беше жив закопан: такава е страшната душевна болест! Години наред така. Веднъж годишно обикновено се налагаше да ходи в болница. Сам, по свое желание отиваше в болница, горкият, търсейки известна помощ или избавление; избавление, което така и не намери, до последната си минута. Обаче от обездвижването той много напълня. Голям проблем беше изнасянето на ковчега от стаята му. Горкият Ивайло, изглежда смъртта при него, в това негово тежко положение, е нещо като избавление от непоносимите мъки. Лежеше в ковчега с изражение на лицето, по което можеше да се прочете това: че си е отдъхнал от болките, от мъките, от страданията. Затова общо взето всички хора, които го познаваха по-отблизо, това повтаряха - че се е отървал. А една баба каза ето тия думи, които ме впечатлиха, сториха ми се в оня момент необичайно мъдри:


- Ангеле, да ти кажа: знай, Бог обича всички вас, щото като прибра Ивайло, стори добро първо на него, спаси го от ужасните мъки. Но също така стори добро и на вас, на теб и на майка ти, които толкова се грижехте за него, особено на нея. А Бог, давайки му лека смърт, също показва, че ви обича и щади. Някои хора умират в дълга агония, ето, това ви беше спестено. Благодарете на Бога че прибра Ивайло при Себе си!

Това ми каза тази мъдра бабичка. Горе-долу това се опитваха да кажат и всички други хора, поднасяйки своите съболезнования. На мен на моменти тази мисъл ми звучи поразително мъдро, а в други моменти ми звучи като неприлична: как може да е добро нещо нечия смърт? Но с друга част на душата си разбирам, че е точно така. Една част на душата ми обаче не може да го приеме. Не може човек да се радва, да е доволен, че някой е умрял, това е нечовешко. Макар думата "радост" тук да е съвсем неуместна: от страдание беше прогизнал живота на брат ми, горкият. И в тази ситуация, в някакъв смисъл, смъртта е неистина спасение и избавление. По тия именно въпроси - кой кога и как ще умре - Създателят е устроил всичко пределно мъдро и добре. За тях ние не бива да мислим. Те не са наша прерогатива. Не са под наше ведомство. Никой сам не може да си избира смъртта. Това са Божии работи, по които ние не бива нито да мислим, нито да съдим. Ала ето, правим го. Опитвайки се да проумеем. А изглежда не бива. Каквото - такова. Друг - много по-мъдър и добър от нас - се грижи за тия неща. И ние всичко трябва да приемаме със смирение.

А иначе наистина май ще се наложи да напиша една книжка в памет на брат ми. С какво друго да го почета ако не с това? И така ще му съградя нещо като паметник - с думи, с мисли, с чувства. Аз нищо друго не мога да му дам, по друг начин не мога да покажа уважението си към него. Този за мен е начинът. Искам, разделяйки се с постепенно с брат си в душевен план - то това всъщност е истински трудната раздяла, това, което стана около погребението, е нещо външно и неистинско, истински трудното е точно това, душевната раздяла, раздялата в душата! - да остане нещо по-дълготрайно, в този смисъл да увековеча спомена за брат си. Защото думите отхвърчат и изчезват, а написаното остава завинаги. Мой нравствен дълг е да съхраня спомена си за свой брат. Аз казах, че той беше с ангелска душа, необичайно добър и кротък човек. Такива хора - истински добри хора! - са същинска рядкост в наше време. Ето, и това ме задължава да пиша. Той опази доброто си сърце, не се озлоби, въпреки несправедливата си участ. Той нямаше бляскав външен, материален успех, някакъв блясък, даже семейство не създаде; но в душевен план съхрани нещо свято в душата си, ето това, самият факт, че не се озлоби, че съхрани благородството, човечността на душата, на духа и на личността си въпреки злата участ, която го сполетя, наистина е един човешки и нравствен подвиг.


Ивайло с баща ни Иван, Бог да го прости! (той, горкият, почина през 1992 г.)

Затова такива праведни и добри човеци като моя брат Ивайло могат да бъдат и нещо като пример: не бива при никакъв случай да сме злобни, да завиждаме, да причиняваме зло на някой друг човек, на ближния, щом Ивайло успя, значи и ние можем. Щом той успя в неимоверно по-тежките обстоятелства на живота да съхрани чиста, без петънце, душата си, ангелската си душа, такава, каквато Бог му я е дарил, значи и ние можем! Така аз виждам смисъла на тази моя идея: да се опитам да разкажа простичко за него. Да опиша и с думи да се опитам да оживя, да възсъздам в слово образа му - по този начин брат ми ще продължи да живее, въпреки смъртта, която го сполетя сравнително млад. Да, длъжен съм да пиша. Такива нравоучителни четива, ако така мога да ги определя, по конкретни, по действителни човешки случаи, са ни особено необходими. Те могат да въздействат особено силно. Знам, че е много трудно да се напише добра такава книга. Аз съм облекчен в случай с това, че нищо не бива да измислям. Не ми се налага да фантазирам или да съчинявам. Животът на брат ми е пред мен, той протече пред очите ми. Така че аз съм длъжен да го почета по този начин. Мой братски и човешки дълг пред него е този - и аз не мога да си позволя да го пренебрегна. И без това за нищо друго пред тия дни не мога да пиша - "кофти" ми е някак да пиша за нещо друго, нямам потребното за това настроение, съвестно ми е също така да бягам по непристоен начин от мислите за брат ми. И затова ще пиша за него. Това на мен ще помогне особено - за да лекувам въпросната рана в душата си. Щото в душата ми зейна някаква празнина, някаква дупка със смъртта на моя брат.


Ивайло и майка в двора на Бачковския манастир

Когато Ивайло е бил при нас в Пловдив - това се случваше по няколко пъти годишно, аз се грижех за неговите лекарства, джипито му беше тук, в Пловдив, водил съм го с колата много пъти на прегледи, в болница, къде ли не, та у нас, в апартамента е живял много пъти - та значи когато Ивайло беше тук, аз сутрин обикновено си пиша, а той спеше винаги в стаята, която е мой кабинет. За него съм сложил ето това легло, дето е срещу мен. Сега то е празно. А когато той беше тук, той кротичко си пушеше неизменната цигара и... мълчеше. Той много обичаше да разговаря с хора, в това число и най-вече с мен, но като пиша аз му нареждах да мълчи, да пази тишина, за да мога да си върша работата. И той спазваше нареждането. Е, чат-пат ме питаше нещичко. Примерно, горкият, много се интересуваше от спорта, от вестници за спорт, най-вече се вълнуваше от футбол (нещото, от което аз примерно почти изобщо не се вълнувам). И ме караше да му свалям от нета, от спортните издания, някакви класации, статистики, програми за първенства и т.н. Свалях му ги, разпечатвах ги и той след това, доволен, си ги гледаше с часове.

Той, милият, на млади години завърши някакви курсове за футболен съдия, има и такава книжка, но поради болестта изобщо не можа да практикува. Да бъде футболен съдия за него си беше една нереализирана мечта. Всичко знаеше за футбола, беше жива футболна енциклопедия. Имаше съставени от него разни класации, отпечатани по вестниците, той ги пращаше и те му ги отпечатваха. Много го биваше по тия работи. Много беше напреднал. И има също така разни спечелени от него конкурси в тази област, получавал е награди, аз вече не помня точно за какво, но тия дни като ида пак в Долна баня ще подредя купищата архив, който той събираше. Книги, вестници, списания, с негови публикации в спортната област, пишеше епиграми, и тях са ги отпечатвали по разни вестници и вестничета. Той си ги подреждаше в разни класьори и си ги пазеше. Такива работи. Много талантлив беше моят брат.


Ивайло на път за Бачковския манастир

Та мисълта ми беше, че като си пишех сутрин в ония периоди, в които той е бил тук, при нас в Пловдив, той си лежеше кратко в леглото дето е и сега тук, срещу мен, потънал в мислите си, а пък аз пишех - преди да тръгна на работа. Сега леглото срещу мен е празно, но имам чувството, че усещам присъствието му. Знам, че милото ми братче щеше много да се радва от вестта, че съм решил да пиша книжка за него, да, посветена специално на него. Е, ще му доставя тази радост, тази радост за душата му! За него съм готов на всичко, въпреки всичко - да, имало е моменти, в които не съм издържал и съм го обиждал, карал му съм се, укорявал съм го съвсем несправедливо, признавам си този грях, аз не съм нито ангел, нито светец! - да, въпреки всичко това аз много го обичах, много ми беше скъп моя брат! Та искам да доставя малко радост на клетата му душа, която витае някъде наоколо; ето, като си мисля в тази посока, а на мен сякаш ми стана по-леко, раздобря ми някак. Иначе знам добре, че той като дете ще се радва, че съм го почел, пишейки специално за него. Щях да бъда същински урод да пиша в тия дни за нещо друго, а не за него.

Това е тази сутрин. Ще сложа и някои снимки на брат ми. Вероятно на читателите на блога ми тия мои душевни преживелици не са нито интересни, нито занимателни; е, това е съвсем нормално. Но това е мой дневник и аз в него пиша най-вече за себе си. Не се старая да се правя какъвто не съм, а гледам да съм себе си. Такъв съм, такъв и ще си остана. До последната си минута. Та прощавайте ако с написаното някак съм ви шокирал или възмутил. Хора всякакви, на всички човек не може да угоди. Аз затова и никому за нищо не ща да угаждам. И вие ако искате бъдете такива. Трудно ли е? Едва ли е трудно щом човек е осъзнал и повярвал, че може.

Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

сряда, 15 април 2015 г.

Дали огромната част от днешните българи не заслужават да бъдат определяни като роби, в един не буквален, а по-широк, същностен, принципен смисъл?



Интересен проблем и тема за обсъждане между другото поставя Emil Jassim в своя коментар: дали е истина, че и в нашата родина промяна няма как да се случи докато поколението, родено и живяло "в робство", не си замине - за да можем да влезем в нашата "Обетована земя"? И понеже "в робство" го е поставил в кавички, аз пък да запитам: нужни ли са кавичките в случая, роби ли бяхме до 1989, пък и дали не сме роби и досега, след като, примерно:

1.) Не си ползваме правата, изобщо нехаем за правата си, сиреч, сами се отказваме от свободите си (примерно, в Конституцията ни пише, че имаме право на свободно образование на децата ни, къде, позволете да запитам, е то?);
2.) не ценим свободата като такава, мнозинството у нас не иска свобода, пълно е у нас със свободоненавистници, с врагове на свободата, с безразлични към нея;
3.) туй същото българско мнозинство иска спокойствие, иска господарят, именно държавата, държавният чиновник, да му урежда живота, да се грижи за него, сякаш държавата е наша "грижовна майка";
4.) иска държавата, държавният чиновник, "началството" да го командва, да му дава инструкции за изпълнение,
5.) пък той, робът, или поне съществото със ярък слугински манталитет, да се подчинява, да изпълнява,
6.) та да си пребивава в идилията на комуната, на безотговорността на робското съществуване и прочие.

Нима не са роби в истинския смисъл ония, които не щат свобода, за които свободата е нежелана? Ами дали не са точно такива ония, които съставят мнозинството сред нас? А пък колцина сред нас не са същински, несъмнени роби на своите представи, не са истински роби по повод на ограничените си разбирания, на предразсъдъците, на които робуват с такова трогателно себеотказване, че са направо способни да ни умилят? Ако не друго, поне в мисловно, умствено, интелектуално отношение робите сред нас нима са малко? Широкото разпространение на простащината у нас нима не израз на робия, на робуване? Простакът нима не е роб на простащината си? И това ли не сте забелязали? Нима не сме нация с преобладаващ и то очебиен робски манталитет? Този манталитет давате ли сметка колко широко е разпространен?

Нима не е истина, че у нас ония, които не се оставят да бъдат ръководени от държавата и от държавния чиновник, които не допускат да бъдат унижавани, т.е. смело живеят със съзнанието на свободни и суверенни човешки същества (личности), та значи нима не е истина, че такива сред нас са едно нищожно, пренебрежимо малко малцинство?

Докато огромната част от днешните българи, щом търпят и се примиряват с всевластието, с тъй арогантното господство на самонадеяната държавна бюрокрация, несъмнено заслужават да бъдат определяни като роби, в един не буквален, а по-широк, същностен, принципен смисъл.

Поставям проблема, интересно ми е дали някой изобщо ще го осъзнае като проблем и ще се ангажира да заяви своята позиция.

Добавям и това: оня, който не иска "пълна свобода", за когото "цялостната свобода" е нещо неприятно и нежелано (такъв общо взето друго не прави, освен да повтаря, че "пълната свобода" не съществувала, а пък ако съществува, тя била опасна, тя била, видите ли, "свободия"), та значи оня, който иска "частична свобода", дали такъв пък не е и частично човек, частично роб, понеже по презумпция се знае, че човек в истинския смисъл на тази дума е оня, който държи на свободата си, и то в нейния неощетен, в нейния "100%-тов" смисъл? Щом някои у нас не съзнават противоречието и са съгласни да бъдат "наполовина личности и човеци, а наполовина роби или поне слуги", то такива, разбира се, не заслужават да бъдат смятани за свободни, те всъщност не са и "100%-ови" човеци.

И такива има, за жалост, не само сред поколението, което се е формирало в условията на комунизъм (комунизмът по идея е най-лют враг на свободата, комуната е точно това, личността е нищо, а общността, комуната, държавата е всичко!), такива има и сред младите, сред родените и отраслите в условия на нашенската половинчата "свобода". Зачетете се в текстовете на Хайдегер ако искате за да разберете какво означават такива "половинчатости", половинчата, ощетена свобода е таман несвобода, това не е свобода, не може да бъде свобода. И наполовина човеци не можем да бъдем, или си човек, или не си, сиреч, си роб, същество, което презира човека - и доброволно се е отказало от човешката си участ.

Поставих проблема, ще се радвам да чуя мнения, дето се казва. Хубав ден на всички - и приятни размисли! Бъдете свободни, не се отказвайте така лесно от свободата си, щото оня, който лесно и сам се отказва от свободата си, заслужава да бъде смятан за роб, именно той е истинският роб...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)