Интересно и провокиращо разсъждение за българската мечта

На едно място намерих текст, наречен БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА. Не само защото в него се прави коментар на моя теза, а и защото текстът ми се вижда добре написан и смислен, та реших да го препубликувам тук за читателите и на моя блог. Ето и самата статия:

Има ли българска мечта? Нямам предвид личните, индивидуални, преходни мечти на всеки от нас, осмислящи, мотивиращи и окриляващи живота ни! А друго! Съвсем друго! Онази голямата мечта! Мечтата валидна за всички нас - българите! Истинската! Видима и желана със сърцето, защото най-същественото е невидимо за очите!

Погледна ли далече в годините назад - със сигурност такава мечта е имало. И не една. В различните исторически времена - различна, но винаги мащабна, концентрираща енергията, волята, усилията на цял народ. Как без нея Аспарух щеше да достигне Онгъла! Как Борис щеше да поиска и получи азбука? Как Симеон щеше да разшири държавните граници на България до три морета?

Нямаше как да се случи всичко това, ако липсваше мечтата! Ако липсваше страстта, смелостта, безразсъдството, перспективата, любовта, вярата, магията и вълшебството – всички те концентрирани в мечтата!

Когато говорим за мечта, не можем да подминем един еталон, един наложен мит с 200 годишна история, този за “американската мечта”. Тя бе стандарт за света, асоцииран със земя, даваща възможности на всеки, стъпил на нея, да постигне успех и просперитет. В основата си тази мечта залага на индивидуалното натрупване на богатство, работата, неприкосновеното и свещено право на собственост, гражданските права, патриотизма, религията и разбира се на военната мощ. Вяра в свободата, самостоятелността, отговорността, равенство на шансовете, върховенство на закона, политически и културен егалитаризъм – елементи, положени в основата на тази мечта.

Колкото и да е странно, съществува и т.нар. “европейска мечта”. Различна от американската. Ориентирана по-социално. Залагаща на трайното и устойчиво развитие, на грижата за околната среда, на приоритета на социалните групови права, свързани с гарантиране на здравеопазване, образование, майчинство, пенсионно осигуряване и т.н. В нея отсъства религията, като съществен и базов елемент, доколкото Европа е светски настроена. Не може да се отрече обаче известна интерференция между европейската и американската мечти. Според Дж. Рифкин европейците приемат надеждата, оптимизма, личната отговорност от американците, макар последната да се съчетава с глобална такава.

Склонна съм да вярвам на мой приятел, който има щастието да живее и работи вече осем години на двата континента – Америка и Европа и привилегията винаги да гледа и преценява събитията отвътре и в същото време “отстрани”. Нещото, което неизменно твърди през тези осем години е следното: Америка е нищо повече от място, където можеш да работиш, Европа е мястото, където можеш да живееш. Което, струва ми се, илюстрира и потвърждава същността на тези два различни свята.

Има ли място в тези светове за българска мечта и какво се случва с нея? Ще се върна в ХІХ в. в уставопроекта на ВРО, създаден от Левски, където той пише следното: “Аз имам мечта – не само за мъжество, достойнство и равенство на моя народ с останалите европейци, но и за всеобща свобода и демокрация, за съвършено братство и равенство – не само на личностите, но и на верските и етнически общности”. Тази мечта както и идеята за “чиста и свята” република имат характера на доктринално откровение, носят заряда на цивилизоваща мисия, оцеляла историческа претенция, транзитирана във времето. Странни метаморфози търпи тя обаче. Особено днес.

След 1989 г мечтите се умножават и разпиляват в различни посоки – свобода, демокрация, членство в НАТО и ЕС.

Какво е днес свободата? Свободата днес у нас много повече се асоциира с хаос, всепозволеност, недосегаемост и безотговрност. Свободата получена “наготово” е имагинерна величина. Какво да я правим. За какво да я употребим. С нея не се живее лесно. С нея обаче може да се живее достойно. Но това изисква усилия. Много по-големи, отколкото бягството в удобната НЕсвобода.

Републиката не е нито “чиста” нито “свята”. Републиката е “употребявана” и “употребена” от овластени от нас, “осребрили” вота ни в частен, а не в национален интерес. И тук се изкушавам да цитирам Т. Джеферсън, написал преди повече от 200 години нещо толкова актуално и днес: “Когато един дълъг низ от злоупотреби и грабителства, преследващи неизменно една и съща цел, говорят, че този народ е застрашен да бъде поставен под властта на един абсолютен деспотизъм, то тогава негово ПРАВО и негово ЗАДЪЛЖЕНИЕ е да отхвърли подобно управление и си избере нови пазители на своята бъдеща сигурност.”

Националната чест е уязвена от бедност и несправедливост, изтощена от липса на мир. Защото какво е мирът днес. Липса на конфликти. Не! Мирът е нищо повече от наличие на справедливост! Справедливостта е нещото, тотално напуснало географските ни ширини и голяма част от сферите на обществения ни живот.

Членството в НАТО и ЕС са факт! Но какво следва? Какво следва за България в ХХІ век? Векът на постиндустриализма!

Векът на материалното с характеристика и качество на “еднократна употреба”. С толкова много притежания – вещи, връзки, морал, приятели, повечето обаче краткотрайни или еднократни! С толкова малко смисъл, дори липса на всякакъв.

Векът на всепобеждаващата химия. Правеща до вчера немислимото – реално днес. Осигуряваща ни мигновено нова визия - брюнет, блонд, махагон, опушен лешник, всичко това заедно на едно място – никакъв проблем. Моделиране на тялото – получаваме, стига само да поискаме и да можем да си го позволим. Емоции – също. В ХХІ век има хапчета за всичко - такива, които да успокояват, други - да възбуждат. Хапчета, които да убиват и такива, връщащи към живота.

Векът на високите скорости. Векът на невъзможността за бягство от информационната лавина. Векът на дефицитите. Дефицит на време за общуване с приятелите, децата и природата. Дефицит на човечност. Дефицит на смисъл.

Векът на виртуалните реалности - виртуални пари, виртуална принадена стойност, виртуално производство, виртуално пазаруване, виртуално обучение, виртуални запознанства и още много и много виртуалност.

Има ли в този век българска мечта – мечта, която да си струва? Мечта, която да искаме със сърцата си! Мечта, която да концентрира енергията, волята, желанието, страстта, безразсъдството, ако щете, на нацията!

Можем ли да имаме, способни ли сме на такава мечта?

Защото, да не се лъжем! Мечтите са идеална категория! Не можеш да ги видиш, да ги пипнеш! Те нямат нищо общо с ежедневното, обикновеното, делничното, прозаичното.

А може и да се окаже прав А. Грънчаров, твърдейки, че ние българите не обичаме да мечтаем и не вярваме в подобни идеални измишльотини, че сме прагматични до мозъка на костите, както и че не можем да се отделим от реалното, пригодно за непосредствена консумация. Ето защо нямаме и национална мечта – твърде грозно би било в нещо толкова идеално и възвишено, да включим неща като салатка, ракийка и скара, например.

Не знам. Аз не откривам в днешния ден нито национална мечта, нито национална доктрина, нито перспектива, нито визия за мястото ни на картата на Европа, за мястото ни в динамичния постиндустриален информационен ХХІ век. Нещо повече. Аз не откривам дори намек за подобни идеи! За дебат и дума не може да става!

Ще ми се да вярвам обаче, че в универсалния храм на човешките ценности – право на живот и щастие, свобода, справедливост и търпимост, ние българите, прекрачили в ХХІ век, най-после ще вдигнем глава от ежедневието и ще поискаме нещо със сърцата си, ако не за нас, то за децата ни! Ще си позволим, ще се осмелим да мечтаем и тази мечта ще бъде НИЩО ПО-МАЛКО от издигането на наш олтар в този храм, гарантиращ присъствието ни в него.

Остава да го напълним със смисъл…

(От авторката на горното есе: Здравейте господин Грънчаров! Четох многократно написаното за българите и мечтите. Темата ми допадна и написах кратко есе в блога си. Може да погледнете коментарите, в случай, че Ви е интересно и разполагате с време. Може и да коментирате - форума е отворен.

За съжаление ще трябва да призная, че ще се окажете прав - ние българите не можем, не искаме, нямаме смелост, според мен, да мечтаем, което е изключително тъжна констатация.)

Добави в Svejo