Започнах да пиша текст под заглавие Защо и как оглупяваме? с намерението да подготвя статия за философското списание ИДЕИ. Тази сутрин възнамерявам да продължа писането й. Обаче изведнъж ми хрумна, че аз от доста време пиша текстове (по-кратки, но и понякога по-сериозни!) по съвсем същата тема, а и по едно време ми хрумна да напиша книга със заглавие ОГЛУПЯВАНЕТО, която обаче наред с текстове да съдържа и видеобеседи или записи на дискусии по същата тема в нашия Философски клуб (такива дискусии провеждаме нерядко!). Потърсих в блога си съдържанието, спомням си, че направих сборник, където събрах всичко направено до момента (след това обаче продължих да пиша и говоря по тази тъй завладяла ме в последните години тема). Оказа се, че там, където съм сложил линкове на всички мои книги, не открих линк към тази последна и особена (щото съдържа и неща във видеоформат!) книга, но нея, разбира се, успях да я намеря, ето я: Оглупяването: как да спрем малоумието за да се спасим от безумието (Разбира се, попълних празнината и вече има линк към нея в списъка с мои книги, там, прочее, има и линкове на интересни според мен книги от други автори!) Както и да е, виждате, старая се да внасям известен ред в това, което правя, обичам подредеността, но ето че сега съм изправен пред задачата най-синтетично да изразя възгледа си по проблема, който ме вълнува: Защо и как оглупяваме? Имам дори доброто намерение да завърша разсъждението си, да го приключа тази сутрин, макар това изобщо да не е сигурно, че е осъществимо. (Такива теми са безкрайни, няма как да бъдат приключени!)
Там стигнах до следните въпроси:
Умът ли е извор на глупостта? (А това това не е ли недопустим парадокс?)
Или, напротив, чувствата имат не по-голяма роля за оглупяването на съвременните човеци?
Няма как, тръгвам сега от първия от тях.
Умът като душевната сила, занимаваща се с мислене и познание, би следвало да е пръв враг на глупостта. Но дали не става така, че когато умът не се справя със задачата си, без да си дава сметка що става започва да подхранва оглупяването на съответния индивид? Иначе казано, хората, които не се справят със задачата на мисленето, които се провалят при нея, на това именно основание започват да оглупяват, т.е. умът им започва да произвежда глупости (вместо да ражда умнотии, каквото му е работата!).
Така поставен, въпросът може да ни отведе до огромни територии за изследване и осмисляне. Щото се налага да се опише и правилната, добрата функция на ума (при която той се справя със задачата си), така и да се обособят промените към зло, заради които умът стига до въпросния провал. Тук нямам тази възможност да свърша толкова голяма по замисъла си работа, затова ще се задоволя с бегло щрихиране на основните моменти:
● умът мисли чрез понятия, а първата му работа е да си ги изработи, да ги постигне в тяхната пълнота; в понятията той влага постигнатата същност на онова нещо, за което човек мисли;
● излиза, че "увреденият ум" се уврежда тъкмо когато не успява да си създаде съответните понятия, с които да мисли, т.е. вместо с понятия, той е принуден да борави с представи, не с понятия, а представата, за разлика от понятието, не съдържа чистата същност на предмета, за който мисля, а съдържа случайни, повърхностни, несъществени признаци на предмета;
● представата е мисъл не за цял клас или род предмети, а тя съдържа някакви случайни признаци на конкретен предмет, който е пред умствения, така да се каже, взор; примерно ако започна да мисля за стол, в моето съзнание възниква образа на някакъв конкретен стол, който съм виждал напоследък или който, кой знае защо, ме е впечатлил и затова образът му се е отпечатал в моето съзнание; ако пък стане дума за човек, "мислещият" с представи няма да изхожда от понятието (идеята, съзността!) на човека, т.е. няма да изхожда от онова, което прави човека човек, а в съзнанието му веднага се ражда представата за някой конкретен човек, примерно за... Сталин, Ленин, Путин и т.н.;
● ето как "мислещият" с представи вместо да ни каже нещо смислено (иде от "с мисъл"!) или съществено, както прави мислещият с понятия, започва да ни дърдори несъществени, нямащи отношение към същината на работата и съвсем повърхностни неща, касаещи при това не всички до един продмети от съответната област, а "залепени", така да се каже, върху образа на един-единствен, случаен предмет (стол или човек - или каквото си искате друго); ето тук, струва ми се, откриваме защо такива хора вместо да кажат нещо смислено и значимо, почват да дърдорят глупости, нямащи отношение към същинския предмет, въпрос или проблем;
● оказва се, че оглупяването е плод на ум, който не умее да си върши работата, първата от които е да си състави, да роди, да формира понятия, благодарение на които след това да мисли и да постига същността на предмета, за който мосли; немислещите качествено хора се разпознават по това, че в техните думи няма мисъл, касаеща същността на всички до един предмети, а те кръжат все около представата за този или онзи случаен и несъществен предмет, поради което и тяхната глупост става доста пищна, ала съвсем негодна да ни доведе до някакъв смислен резултат или напредък в мисленето;
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
