Нека знаят един ден нашите потомци в какви вдъхновяващи времена сме живели ний, щастливите жители на тъй приказната страна Мутроландия!

Няма как, налага ми се да продължа описанието и анализа си на толкова впечатляващия и интересен случай от нашето толкова богато на какви ли не събития и феномени училищно всекидневие (виж предишната част ето тук: Към описанието на актуалния текущ скандал: ученици се гаврят с учителя си по философия!). Пристъпвайки към писането и тази сутрин (днес е неделя, сега е рано сутринта) в съзнанието ми най-напред се появява ето тази мисъл, която ми се ще да възкликна най-патетично:

- Ех, защо нямах таланта на Достоевски или на Шекспир, та да можех да опиша случилото се в цялата негова прелест и очарование?!

Или поне да имах способностите на Кафка пак щеше да ми е значително по-лесно; но какво да правя сега, като разполагам именно със своите скромни възможности?! Е, няма как, налага ми се да се помъча и да пиша - пък каквото излезе. Дето се казва: "каквото сабя покаже". Аз съм философ и това винаги ме тласка към анализи, към тълкуване, към премисляне на случилото се, но ето, да изобразя самата случка най-пълно и цялостно, това е нещото, което ме мъчи. А тия, които не са възприели с очите си (и с ушите си) случилото се, как те биха могли да си го представят?! Та то е непредставимо, такива неща не се случват често, напротив, изключително рядко се случват. Което именно ги прави толкова интригуващи - как е възможно да се случи точно такова нещо?! Този е главният въпрос. Защото случката наистина е неправдоподобна. Да, ама как да ви я представя така живо, ясно и плътно, че да можете да си я представите така, че все едно сте били там, в онази същата зала, от която е снимката, за която някаква си разярена другарка сега крещи, че съм бил нямал "авторските права" да я споделя, да я поставя в блога си (вижте коментарите към цитираната по-горе публикация, става дума за другарката, която пише думата "лиценз" ето как: "лиценС"!).

По дяволите, няма как, ще опитам все пак да опиша случката, ще се опитам да представя с думи скандалното поведение на тази група ученици. Разбира се, по-добре щеше да бъде някой да беше заснел с фото техните подигравателно ухилени физиономии, да имахме със запис ония обидни реплики, които те старателно подхвърляха, да можеше с ушите си да чуете дюдюкането, което се носеше в залата, щеше да бъде значително по-убедително това, което сега се опитвам да представя с тъй немощните си изразни средства; да, ама не, нямаме никакво копие, никакъв запис на онова наистина скандално поведение; какво да правя, как да ви го представя с думи, ох, колко трудно е това?! Карай, ще се помъча, пък да видим дали нещичко ще се получи.

Занятието по философия трябваше този път да се проведе в т.н. интерактивен кабинет на първия етаж на училищната сграда, просто аз винаги търся тази възможност своите часове да провеждам в него, ако случайно се окаже незает, давам своята заявка там да се провежда философският учебен час; е, оказа се, че в този ден кабинетът е свободен, аз го бях ангажирал, тепърва часът ще се води вече все в него (ако в някой момент не се въведе друг регламент за използването му). В този кабинет (вижте фотото на цитираната публикация) освен че учениците седят на нещо като "кръгла маса", именно лице в лице (в обикновените класни стаи чиновете са разположени винаги така, че повечето ученици виждат само вратовете на съучениците си!), има и възможност да се ползва мултимедия и пр., пък и залата е по-голяма, удобна е за воденето на приятен, свободен и човечен разговор. Да се захвана вече с описанието на скандалното поведение на учениците, няма как повече да се отплесвам, дойде момента на истински трудното.

Та влизам значи аз в кабинета (някой го е оставил отключен, вратата зее, иначе обикновено стои заключен, преподавателят го отключва, а учениците чакат пред него) и в него заварвам неколцина ученика, трима от които... се борят във вътрешното пространство между наредените във форма на елипса маси. Казвам им да прекратят борбата и да излязат оттам, те продължават, сякаш изобщо не са ме чули. Повтарям, пак не обръщат никакво внимание. Казвам някой да отиде да извика другите ученици от кабинета, в който обикновено се водят часовете им, предполагам, че някои ученици не знаят, че занятието ще се води тук, пак никой не обръща внимание на думите ми. Налага се да настоявам още да излязат оттам, борещите се обаче се държат крайно непочтително и предизвикателно. Излизат обаче по едно време, подхвърляйки ми реплики, изразяващи пълно неуважение.

Постепенно в залата идват и другите ученици, на групички, на тумби, сядат около масата, но повечето се държат така сякаш не забелязват учителя: говорят си, смеят се, майтапят се, изобщо - забавляват се. А часът вече е започнал, звънецът вече е бил. Опитвам се в гълчавата да кажа нещо, но сам не мога да чуя собствения си глас. Почвам да моля отделните групички една по една: "Бихте ли ми обърнали малко внимание, искате ли да започнем вече?", не, никакъв ефект няма, а пък тия, към които съм се обърнал, ме поглеждат ухилени презрително и дори ми подвикват:

- Но защо се обръщате към нас, ние какво правим?! Ние нищо не правим?! Погледнете другите?! Я го виж, заяжда се с нас?!

Като ми се отговори по този начин, аз си позволявам да кажа следното:

- Не ви ли е малко неудобно да се държите така, да ми отговаряте така?! Известно неудобство все пак не изпитвате ли?

Тия думи, забелязвам, ги отправям на повечето групички, които обаче не престават да си говорят без да ми обръщат никакво внимание. Като все пак ме чуят, ми се хилят дружно право в лицето и, ухилени, ми отвръщат:

- Не, няма такова нещо, никакво неудобство не изпитваме! Ха, неудобство да изпитваме, за какво пък се е сетил?!

Очевидно този път часът не може да започне. Очевидно се налага да чакам да видя дали пък няма да им омръзне да се държат така грозно. Отвреме-навреме някой ученик взема думата и произнася гласно ето тия думи:

- Какво иска пък от нас тоя?! Нали сам твърди, че сме свободни?! Ще си правим каквото искаме! Нали той бил горещ привърженик на свободата, а пък сега не му харесва това, че се държим истински свободно?! Сам не знае какво иска?! На тоя не може да му се угоди?! Майтапчия! (Употребявам тази дума, аз, разбира се, сега не мога да възпроизведа точните думи, старая се да представя смисъла и психологическата, а също и нравствената обстановка, не мога да претендирам, че използвам абсолютно същите думи; затова моите описания могат да ви звучат по-изкуствено, да изглеждат "съчинени", но какво да се прави, нямам друг избор; ако имахме видеозапис на реално случилото се, щяхте да можете да се насладите на цялата автентична прелест на случилото се, но сега ще ви се наложи да се задоволявате с трохи!)

- Хи-хи-хи!!! Свобода, свобода, свобода! - почват да повтарят с възможно най-подигравателна интонация тази дума от всички краища на залата! - Ах, свободата! Ние сме свободни!!! Ще си правим каквото си поискаме!!! И той ще трябва да ни търпи, сам си е виновен! Нали искаше да ни прави свободни?!

Изобщо, длъжен съм да добавя тук, че ученици от този клас, като ме срещнат в коридорите, винаги почват да се хилят насреща ми и да крещят с най-гаден тон думичката "свобода", тя, предполагам, в тяхното съзнание се е превърнала в нещо като начин да ми се подиграят, да ме осмеят, знам ли как им звучи на тях тази дума?! Също по напълно сходен начин употребяват и думата "философия", пак я чувам зад гърба си, казана с възможно най-подигравателна интонация. Щом ме види някой от по-арогантно държащите се ученици от този клас, дори и в автобуса да ме види, стига да е с някой друг, за да си дават кураж, и мигновено започват с най-висок глас да повтарят ето такива думи:

- Аз пък най-много обичам предмета философия! И съм решил догодина да се явявам на матура по философия! Философията е най-важното в живота! Без философия не може да се живее, хи-хи-хи! Момчета - обръща се единадесетокласникът към по-малки ученици, ако има такива наоколо - помнете от мен: залягайте най-много на предмета философия, няма да съжалявате, хи-хи-хи!

И прочие, да не продължавам, вие вероятно схванахте за какво става дума. Те вероятно си мислят, че с подобен род "подигравки" ме дразнят, че ме ядосват и пр., но наистина не пропускат случай като ме видят, където и да е това, да не почнат да крещят зад гърба ми и дори в лицето ми думи като "философия", "свобода", "демокрация" и пр., но с възможно най-просташка интонация, стремейки се да вложат колкото се може по-обиден смисъл. Вие ако случайно се чудите как става така, че в нашата свидна мутренска държава расте поколение, което има за свой модел на подражание тъкмо мутрите, трябва очевидно да отчетете сега и това, че ето, нашето родно училище също подпомага култивирането на това така широко разпространено мутренско и просташко съзнание. Абе излиза, че в нашата държава думи като "култура", "свобода", "достойнство", "философия" и прочие в съзнанието на подобни хора са напълно подигравателни и дори обидни, не дай си Боже някой като мен пък да почне да се свързва с тях, да е нещо като тяхна персонификация, тяхно олицетворение! Такъв, предполагам, мигновено става най-неприятен човек, нещо като враг, към който, както виждате, трябва да сме безпощадни; предполагам, такива хора виждат в лицето на такива като мен някаква заплаха за тяхното разпищолило се мутренско царство, знам ли какво точно виждат в лицето на такива като мен; но ето, резултатът е такъв, какъвто ви го представям тука, тези хора са неуморни в сипенето на цял порой от подигравки спрямо своя тъй злощастен учител по философия, превърнал се в нещо като обект, заслужаващ непрекъснати подигравки - с оглед да му отмъстим, нали така излиза, кажете де, защо мълчите като някакви шушумиги?! Кажете поне това, което ми го казват разните началства, ето, оня ден имахме среща с директорката на ПГЕЕ, близо два часа разговаряхме, опитахме се да водим дебат и да търсим решение на тежкия случай, в нейните думи и в думите на младия педагогически съветник на училището звучеше като рефрен ето това:

- А ти, колега Грънчаров, отчиташ ли своята вина и отговорност за това, че учениците са започнали да те възприемат по този начин, като обект, достоен за такива грозни обиди?! Ти с какво допринесе да те възприемат така?! Защо си загуби толкова авторитета?! Къде, моля ти се, е авторитета ти в техните очи?! Учениците са нещо като лакмус за нашите грешки, ти сфащаш ли къде са твоите грешки?! Защо само те да са виновни че се държат така с теб?! А твоята вина къде е?! Защо към никой друг в това училище учениците не се държат така?!

Е, не казаха точно тия думи директорката и съветника, но аз останах с впечатлението, че есенцията на тяхната позиция е точно тази, затова си позволявам да изразя с тези думи това свое впечатление. (Ако съм останал с погрешно впечатление, ако не съм успял да доловя същината на тяхната позиция, ето, моля, нека да имат добрината сами да я изразят, ако искат, дори и писмено, ще я обнародваме тука, ако искат, да я заявят както искат и където искат, това вече си е изцяло техен проблем!) Но да оставим какво сме си говорили на тази среща с директорката и съветника-психолог; аз, прочее, съм съгласен с него, с този последния, той в един момент установи, че аз, от една страна, и те двамата с директорката, от друга, сякаш живеем в напълно различни светове, в различни ценностни вселени сякаш обитаваме - не можем изобщо да се разберем по нито един въпрос, възприятията ни на всичко са коренно различни, напълно противоположни, несъвместими, това също е интересен феномен за тълкуване, но засега оставям този въпрос за открит. Та да се върна все пак на тъй мъчителното описание на онзи паметен час, представяте ли си колко мъчително за мен беше самото непосредствено преживяване на оня час щом като описанието сега на случилото се тогава е не по-малко мъчително?!

Между другото пропуснах да отбележа, че за оня именно час ние имахме уговорка с директорката и със съветника в часа да дойдат и те и с учениците да проведем дебат по така и така сложилата се тежка ситуация, да имахме твърда уговорка за провеждането на такава една среща и на един такъв дебат; да, ама както казах, когато влязох в залата, директорката и съветника ги нямаше, е, аз реших, че нещо е станало та не идват, че може пък да са забравили да ме известят, че няма да дойдат, реших да си водя някак часа сам, даже ако се наложи сам да проведа дебата с учениците, въпреки че, както вече сами се убедихте, никакви условия за дебат нямаше, просто учениците се държаха крайно арогантно, грозно, нахално, обидно за преподавателя, правеха нужното да го унизят колкото се може повече. Абе излиза, че директорката и съветника, неспазвайки уговорката ни, ми подложиха една превъзходна... динена кора (или, ако предпочитате, бананена обелка!), на която, като стъпя, да се изпързалям така, че да си счупя непременно главата! Но да оставим настрана този момент, те все пак дойдоха в часа, ама в последните пет минути и то по моята изрична покана, изпратих една ученичка-активистка да отиде да ги покани. Това е, за тия минутки, в които директорката разговаря с класа, има съставен протокол (!!!), интересното е, че тя трябваше да прати протоколиращата дама преди това, между другото, ще е интересно оттук-нататък в моите часове по философия винаги да влиза онази същата протоколираща дама-учителка, ще се получат такива страхотни описания, такива великолепни протоколи ще се получат, че човечеството ще замре от възхита като се зачете в тях един ден! Това е превъзходна идея, как пък не се сетих да предложа това нещо досега?!

Тъй, значи на мен около 15-20 минути ми се наложи да моля учениците да престанат да бърборят, да се хилят, да ме обиждат как ли не (неколцина от тях бяха заети с това непрекъснато да... мяукат, да, мяукаха като котета, това се правеше с цел да ме ядосват още по-ефективно, щото те знаеха за моето отношение към котките, в един клип са виждали моето домашно коте, от този момент нататък това за тях е другата възможност да ме подиграват като ме срещнат, просто мяукат най-изразително, или пък само повтарят думата "коте", във възможно най-гаднички, знам ли как да ги нарека, интонации!). Да, част от учениците изразително мяукаха, друга част повтаряха в различни възможно най-подигравателни интонации думата "свобода" и т.н., повечето просто се хилеха директно в лицето ми, без никаква скрупул, без никакво неудобство, и така минаха, да речем, поне 20 минути от часа. Нищо не можех повече да направя, никаква възможност за смислен диалог нямаше при положение, че отношението на учениците беше така обидно, арогантно, предизвикателно, злобно и пр. По едно време аз все пак реших да опитам да им дам тема за следващия час, казах, че след това ще им дам думата да се изказват по въпросите за днес. Миналия път, както вече писах за това, та значи по време на миналия час те общо взето спазваха някакво приличие, мълчаха горе-долу, дори неколцина си записваха въпросите към темата, та тогава успях да им "преподам" цели две теми, записаха си - в класа да пишат я има двама-трима, я няма! - въпросите по цели две теми, които днес трябваше да обсъждаме. Ала на, съвсем друга муха е влязла в главите им, ето, провалиха по най-грозния възможен начин часа - защо ли се държаха този път така?!

Това е интересен момент, чакащ своето обяснение, което в светлината на последващото описание на случилото се ще стане напълно ясна; прочее, какво пречи да го кажа решаващия момент още сега?! Ще го кажа та да ви помогна да възприемете нещата още сега във верния им смисъл; та значи като дойде директорката и учениците, които до този момент ме обиждаха как ли не и не ми позволяваха да кажа каквото и да било почнаха да се надпреварват да се оплакват от мен как ли не (!!!), примерно в несвяст да повтарят "Ами че той, госпожо, не ни преподава!", "Ама той, госпожо, не уважава нашите мнения!", "Ама той, госпожо, не ще да ни даде единствено-правилния министерски учебник и ни насилва да четем единствено неговия блог, който чете неговия блог, му пише шестици, а на нас, дето не щем да четем пикливия  му блог, ни пише само двойки!", та като повтаряха в глас такива и подобни на тях нелепици, а пък директорката старателно си ги записваше, тогава в един момент един ученик се вдъхнови дотам, че изплю, дето се каза, камъчето и като директорката попита нещо, в смисъл кой е виновен за цялата тази ситуация, обиждащите ме ученици в хор отговориха:

- Преподавателят по философия е единствено виновен, разбира се!

Директорката кимна разбиращо и обнадеждаващо, а пък в един момент, казах, някакъв ученик в един сюблимен момент се вдъхнови така, че изрече ето тия думи:

- Ние, госпожо директор, искаме да изгоните г-н Грънчаров от училището, докато той работи тук винаги ще е така в неговите часове, това е!

Каза той това, публиката се зарадва изключително силно на неговото сърдечно признание, показващо действителната причина, която явно вдъхновява всички обиждащи ме ученици (което и обяснява, така да се рече, смелостта им, а също така и наглостта им!), а пък директорката в онзи момент, трябва да се признае, каза нещо такова (тя си е направила свой протокол на случилото се по време на този толкова специфичен "дебат", там тия нейни думи ги има, аз обаче понеже не ги запомних точно ще ги представя тук ето как, както са останали все пак в паметта ми; нямам претенция, разбира се, че цитирам точно), та значи тя каза примерно ето това:

- Господин Грънчаров е единственият специалист по философия в това училище, само той може да преподава този предмет, освен това той е експерт в тази област, може много да ви помогне, включително и да решите ето тия сега проблеми в класа и в неговите часове, тъй че забравете за отстраняването му и пр.

Нещо такова каза директорката, като каза тия думи "в защита на страдалеца Грънчаров", голяма част от публиката посрещна думите на директорката с подигравателен хохот и смях, в смисъл "никакъв специалист не е Грънчаров, за нищо той не става!", което принуди младия педагогически съветник да подкрепи работодателката си и да добави "За отстраняване на г-н Грънчаров забравете, той ще ви преподава по този предмет до края на годината!", но никой, по моето възприятие, не се впечатли от неговите думи, факт е, че учениците са настроени така, че с безогледната си обструкция на моите часове ще могат лесно да постигнат заветната си цел; защо, по какви причини те имат такова едно очакване, ето това е проблем, който е много хубаво да бъде дебатиран, тук, чини ми се, е възелът на всичко останали въпроси.

Така, както и да е, аз доникъде не стигнах със своето описание на ония крайно неприятни мигове, в които учениците масово (подчертавам, масово, което е особено обезпокоително, до този момент аз специално не бях доловил такова масово настроение, но ето, сега те вече съвсем масово се бяха настроили така, какво им е повлияло да се настроят така, това вече е друг един интересен проблем, но е факт, че ученици от цял един клас не могат да поискат така категорично отстраняването на един учител и то в началото на учебната година, поведението на тия ученици, първо, не е случайно, не се дължи на тяхно спонтанно хрумване, второ, съвсем не е естествено, не е нормално, обикновено във всеки клас има различни позиции, но ето тук имаме, излиза, пълно единодушие, което поражда и всичките тия съмнения и въпроси!) та значи толкова за описанието на ония мигове, в които учениците масово ме пържеха на огъня и при това всеки ученик се чувстваше длъжен да хвърли в огъня своя наръч съчки; аз повече няма смисъл да описвам какво по-нататък стана, вие вече усетихте, да се надяваме, тази ужасна и кошмарна атмосфера, загатнах ви я поне, със своите тъй неумели способности да описвам с думи подобен род грозни явления. Аз такова унижение, каквото изпитах в онзи час, никога в живота си, подчертавам, не съм изпитвал! Смачкано ми беше достойнството по най-грозния начин, без капчица жал, напротив, сякаш обиждащите ме изпитваха някакво удоволствие да ме мъчат, да ме "въртят на ръжена над огъня" и прочие. Това е. Нямам думи просто. Гнусна работа, заради която вече трета нощ не мога да спя като хората!

Голяма работа, ще кажете, някакъв си там учител по философия бил линчуван от учениците си, те си били устроили издевателство над него, какво толкова е станало бе, Грънчаров, защо си толкова "тънкообиден" бе?! Да не си ставал учител като имаш толкова чувствителна душа?! Ами като не ти харесва да си учител, махни се бе, Грънчаров?! Ето, вижда се, не се справяш, имаш проблеми, каквито другите учители нямат изобщо, те се справят, а ти не се справяш, какво друго да е обяснението освен това, че ти специално не ставаш за учител?! Нещо такова ми звучеше като рефрен след това в разговора ми с директорката и със съветника, за който сега нямам сили да ви пиша, най-вероятно и нищо няма да пиша, щото, както казах, на него и двете страни се убедиха, че живеят в съвсем различни духовни вселени, обитават различни светове, по тази причина, оказва се, Грънчаров е такъв... темерут, че ний с него не можем да де разберем. "Аз вдигам ръце вече, г-н Грънчаров, няма смисъл повече да разговаряме, край, спирам, усещам, че думите ми се сблъскват в някаква стена на пълно неразбиране от Ваша страна!", каза младият педагогически съветник това свое наистина проницателно прозрение, а аз сега признавам изцяло правотата му, точно така е, очевидно ние наистина живеем в съвсем различни светове; това също е интересна тема за дискутиране, но за нея сега наистина нямам сили. Пък и текстът стана безобразно дълъг и изморителен, кой ли ти пък чете такива "сантиментални бълвочи", нали така, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?!

Да, няма смисъл. Нещата са крайно объркани и въпреки това са прекалено интересни. Виждате, че по тази единствена причина аз и пиша: за да фиксирам за историята случващото се - щото да пропадне това богатство ей-така, нахалост, ще бъде ужасно престъпление. Нека да знаят един ден нашите потомци в какви забележителни времена сме живели ний, щастливите жители на тъй приказната, на тъй чудната страна Мутроландия! Ура, в нашата приказна страна Мутроландия и образованието, и училището, и възпитанието ни е на път да стане изцяло мутренско, изобщо простащината, арогантността, безочието, наглостта у нас не просто триумфират, те направо властват у нас, тия грозни явления станаха модус вивенди на живота ни! Защо ли не взема да седна да напиша едно есе за настъпваща пълна мутризация на българското образование, в което, виждате, мутренският дух е пуснал вече тежката си котва - или корените си, ако така повече ви харесва!

Да, в страната Мутроландия всичко вече е възможно. Възможно е, примерно, да бутнеш баба си, едва-едва ходеща с два бастуна, да я ритнеш по дръгливия задник, да й помогнеш да се затъркаля по стълбището и в същото време, давейки се от смях и от наслада, да почнеш да й крещиш:

- Хей, бабо, къде се спусна така бясно да търчиш ма, що си толкова глупава ма, бабке, ето, ще си счупиш и гръбнака, и главата! Ама нека ти, щом не съблюдаваш правилника за движение, щом си мислиш, че можеш още да търчиш по стълбището, сама си си виновна, изкукуригала бабке, търкаляй се сега, глупава бабке!

По този начин се чувствам аз сега, като тази бабичка. Оклеветен от учениците си, подигран, обиден, те се погавриха страшно над мен, отмъстиха ми жестоко и то само защото се опитах да им дам всички шансове да бъдат достойни личности, да бъдат свободни, да се почувстват суверенни човешки същества; ето това е моето престъпление, този е моят грях - заради който ме наказват така садистично! Това е. Какво има повече да се говори и пише?! Стига толкова. Писна ми от писане вече. Ама кой ли пък ще те чуе като пишеш?! Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?! Някой пък да се трогнал от това, че ето, ученици се гаврят с един учител, със своя учител по философия, голяма работа, да мре тоя учител, майната му, като не става за учител да се маха, какво иска, да яде напразно хляба на народа ни ли?!

Край. Логичният край на моите опити за реформиране и реално демократизиране на отношенията в нашата училищна общност ли е това вече?! Е, едва ли, знаете, тоя изверг Грънчаров е много инатлив, той е твърд, той очевидно е и много прост щом не се сеща да си вземе сам шапката и сам да се махне от тоя кошмар, сам да напусне училището, в което, другарки и другари, учениците, сами виждате, вече решително не го искате. А учениците са народът, нали така, Грънчаров?! Народът пък никога не греши, нали така, гражданино Грънчаров, ти нали си уж некакъв там "демократ"?! Амче ето, махай се тогава сам, защо правиш така отново да се налага да те уволняват?! Ти, гадни натрапнико, що още стоиш в нашето училище?! Без теб знаеш ли колко ни беше хубаво: ех, каква прекрасна идилия си имахме без теб?! И знаеш ли какви успехи имаме, черногледецо, дето само пишеш и то най-критикарски за проблемите, а изобщо не забелязваш нашите феноменални успехи?! Кажи, Грънчаров, защо при теб се държат така тия ученици, а в същото време са толкова добри, възпитани, вежливи и най-важното послушни при другите учители?!

Ето с този последния рефрен на директорската реч завършвам днешното си есе, проклето да е! Писна ми наистина вече напълно, дали пък да не си взема шапката и сам да си тръгна от това училище, в което минаха 16 години от живота ми?! Щото здравето ми вече не издържа, ето, три дена сърцето ми бие лудо от преживяното унижение, бие бясно и вече никакви лекарства не помагат, ще се пръсне сърцето ми от обидата във всеки един момент! Ама голяма работа, че умрял от сърце някакъв си там перверзно чувствителен учител по философия - ами да мре като не умее да живее?!

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Извинявайте, ако с това мое описание ви накарах да се замислите или дори, опази Боже, да се пък разчувствате! Плюйте бързо под пазвата си да не са ви уроки и да не вземете да се разчувствате или разгневите! Леле, не допускайте такава блудкава сантименталност, дръжте се като зрели хора де! Чао и до скоро! Живот и здраве да е само, ще видим обаче докъде ще я докараме, то моята вече се видя... цяло чудо е че Бог още ми дава някакви сили!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo