Верният път е: да разговаряме, да дискутираме до изнемога, да спорим с жар, до прегракване - този е човешкият начин да се решават проблемите

Във вчерашния ден, денят на празника на Света Богородица (Успение на Пресвета Богородица, Успение Богородично или Голяма Богородица) моя милост и дребничката баба Марийка, бездомницата от Пловдив, закрилница и пазителка на уличните котки, която вчера имаше имен ден, точно в 9.30 сутринта прекрачихме централния вход на Второ районно полицейско управление, където бяхме извикани от Инспектор П.Д., на който Районна прокуратура е възложила да проучи моя сигнал за сериозни закононарушения около подготовката на съдебното дело, с което 84 годишната баба Марийка е била изгонена от собствения си дом. Оказа се, че инспекторът е съвсем млад човек, от типа на т.н. "фитнесманиаци", тъй да се рече, това си личеше по превъзходно поддържаното му безукорно тяло; в някакъв смисъл този полицейски инспектор е олицетворение на идеала на младото поколение, а за мен като изследовател беше много интересно да наблюдавам сблъсъка на ценностите на два коренно различни свята, светът на баба Марийка и светът на поколението, олицетворявано от този красив млад човек. Констатирах интересни неща, за които искам да пиша, понеже по моя преценка е важно да се знаят, да се съзнават ясно.

Инспекторът със свой колега тъкмо влизаше, засекохме се на входната врата на управлението. Той ни позна и ми каза да дойда с него, а на баба Марийка каза да почака. Мен ме заведе в кабинета си (там имаше още двама негови колеги, които си работеха на бюрата) и там проведохме интересна, разгорещена дискусия, в която на моменти се включваха с реплики и неговите колеги. Аз много съжалявам, че поне за себе си не направих аудиозапис на толкова хубавата дискусия, но това, разбира се, не можеше да бъде направено, ето, сега ми се налага да опитам да възсъздам разговора ни, спора ни. Ще се опитам, независимо от това, че изобщо не е леко да предам с думи истински важното.

Моят разпит, казах, се превърна в на моменти много разгорещена дискусия. В която и полицейските служители си изразиха своята лична позиция, интересно е, че те, въпреки че участваха в този разговор в служебно качество, вероятно понеже защото казусът, така или иначе, вълнува обществото, не се сдържаха да не изразят своята чисто лична позиция. Аз тук не мога да изразя изчерпателно тяхната позиция, ще го направя по необходимост съвсем схематично. Наложи ми се обаче да водя разгорещен дебат с тях. Опитах се да им помогна да почувстват колко е невярна, безчовечна и пр. тази разпространена позиция. С няколко думи казано, те изцяло обвиняваха клетата баба Марийка за всичко, тя по тяхната гледна точка си и виновна за всичко, тя си и предизвикала, така да се рече, съдбата, понеже е нарушила фрапантно някакви фундаментални правила на социума, а това, че тя в момента е жертва, че е наказана прекомерно, че трябва да спи на улицата на тия свои години, че може да умре от простуда, че не може да си пие лекарствата, че няма къде да се измие, че няма къде да отиде по нужда, че няма как да се изкъпе, че няма къде да се изпере, че по тази причина баба Марийка мирише, а пък ний се гнусим от нея, отбягваме я, правим се че не я забелязваме, че не ни пука, че тя ще умре, ето този възлов момент, уви, се оказа, че и младият инспектор, и колегите му, не можеха да го разберат, това, че ние, като общност, претендираща, че е човешка, се държим съвсем безчовечно, не правим абсолютно нищичко за да помогнем на баба Марийка, не правим нищичко за да я спасим, че стоим и гледаме сякаш сме не човеци, а сме нещо като... пънове, ето общо взето по тия въпроси поспорихме съвсем разгорещено на моменти.

Аз се опитах да кажа на младия суетен човек, който така добре се грижи за своето великолепно развито тяло, че баба Марийка, независимо че е на такива години, е също така човешко същество като него, че тя също има нужда в тия горещи дни да се изкъпе, ала, уви, тя няма тази възможност; безброй пъти им казах, че ако реагираме като човеци, а не като... пънове или като кютуци, би следвало и минутка спокойствие да нямаме наблюдавайки баба Марийка, особено като се опитаме да си представим как ние самите бихме се почувствали ако сами се озовем в положението й, именно да нямаме дом, да няма как да се изкъпем, т.е. ако ни се наложи самите ние да започнем да смърдим като нея; младият красавец, изглежда, силно се впечатли от тия мои думи, поради което в един момент надмогна... погнусата си, той първоначално изглежда беше решил изобщо да не допуска баба Марийка в кабинета си, по причина на това, че тя мирише (между другото горката баба Марийка въпреки толкова жестоките условия, в които съществува, се беше погрижила да е във възможно най-приемлив вид, беше си облякла по-чисти дрехи, аз съм я виждал в къде-къде по-лошо състояние!), но в един момент се повлия от моите думи и след като взе в писмен вид обяснение от мен, изглежда почувства някакви угризения заради първоначалната си така обидна реакция спрямо баба Марийка, прояви готовност за саможертва, тъй да се рече, заедно с него слязохме долу, до входа (баба Марийка беше разбрала защо не я приема и беше излязла отвън, беше седнала на стълбите, пък може и полицаите да са я накарали да излезе да чака отвън, знае ли се, те са способни на всичко!), там той лично я покани да дойде с нас, качихме се на етажа, където му е кабинетът, но той все пак ни заведе в една заседателна зала, която беше празна, отвори хубаво прозорците, остави отворена и вратата, та да става течение, и там вече разговаря с баба Марийка, задава й някакви въпроси, я тя отговаряше, аз пък, сякаш бях писар, записвах казаното от баба Марийка на лист хартия, за да помогна работата да се свърши по-бързо. И ето тук сега какво констатирах, диалогът на младежът-инспектор и на баба Марийка е изключително интересен, думи нямам просто, ех, защо нямах таланта на Шекспир, на Данте, на Достоевски, какъв чудесен текст тогава щях да напиша, ала, уви, нямам такива таланти и ето, ще опиша всичко като обикновен архивар, за жалост, не мога да възсъздам този епичен сблъсък между две ценностни системи (и между два несъвместими свята!), който вчера стана пред очите ми.

Красивият младеж-инспектор видимо се стараеше да общува колкото се може по-човечно с баба Марийка (изглежда се беше повлиял от моите настоявания, че тя също е човешко същество като него, освен това е възрастен човек, като такъв заслужава безусловно уважение, стига ние самите, разбира се, да не сме нравствени уроди, а да сме човеци!), но въпреки опитите си, на места звучеше крайно надменно, а също така и едва ли не в думите се долавяше нескривано презрение към нещастното човешко същество, което стоеше ето тук до нас. Той задавеше въпросите си така, че в думите му се чувстваше пълно неодобрение или нескривано осъдително отношение към поведението на толкова възрастната жена, която, видите ли, е нарушила някакви норми на социума, който пък в съзнанието на младежа-инспектор има неоспоримо право и превъзходство, да, за този млад човек социумът има неоспорим приоритет, а пък индивидът е нещо, което следва безусловно да пожертва свободата си; да, ама и баба Марийка, пък и особено моя милост, застъпихме съвършено друга една теза, а именно, че личността, а не социумът, е истински важното, т.е. баба Марийка има своето суверенно право да бъде различна, да живее както намери за добре, вярно, получил се е конфликт между индивидът и общността (комуната), но ние нямаме право този конфликт да го решаваме по най-простия начин, а именно като пожертваме индивида, та общността да си запази спокойствието, ето тук особено много се различавахме ние двамата с баба Марийка по отношение на позицията на младия инспектор, а също така и на неговите колеги, другите инспектори (всички до един са възпитани в комунистическата догма и безрезервно я изповядват, а именно че индивидът е нищо, а пък комуната или общността е всичко!). На мен ми достави огромно удоволствие да наблюдавам как иначе немощната и толкова унизена баба Марийка показа огромно духовно и морално превъзходство над младия инспектор, как тя по твърде убедителен начин защити правото си да бъде свободна и свободолюбива, да живее както намира за добре, да бъде различна и пр.; тя също така и успя да покаже колко долно, подло, коварно, мръснишки, нагло и прочие са постъпили спрямо нея въпросните нейни инквизитори, именно съседите й, имащи претенцията за несъмнена правота; оказа се, че това съвсем не е така.

А пък младежът-инспектор се опитваше да защищава позицията на въпросната комуна, ала на моменти съвсем "издишаше", баба Марийка на няколко пъти безпощадно го "нокаутира", изобщо не смущавайки се от добре напомпаните му мускули. Интересно за мен беше да констатирам за кой ли път, че диалогът или дебатът между двете непримирими страни, в случая ясно кои, е полезен и за двете страни, особено за онази, която без основание си е присвоила "абсолютната и несъмнена правота", която се опитва да съди другата страна без изобщо да е положила усилие да схване позицията й, иначе казано, да я разбере, а също така и да признае несъмненото й право да има позиция. Щото всички просто няма начин да мислим еднакво: а това се видя много чудно на въпросния инспектор-младеж, но и това съм длъжен да спомена, че за разлика от един негов по-възрастен колега (който се сблъска с мен по-рано и който прояви крайна нетърпимост към моята позиция, призоваваща да бъдем човеци, да не изневеряваме така драстично на човечността си!), та значи за разлика от него младият инспектор беше значително по-търпим, постара се да не бъде толкова краен, иначе казано, при него има известни възможности чрез дебатиране да се внесат известни корекции в иначе също не по-малко нетърпимата спрямо разномислието изходна позиция. (По-младите заблудени или зомбирани от някаква догма хора са по-податливи на въздействия, има шансове на тях да се помогне да си променят нещичко в съзнанията, разбира се, това изобщо не е леко или лесно!)

Баба Марийка показа завидни полемични способности и мен лично приятно ме изненада и дори удиви и възхити: аз лично не се виждам как на нейните години (аз, разбира се, няма да ги доживея!), ако допуснем, че изобщо достигна да такава възраст, бих могъл да съхраня духа си толкова жив, гъвкав, подвижен, силен, борбен и прочие! Констатирах по време на диспута между баба Марийка и младия полицейски инспектор (с увлечения по фитнеса), че както този младеж е развил тялото си, в не по-малка степен немощната иначе физически баба Марийка е успяла да развие духа и душата си, а пък за свободолюбието на тази стара жена аз просто нямам думи, възхитата ми от нея в това отношение е огромна. Нямаше нито един момент от казаното от инспектора, който баба Марийка да не успя да опровергае по неоспорим начин, нито един такъв момент аз не забелязах, баба Марийка порази с точни аргументи всяко изказване на инспектора в полза на нейните мъчители и тероризатори. В един момент тя дори каза, че не тя е трябвало да бъде съдена, а тези нейни мъчители са били за съд, те е трябвало за отговарят за злодеянията си, за безчовечността си спрямо нея; в това отношение особено се е отличила домоуправителката на блока, която е организирала екзекуцията й, а също така и нейният съсед, живеещ непосредствено под апартамента на баба Марийка, бивш летец, изключително злобен и безсърдечен, по описанието на баба Марийка човек, който именно й е отрязал тръбата за вода, лишил е бабата от вода, който й е направил и още куп мерзости, а също така бил толкова зъл, че баба Марийка заяви, че се е опасявала от него да не я пребие в пристъп на бесовщината си. Това тя го каза по повод на забележката на младия инспектор, че е трябвало баба Марийка да се оплаче навремето на органите за това, което той й е сторил, тя просто каза, че я е било страх да се оплаче, по тази причина и е станало това, което е станало. Но че е напълно несправедливо отношението на нейните инквизитори и екзекутори това нещо баба Марийка успя да го покаже така убедително, че разпитващият я инспектор сякаш се позамисли, сякаш дори и нему се откри "другата страна на медала", аз не знам, но ми се чини, че той нищо чудно и да преживее известен поврат, вчера пред очите ми той се промени, ето, разговаря с баба Марийка, победи отвращението си към нея и пр., а това е несъмнен успех, това наистина е постижение.

Много е трудно наистина между непримиримо спорещи страни, имащи коренно различни ценности, да се водят плодотворни дебати, ала това наистина е жизнено необходимо, иначе, ако не привикнем да водим такива дебати, има реална опасност просто да се избием; или пък, както обикновено става, едната страна, която е физически по-слабата, да бъде пожертвана, независимо от това кой е крив и кой е прав. Примерно младият човек, инспекторът, вчера по едно време ми заяви, че не можело "повечето хора" да грешат, според него те винаги били прави; реагирах остро като му казах, че, напротив, мнозинството почти винаги непременно греши, това го показва опитът и на живота, и на самата история. Казах му дори, че са го обучили в съвсем погрешна посока на мислене, понеже и образователната ни система е изцяло сгрешена. Той като узна, че съм учител по философия, който е уволняван два пъти (!!!) заради това, че мисли различно, се заинтересува за моя случай и аз вкратце му разказах, казах му също как съм протестирал за свобода в образованието, против беззаконията на училищните директори и на образователните бюрократи от министерството и пр., той силно се заинтригува, но нямахме време да говорим за това. Макар че нещата, виждате, се дълбоко свързани, имам предвид двата казуса, този на баба Марийка и моят, или казуса на моята световно-историческа свада с директорката на пловдивската ПГЕЕ. Каква е връзката на тези два казуса аз вече съм писал, та затова тук не се налага отново да се повтарям, пък се изморих сега от писане, има още много да се пише, но се оттеглям, писна ми да пиша тази сутрин, стига толкова! Има още изводи, които могат да се направят въз основа на казаното до този момент, но тях оставям да си направите сами, мисля, че вече имате достатъчна основа да сторите това сами.

Бъдете здрави! Желая ви хубав ден! До скоро!

Да, ако не водим страстни душеспасителни дебати между коренно различно мислещите, т.е. между хора, имащи несъвместими ценности, има съвсем реална опасност в един момент просто да се избием! Верният път е точно този: много да разговаряме, да дискутираме до изнемога, да спорим с жар, горещо да дебатираме, до прегракване ако трябва да се надвикваме, този е чисто човешкият начин да се решават проблемите, тази е същината на демократичния подход. Всичко друго е комунизъм, а от комунизма не сме видели добро и няма да видим; докато не изтръгнем от душите си или от съзнанията си тъй отровните рудименти на комунизма, добро няма да видим! И човеци няма да станем, а ще си останем това, което сме сега: жалки и злобни комуноиди, които си погаждат какви ли не мръсотийки, мерзости и номерца, в резултат на които наникъде не вървим.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo