Нов пролог в абсурдисткия бунт срещу свободата, да, пак ми бе организиран бунт на възмутени срещу свободата ученици!

Тази сутрин ставам рано, още преди да се е съмнало: снощи заспах като труп заради преживени големи вълнения, бях направо изтощен, едва се довлякох до леглото, и то при положение, че ми се наложи да пътувам близо 100 километра до родното ми място (понеже в почивните дни ми се налага да се грижа за старата си майка, която живее сама); може би пътуването ме доизтощи така, че съм заспал мигновено, забравяйки всички емоции, ала ето, като се събудих в най-ранни зори, всичко преживяно вчера нахлу в съзнанието ми и аз вече, разбира се, не можах да мигна повече. И станах, по своя си обичай, да пиша в най-ранни зори (всеки Божи ден ставам да пиша в 5 часа сутринта, но този път се събудих значително по-рано). Знаете, че аз пиша за всички вълнуващи ме проблеми в своя дневник, аз съм учител по философия в едно пловдивско училище, ето, съвсем естествено е, че ме вълнуват реалните насъщни проблеми в тази образователна сфера, от които нашата дарагая министърка, разбира се, хал-хабер си няма (нея, милата, я вълнуват съвсем други проблеми, най-вероятно кариеристични, щото властта за политиците у нас е нещо като... а сега де, как да употребя тази толкова грозна дума?!... пък да я заменя с друга очевидно не става... е, о`кей, ще се пожертвам заради стила, не заради друго, не защото и обичам такива грозни думи, та значи, властта за политиците у нас е като ла_ното за свинята (така изписана тази дума нали не дразни толкова вашата тъй изтънчена душа?), знаем, че една свиня научи ли се веднъж да яде въпросните... "хранителни отпадъци", по никой начин не може да бъде отучена от този очевидно много приятен за свинете "деликатес", който е така приятен тям, както, казахме, властта е приятна за нашенските политици (виждате колко изтънчено се изразявам, щадейки вашата не по-малко изтънчена чувствителност, абе ний в България сме си все най-изтънчени хора, не сме некои дебелаци и простаци, тъй да се рече! Та значи вълнувам се много от реалните, истинските, горещите, парещите проблеми на нашата образователна система и тази, тъй да се рече, ми е любимата тема за писане; от доста време обаче се въздържах да пиша, ето днес ще пиша непременно, съберете сили за да прочетете този грамаден словесен опус, който се глася да съчиня тази заран.

Знаете, че аз съм привърженик на либерализацията и демократизацията на отношенията в нашите образователни общности, привърженик съм на същинската, на истинската промяна в българското образование. И при това съм привърженик на реформата (по-скоро на решителната революция!) в образователната сфера не теоретично, не само идейно, абстрактно, но и на дело, съвсем практически: аз всеки ден правя нужното ледовете в закостенялата сфера на нашето родно образование да се напукат, а като се напукат, ледените блокове да почнат да се движат, да мърдат, а в един момент и да бъдат отнесени от течението на живота и на действителността - щото все пак живеем в XXI век, във века на страхотни промени, векът, в който е непростимо да си стоим все същите! Та значи бидейки преподавател по философия на много ученици аз правя нужното да спомогна за разколебаването в съзнанията им на тъй пагубните стереотипи, които са довели до пълното блокиране на човешката творческа сила, поради което нашето родно образование и училище общо взето прилича на нещо като духовна пустиня; в него се случва всичко друго, но не истинско образование, не учене; да, в училищата нашите ученици общо взето нищо не учат, а предимно си губят времето; там даскалите занимават горките ученици предимно с глупости, с недомислици, със скучни и непотребни "знания" и информации. Да, учителите, бидейки под диктата на образователната бюрокрация, са заставени от нея да правят общо взето предимно глупости (а пък който учител не е съгласен да губи времето на учениците, на него му се налага да прави неща, чрез които встъпва във все по-решително нарушение на догмите на прогнилата и анахронична система). Дошъл е моментът, в който всички предпоставки за решителна духовна революция (а не просто "реформа") са налице: нещата изобщо не вървят по старому, а по новому повечето хора не смеят даже само и да мислят, камо ли пък да живеят, ето, революциите започват общо взето така - на това ли му се казваше "революционна ситуация"? ("Низините не искат да живеят вече по старому, а върховете не могат да удържат нещата по старому", май такава беше дефиницията за революционна ситуация?!)

Трябва да знаем, че младите хора у нас отдавна решително се бунтуват срещу безчовечната образователна система, те са й обявили решителен бойкот (и по тази причина изобщо вече нищо не учат), ала това у нас от малцина се съзнава; главен фактор на идващата духовна революция, свързана с коренната промяна в образователната сфера са именно тези общо взето революционно настроени "ученически народни маси", вярно, те са настроени обаче с една по-специфична нашенска революционност, която тепърва трябва да бъде насочена в длъжната посока. Щото трябва да отчетем и това, че онова, което най-вече е потребно за една същинска революционна промяна, а именно съответстващото съзнание и самосъзнание за свобода, то именно у нас липсва, то не е развито, то обаче и няма как да се развие - щото младите са поставени в една изцяло авторитарна, недемократична, несвободна обстановка, в която просто не може да покълне въпросното подобаващо съзнание за свобода.

Е, трябва тук да кажа и нещо още по-неприятно за мнозина: философите, които по начало са нещо като духовни водачи на по-просветените нации, трябва да изиграят решаващата революционизираща роля в тази така и така сложила се "тупиковая ситуация", руснаците така се изразяват, буквално значи "ситуация на задънената улица", един вид нещата се движат безконечно по някакви "омагьосани кръгове", така нахалост се погубва огромна човешка енергия, а пък за да разбием тези кръгове се налага именно философите не на думи само, а и на дело, чисто практически, да изиграят своята автентична роля: да подбудят раздвижването на съответните дремещи революционни сили, скрити именно в недрата на въпросните "ученически народни маси", "народните маси", свързани с такава революционна по призванието си сила, каквато са младите хора. Между другото тук трябва да вметна, че в нашите училища огромната част от т.н. философи не са на нивото на призванието си, те са просто "даскали по философия", което е направо смъртоносно, отива по дяволите автентичната духовна мисия на философа, погубва се, притъпява се жилото на самата философия, философията става просто "учебен предмет", което е пълна измяна спрямо нейната автентична духовна роля. Който пък учител по философия държи да си изпълни дълга, рискува да си навлече съответстващите беди и главоболия, най-вече от страна на престараващите се администратори (директорите). И ето, ситуацията на избор е налице: или ще си изпълниш мисията, или ще деградираш, в името на личното спокойствие, дотам, че да изневериш на призванието си да бъдеш автентичен, достоен учител.

Моя милост обаче се старае просто да си изпълнява дълга - въпреки всички рискове. Вярно, това ме превръща в нещо като "бяла врана" сред учителското съсловие, където конформизмът, пък и популизмът (демагогията), за жалост, е господстващата душевна нагласа. И тъй като не искам да имитирам занимания с философия, а искам да помогна на учениците да се окажат непосредствено в необичайната за тях ситуация на автентичното познание, учене-търсене и личностно формиране (формиране на ценни, потребни за живота качества и способности!), аз направих нещо най-простичко: дръзнах да им позволя да започнат да практикуват тъй непонятната им свобода (защото свободата е нещо непознато за нашите родни условия, нещо повече, свободата, оказва се, у нас е нещо крайно неприятно, дразнещо, омразно, опасно и прочие). Българите, подобно на руснаците (имам предвид масовите българи и руснаци), за жалост, най-силно мразят онова, което не познават, което им е съвсем чуждо: мразят свободата (е, и Америка мразят, няма как, налага се да мразят и Америка, щото Америка пък символизира свободата, Европа също е доста мразена у нас, да не говорим за това колко я мразят в Русия: защото и Европа, както и Америка, значи свобода, не нещо друго!). Какво направих за да поставя учениците в ситуация на свобода ли (и то само в часовете по философия)?

Ами ето какво направих: направих нещо простичко, дръпнах камъка, който спираше задвижването на колелото на тяхната суверенна и автентична човечност: позволих им да се ползват от свободата си, дадох им свобода, поставих ги в тъй необичайната за тях ситуация сами да решават по най-важните въпроси, по въпросите, които, съгласно устройството на системата, макар че са жизненоважни, не са от тяхната компетентност. А системата има два темела, на които се крепи: учениците да нямат никаква свобода - и да правят всичко по задължение, по принуда, не защото са го искали или избрали, а защото така някой им го е наредил. Е, аз се отказах да давам команди и да изисквам от учениците подчинение, отказах се от учителския диктат, заявих им, примерно, че те сами ще решават откъде да учат (при мен няма един-единствен "задължителен учебник", всеки може да чете откъдето и каквото си иска!), заявих им също нещо още по-неприятно им, а именно, че аз в часовете по философия няма да им преподавам и давам наготово "единствено-правилното научно знание и разбиране", декларирах, че философията не е наука, а изисква за пълноценното си усвояване нещо непознато на младите (за рамките на образователната система), а именно изисква свобода.

Според тази концепция, примерно, се оказа, че не учителят ще решава кой кога да бъде "изпитан", а това ще го решава отделният ученик, всеки ученик сам ще решава кога и как да се изяви в часовете, при това декларирах, че за реда в тези часове трябва да се грижат самите ученици, т.е. в часовете трябва да има приятна и спокойна обстановка, в която всеки свободно да може да изяви личността и разбиранията си, никой няма да бъде принуждаван да прави каквото и да било, а ще се разчита на неговата добра воля. Разбира се, въведохме съответните нови правила, обсъдихме ги, това са правила за оценяването, за провеждането на часа, примерно, аз многократно заявих, че учениците получават правото по време на час да излизат когато решат, че имат съответната нужда, без да дават никакво обяснение на учителя къде отиват, колко ще се бавят също решават сами, даже (то е близко до ума!) сами решават дали изобщо да се върнат в час, все пак няма кой друг в коридора да реши това накъде да завие ученикът, дали ще се върне в класната стая или пък ще реши да иде на някое друго място! И така, започнахме от януари месец в 16 класа на моето училище да практикуваме свободата в часовете по философия, като този експеримент по свобода аз го обявих съвсем публично, и в блога си, много пъти писах как той се развива, какви интересни феномени се появиха или родиха покрай него, случиха се разни неща, абе изобщо става доста интересно там, където свободата не е прокудена или изгонена като нежелана гостенка.

Там обаче, където няма свободата или има някаква фалшива, принудителна, лицемерна "свобода" от казионен административен тип, предписан от системата, там всичко е дотам извратено, че просто за него не ми се говори даже. Аз затова и съм се отказал отдавна от този подход - понеже той е и съвсем несъвместим с естеството на философията, която по принцип и по начало, по идея е нещо най-свободолюбиво и човечно. Не мога за да угодя на началствата да жертвам онова, на което съм посветил живота си: философията. Не мога да жертвам и автентичното образование, разбирано като пълноценно личностно формиране и като цялостно разгръщане на човешкия творчески потенциал на почвата на неотнимаемата свобода. Предчувствате ли вече какво се случи в резултат на петмесечното реализиране на моята идея за практическо упражняване на свободата в часовете по философия?

Ще каже някой: ами ясно какво се е получило, то друго и не може да се получи, получила се е анархия, получила се е "свободия", станала е "пълна лудница"! Не, резултатите от експеримента ми са твърде обнадеждителни: не се получи нито лудница, нито анархия (думата "свободия" не я обичам, тя обаче е любима дума на ония, които мразят свободата!). Интересното е, че в моите часове все пак голяма част от учениците възприеха позитивно предложената им новост. Е, неумението да се ползваш от свободата с оглед да береш един ден нейните обилни плодове е повсеместно или поголовно, все пак живеем в посткомунистическа България, тук у нас за огромната част от хората свободата е нещо съвсем непознато, но аз тук говоря за пораждането на тъй необходимата позитивна нагласа: на мнозинството от учениците им харесва този нов подход, ето това за мен е обнадеждаващият резултат от моя експеримент по непосредствено практикуване на свободата в часовете по философия. Това показва, че почва и надежда за отпочване на духовната революция, свързвана с образованието, има, да има такава надежда и почва! Но се иска време и се иска настойчивост, твърдост, иска се воля.

Така, участвайки в този експеримент по свобода младите почнаха да се учат да практикуват свободата даже и в училище, което е вдъхновяващо начало, така те получиха един безценен урок, а знаем, че най-безценни са ония уроци, които сме успели да постигнем сами, най-ценни са ония изводи, до които сме стигнали сами. Така стават нещата в живота. А училището не бива да продължава да бъде нещо различно от живота, то същината на въпросната духовна революция е точно тази: животът да се завърне в нашите училища, откъдето той беше прогонен или прокуден. Защо са изгонили тъкмо живота от училищата ни е интересна тема, която съм осветлил в своите книги за образователната философия и стратегия. Тук нямам време и намерение да пиша за това.

Разбира се, поради неумение да практикуват свободата огромната част от младите започнаха да идват съвсем неподготвени за часовете по философия, но това те общо взето го правят и по останалите предмети, които (не) учат, то не е никаква новост. Тук обаче се забележи един по-голям деморализиращ ефект: сега вече в часовете по философия имат официалното право да идват съвсем неподготвени! Сега вече не ги е страх от изпитване, от репресия и от двойки, щото всеки сам решава кога да бъде "изпитан", т.е. кога да се изяви. Е, като си мълчиш и решиш да си стоиш неизявен в часовете по философия пак ще си получиш в крайна сметка двойката, но този път тя ще си е изцяло твое постижение и завоевание.

Разбира се, по мои наблюдения около една трета част от учениците полагаха известни усилия да се ползват от свободата си, участваха в обсъжданията, правеха си разни съобщения по избрани въпроси, събираха си "точки" (аз съм писал за въведената от мен "точкова система", която повечето от учениците приеха, харесаха я), изкараха си мнозина дори отлични оценки. От теб зависи какво ниво по философия ще решиш да защитиш. Ако искаш мизерна тройка, това е напълно постижимо. Нищо че е, от друга страна погледнато, унизително за теб - стига да можеш да усетиш тази унизителност. Мнозина обаче не я усещат. У нас личностното отношение и поведение са голяма рядкост. Са чудо невиждано.

Но тази констатация, че само една трета част от младите хора откликнаха на дело и то позитивно на предизвикателството на свободата, е хем радващ, хем е и обезнадеждаващ: защото у нас ни трябва поне едно мнозинство от хора, предани на свободата. Без такова критично мнозинство от хора, разбиращи що е свобода и ползващи се всекидневно от нея, България няма как да стане нормална страна. Ето, за да се формира такова мнозинство се налага да се прави въпросната духовна революция, свързана с коренната и същностна промяна в образователната, в училищната сфера. Аз работя точно в тази посока, тези неща не ги правя просто за да съм "интересен", а защото трябва! Това особено трябва да се подчертае, защото много хора не го разбират. Изглежда не им е по силите да го разберат. А може би и им е неизгодно да покажат, че го разбират. Защото те са направили своя избор да бъдат крепители на противочовешката свободоненавистническа образователна система на командното авторитарно "образование". Имам предвид преди всичко разните администратори от образователната сфера, дето са се ангажирали да бъдат нещо като пазители, охранители, копои или цербери на нейната абсурдност, на нейния анахронизъм.

Тук само ще вметна (щото то е голяма тема, по която ще пиша тия дни повече), че вчера в тази връзка се получи интересен изблик, който аз отдавна очаквах: един клас се разбунтува срещу тъй неприятната свобода, да, възможно е у нас да има и такива абсурдистки бунтове, които обаче са така мили на административното ръководство на училището, щото те дават тъй потребния им "матр`ьял" - наричаме този матр`ьял с още по-умилителното съветско-кагебистко-милиционерското наименование "компромат"! - та значи този бунт дава на ръководството тъй въжделенния им компромативен матр`ьял за още по-въжделенното мое поредно опраскване или уволнение. Така именно, по този сценарий, аз бях опраскан преди точно две години; сега очевидно е наближил момента въпросната пиеса на абсурда да бъде преиграна още един път. Какво точно направиха учениците вчера от един клас, как протече дебата им с мен, каква позиция зае извиканата по този повод представителка на администрацията е отделна тема, по която аз ще пиша отделно. Тава са доста интересни въпроси.

Дали някой е спомогнал и дори вдъхновил учениците да се захванат така решително с тази битка срещу "тъй неправилно действащия" преподавател по философия също е интересен момент, по който ще се наложи да се помисли и поговори повече. Щото представителите на администрацията не считат за нужно да крият неприязненото си отношение към тъй нестандартния преподавател по философия и неговите така непонятни им иновации в областта на обучението на учениците. Също така и някои учители, имащи настройката да бъдат нещо като блюстители на неоспоримата власт на директорите, не правят нищо поне да крият неприязънта си към въпросното странно и така необичайно мислещо и действащо неприятно им лице. А учениците много добре чувстват тия неща. Това, разбира се, им влияе. Дали умишлено някой си е позволил да ги настройва да предприемат въпросния абсурдистки бунт срещу свободата е любопитен казус за осмисляне и обсъждане. Ще се радвам скоро да се включа в дебатите по този пункт, както и по много други.

Впрочем, аз от месеци предлагам дебати по всички горещи проблеми на училищния живот, но училищното ръководство воглаве с авторитарната директорка прави всичко, което е по силите му да препятства началото на този така потребен демократичен дебат. Значи ний иначе сме си демократи, ала разбираме демокрацията специфично, а именно - недемократично. Или я разбираме популистки, сиреч демагогски. И не се смущаваме че това така очевидно ни личи. Щот си мислим, че можем да си правим каквото ни скимне, каквото ни харесва: щом сме властници, щом властта е наша ще си правим каквото си поискаме. "С кръв сме я вземали тая власт, с кръв ще я дадем!" - а този незабравим лозунг спомняте ли си го?

Тюх да му се не види, темата е безкрайна, а аз се изморих да пиша! Много има още за писане, но се налага да спра дотук. Ще си позволя да добавя нещо, което е също така сюблимно. Ще рискувам да осветля и този проблем. То е интересно като не по-малко любопитен казус от нашия съвременен български живот. Един мой приятел ми писа, че решил, видите ли, да проучи въпроса дали мога да бъда предложен за някакво признание от т.нар. Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ)! Той даже ми изпрати свой проект за писмо, което възнамерявал да изпрати до един виден член на тази академия, именно г-н Петър Иванов, попита ме дали съм съгласен да му дам карт бланш за такава една инициатива. Ето неговото писмо, а пък по-долу можете да прочетете какво аз му казах по този повод; та цитирам тук само онзи откъс от писмото му, в който той цитира въпросното писмо до г-н Иванов:

Г-н Иванов, много се заинтересувах тия дни за Българската академия на науките и изкуствата, в която Вие сте виден и активен член. Радващо е, че тя е жива алтернатива на затъналата в бюрократизъм и в комунистическа псевдонаука официална БАН. Хубаво е, че вашата организация подкрепя и насърчава учени и писатели, които са по-нестандартни като личности, щото това може да е и признак на голям талант; такива хора очевидно не могат да се вместят в нормите или стандартите на казионната наука.

Като Ви пиша това се сещам, че има един човек, казва се Ангел Грънчаров, философ, който е написал много книги, преподава повече от 30 години философия, и в университет е преподавал, и в гимназии. Разбира се, изритали са го от университета, но той се е отдал много на писането, има и доста сериозни академични книги ("Лекционен курс по философия" примерно), издавани са книгите му от авторитетни издателства (ИЗТОК-ЗАПАД). В последните години г-н Грънчаров много работи по проблема за коренна и същностна промяна в образователната система, радетел е за едно ново, свободолюбиво и наистина демократично образование и училище. Има блог, в който много активно пише по тия въпроси, аз от там съм информиран за инициативите и идеите му. Написа и публикува няколко книги по тия въпроси.

Питам се в тази връзка: не трябва ли и човек като този Грънчаров да бъде оценен по някакъв начин от БАНИ? Понеже той очевидно няма да доживее момента някога да бъде оценен от официалната казионна наука, него даже го уволняваха заради дейността и идеите му от държавно учебно заведение, съдът го върна, та ето, подхвърлям Ви идеята да го подкрепите малко и да го насърчите. Как става официалното предлагане на някой човек за член на БАНИ? Можете ли да ми отговорите на този въпрос? Можете ли Вие лично да спомогнете този скромен човек да бъде все пак поне малко оценен?...

С уважение: ...

А ето сега какво аз написах на автора на това писмо, който, както казах, ми го изпрати и ме попита как възприемам идеята му името ми да бъде намесено в такъв един контекст:

Здравей, уважаеми г-н ...,

Благодаря ти много за писмото и за толкова интересната идея! Аз съм така устроен, че изобщо не чакам някакво социално признание, щото то, първо, не влиза в приоритетите ми, второ, добре зная, че живеем в страна, в която човек като мен едва ли може някога, особено пък приживе, оценен или насърчен. У нас обикновено правим друго, вместо да оценяваме чешити, бунтари и ненагаждачи (спрямо статуквото) като мен: ами най-обичайното е да направим всичко, което ни е по силите първо хубаво да ги омачкаме, да ги стъпчем, да ги погазим яката, ако можем, да им извадим душата, да ги убием и прочие, а пък като постигнем тази своя заветна цел, като ги уморим, след това, след време, може и памятник да им дигнем, може дори и орден някакъв да им присъдим, ала посмъртно, не приживе, щото иначе ще нарушим славната българска традиция първом да убиваме всичко, що е по-различно, по-кадърно, да не говорим да е по-талантливо!

Да си личност у нас е същинско проклятие, по тази причина аз специално не чакам никакво признание и докато не съм го получил, ще смятам, че всичко е наред, е в реда на нещата, а ако случайно го получа (което е малко вероятно), тогава ще се запитам къде съм съгрешил, какъв компромис съм сторил, какво предателство, каква изневяра съм допуснал. Вкратце казано, докато ме плюят и ругаят, докато ме обиждат, аз ще продължа да смятам, че всичко е наред, но ако случайно някъде кажат добра дума за мен, аз ще се уплаша изключително много. Също така и известно, че у нас такива като мен ги поставяме в атмосфера на пълна изолация и на пълно мълчание. Такова мълчание за мен е същинска благодат. Ако почнат да шумят около името ми, ще се уплаша изключително много, виж, докато мълчат, това ми показва, че около мен и с мен всичко е наред, в реда на нещата е, според традицията и обичая.

Между другото, хрумва ми сега в тази връзка ето каква хубава тема: за така нареченото "социално признание" на хората, дето се занимаваме с духовна дейност у нас; философията е именно духовна дейност, и то една от най-изтънчените (а пък ний живеем в една дебелашка страна, в която всичко требе да е най-дебелашко, грозно, фалшиво). Знаеш какви просперират и в тази сфера у нас, кои са ни станали, тъй да се рече, "духовни вождове", имам предвид Божо, Вучков, разните му там менте "свръхмодерни мислители", да не изброявам имена, те се знаят кои са, въртят се в медиите и ни учат как е правилно да мислим (Дърева, Райчев и вся остальная советская сволочь). Наши "духовни първенци" са и нашите владици, моля ти се, които се надпреварват кой в по-лъскав "антонобил" да се качи, което и показва колко или какво е "духовното" у тях. Инак имаме добри философи, които са професори в университетите и някои от тях се изявяват дори и в медиите (К.Янакиев, Цочо Бояджиев и още неколцина), те са се опитали да съчетаят "социалното признание" (правенето на академична кариера) с истинското предназначение на духовния човек. Питам се обаче как в нашата ситуация щеше да се изявява един истински философ, примерно Сократ, ако можеше да се прероди и да се изяви като съвременен българин; питам се, истинският Сократ щеше ли да бъде признат в нашите "научно-академични организации", примерно, щеше ли да стане барем... доцент?

И не мога да си представя, убий ме, но не мога наистина да си представя как би оцелял един "доцент Сократ" в нашенските родни условия, ще падна от смях само като си го представя! И се питам: а Сократ дали щеше да бъде понасян толкова време и като прост учител по философия на младежта в наше държавно училище (както аз оцелявам криво-ляво цели 33 години вече)?! Ето, щом оцелявам, значи не съм изобщо истински, в това число не съм и академичен, в оня стар и хубав платонов смисъл на тази дума, а Сократ, милият, и ден нямаше да оцелее, него Стоянка А. щеше да го уволни мигновено, още щом го види, с щръкналата му брада, с искрящите му очи на "истински луд", знаеш, тя си пада по поставянето на психиатрични диагнози и за миг нямаше да цепи басмата на същинския Сократ, а ето, мен ме търпи все пак, дори и при второто ми завръщане, след опраскването ми и връщането ми от съда, цели пет месеца! Сократ, истинския имам предвид, обаче положително нямаше да го държи и ден, а пък този същия Сократ щеше да си има доста главоболия и с учениците (ако беше станал съвременен учител в българско школо), щеше да влезе още в първия миг в такава страшна война с тях, щото в наше време простотията в българските школа е на висота, все пак живеем в страната на триумфиращата простащина.

И ето, един истински Сократ в такива условия най-малкото щеше да бъде разкъсан, древните гърци са се отнесли доста цивилизовано с него, убили са го с отрова, чакали са сам да изпие чашата с отвара от бучиниш, а у нас този същия Сократ, имам предвид в наше време, щяха направо, чини ми се, да го разкъсат с ръце, а нищо чудно и да се опитат да използват... месата на Сократ (тук вече минавам в сферата на пълния роден абсурд!) за да си направят... кебапчета и да ги излапат, като едното нищо и такава извратеност може да се случи в нашите родни условия (е, това е метафора де, не става дума за реален канибализъм, да не ме разберете погрешно!)!

Като попаднах на тази "златна жила" - какво би станало със Сократ ако той се прероди и се озове в съвременна България! - аз в този момент решавам да продължа да пиша по тази тема, но малко по друг начин, ти ще разбереш в блога какво съм изобретил и написал. Щото в някакъв смисъл моята ситуация е родствена на неговата: вчера например в късния следобед имаше известно развитие на работите в моето училище, пак ми бе организиран "същински бунт на възмутени срещу... свободата ученици", ситуацията пак се развива по великолепен начин, достоен за самия Сократ; ето, аз ще свържа тия две теми и ще напиша поредното есе в дневника си, като ще използвам, няма как, и някои фрагменти от това мое писмо до теб. Чети в блога как съм продължил, моля те, имаш съгласието ми да инициираш разговор с господата от БАНИ, ала приеми това всичкото само като експеримент, като изследователска игра, като забава, като джумбуш (така ли се пише тази дума?); и се включи както решиш, стига да пожелаеш.

Аз в блога, разбира се, ще запазя инкогнитото ти, няма да ти пиша името, просто ще бъдеш "един мой приятел", така е по-добре, сега-засега, пък да видим нататък как ще се развие казуса. А той се очертава да бъде твърде интересен и ще се развива двупосочно, в предложената от теб посока и според развитието на нещата в реалните отношения, ще сблъскаме тия два плана - та да се получи една чудесна абсурдистка пиеса, в която няма разлика между фантастика и реалност, между мистика и действителност. Прочие, знаеш, аз се възприемам като ученик на Сократ, като негов последовател, даже един зевзек преди време ме нарече "пловдивският Сократ", което, не крия, е голяма и незаслужена чест за мен, която обаче ще се постарая, така или иначе, поне малко да заслужа.

Пиша ти това писмо през нощта, защото се събудих и повече не мога да спя заради преживяното вчера, в училището. Ще разбереш какво се е случило в блога.

Хубав ден ти желая! Извинявай ако има нещо, приятелю, то нали затова сме приятели, да си казваме нещата пределно откровено, честно, дано някое мое изказване не ти е прозвучало по някакъв начин грозно!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Това написах на този мой приятел, е, премахнах някои по-лични пасажи от писмото си. Желая хубав ден и на вас, приятен уикенд и всичко да е при вас както подобава! Бъдете здрави! Скоро ще говорим пак, чао засега! Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo