Ако разгледате лентата с бутони под заглавието на блога ще откриете нова страница, наречена ЖИВОТЪТ. Реших на това място да започна публикуването на една моя книга, наречена ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (Етика на достойнството). Тази публикация я поместих в сайта на Център за развитие на личността HUMANUS понеже тъкмо там й е мястото. Смятам, при проявен интерес, да довърша публикацията съвсем скоро. Понеже, по мое дълбоко убеждение, това е една крайно необходима и полезна тема. Особено за младите хора - пък и не само за тях...Ето малък откъс от предговора на тази книга, излязла в 2003 година, която все още може да се намери тук-там из книжарниците. Понеже, явно, животът е тема, която слабо интересува съвременния българин, прекрасно разбиращ що е животът:
Живеейки, човек следва определени ориентири, без които животът се оказва абсурден. Преди всичко е важна посоката, насочваща пътя, по който уверено или със съмнения вървим – до последната си минута. Но посоката съвпада с мен самия, тя не може да е извън живеещия, сам пробиващ своя път в съществуването си. Ето защо не можем да живея както искам ако не съм наясно преди всичко друго със самия себе си. Но опитвам ли се настойчиво да постигна тази съдбовна яснота, без която съществуването ми неминуемо ще се превърне в лутане без път и посока?
Обикновено разчитам на това, че посоката, която нося в себе си, е вярната – защото щом е моя, как тогава може да е невярна?! Но ето че тук се появява коварният проблем: а може ли посоката да е вярна ако аз самият не съм верен - и “подходящ” за самия себе си? И на какво трябва да съм верен, спрямо какво следва да съм подходящ? Как да постигна така необходимата ми вярност към живота си, как да стана подходящ за него, мога ли да живея пълноценно, истински? – ето ги въпросите, от които като че ли зависи всичко останало. Това как? – нима съдбовното не е тъкмо то?
Има много философии на живота, които превъзходно отговарят на въпроса “Защо живея?”, “Какъв е смисълът?”, “Какво е животът?”, “Коя е истината?” и пр. Но въпросът “Как да направя живота си истински, пълноценен, автентичен?” често е забравян или оставян без отговор. Изглежда се е смятало, че всеки следва да се справя сам - както и доколкото може. Уменията за живот, т.е. решаващото, кардинално значимото, съдбовното, най-трудното, са били оставяни “за впоследствие”. Вярвали са, че те зависят от “опита”, трябва да бъдат “извличани” от самото живеене и предоставяни на избора на отделния индивид. Но ако се остави първото за “по-нататък”, то какво ще излезе от това?
Трябвало да се лутаме, да пилеем време (най-ценното време: когато сме млади!), от и чрез страданието да постигаме удовлетвореността си от живота, да живеем “опипвайки” докато налучкаме някога вярната посока. Но нима някой тръгва на път ако няма представа за посоката - и най-вече за това как ще се добере до “мястото”, което така силно желае, което магнетично го привлича? Пътуването без посока и готовност е именно абсурдът, за който стана дума по-горе – и от който трябва да се отървем навреме, а значи по-рано. С него не може да се живее, а това, което все пак правим, не заслужава да се нарече живот. Това е ясно, но как да станем готови за живота още преди да сме живели? Нима такова изискване не е нов абсурд на мястото на предишния?
Изкуството да се живее е изключително претенциозното и задължаващо заглавие на книгата, която е в твоите ръце, прозорливи читателю. Сметнах, че спрямо живота не бива да сме скромни, поради което, струва ми се, с основание поставих такова гръмко, даже “високопарно” заглавие: от живота трябва да искаме всичко, към него не можем да имаме мизерни очаквания. (Защото иначе наистина можем да постигнем това: да живеем мизерно!) Моята книга е “алчна” и “грандоманска”, нескромна и люто ненавиждаща мизерията във всичките й разновидности – защото и “предметът” й е безпределно богат: животът...
Ами това е част от предговора само. Останалото можете да го намерите на посоченото място. Надявам се публикуваният текст да е интересен за много читатели, надявам се да ви провокира към по-дълбок размисъл и нови търсения. Аз затова съм го и написал...
Няма коментари:
Публикуване на коментар