Свободата е отрова и смърт за комунистическия бацил

С всякакви инсинуации образователната институции се мъчи да погаси бунтовния плам на българската ученическа младеж. Дали ще успее обаче съвсем не е сигурно. Решителната битка все още предстои. Ала никой не бива да се съмнява в колосалната склонност на българските образователни бюрократи на подлости от всякакъв род. В това отношение всичко може да се очаква.

Ще разкажа някои твърде изразителни истории, които се случват около мен. Знайно е, че работя като преподавател по философия и гражданско образование в едно елитно пловдивско училище. Наблюдавам случващото се със засилващ се изследователски интерес и отвреме-навреме се намесвам, за да повлия все пак по някакъв начин на желания резултат.

В понеделник се състоя Дискусионен клуб за формулиране на други искания на протестиращите (стачкуващите) ученици. Не само участвах, но и инициирах тази сбирка. Защото смятам, че в подобна ситуация е по-добре да се говори, отколкото да се мълчи. Мълчанието може да предизвика взрив от негодувание с възможни ужасни последици, докато говоренето е изпускане на клапаните на напрежението и осмисляне (рационализиране) на гнева. Явно някои среди твърде много се смутиха и на другия ден беше свикан Ученически съвет, на който думата почти не беше дадена на самите ученици, а те бяха подложени (по обичайния маниер) на злобно мъмрене с високо вдигнат показалец, в речите на "педагозите" се сипеха обвинения за това, че протестиращите били вандали, хуни, незнам какви си още, че били "законопрестъпници", щото така не се било протестирало, т.е. възмущението трябвало да бъде режисирано и урегулирано. Разбира се, безобразно се лъжеше: учениците нямали право да протестират, а ония, които все пак дръзнат да участват в протеста, трябвало да очакват "справедливи репресии", т.е. наказания и пр. Цялата работа целеше сплашване, явно някои си мислят, че сме не в 21 век, а някъде към 50-те години на ХХ век. Жалка работа. Пълно неумение да се води диалог с младите, упадъчна и репресивна педагогика, която е толкова по-слаба, колкото е по-жалка.

Моя милост там се обади само веднъж-дваж, колкото да апелира да се даде думата на учениците, понеже сбирката уж се нарича "ученически съвет", ала на нея не говореха учиници, а само педагози с разпенени от възмущение усти. Изказаха се и няколко предварително подготвени за тая цел ученички, досущ по стария комсомолски тертип, които също така яростно клеймяха ония, които били дръзнали да заяват, че не са бездушни вещи, а са човешки същества със съответните човешки и граждански права. В залата, в която протече тази сбирка, сякаш възкръсна позабравения дух на комунизма, усети се съвсем осезаемо неговото злокобно веяние, поради което моя милост, като стар боец срещу комунистическата варварщина, се изпълни с желание за даване на отпор. Докато съм жив няма да допусна около себе си покълването на признаци на рекомунизация, щото все пак вече сме европейска, а не азиатска държава.

Първото, което сторих, е да предложа подписка, с която ний, учителите, да подкрепим исканията на нашите ученици, а също да защитим ония, за които се подготвяха репресии заради това, че са показали гражданско съзнание и активност. Подписката стоя няколко часа в учителската стая, беше прочетена от мнозина, но никой не се подписа. Вместо това в едно междучасие я намерих в следното състояние: с червен (разбира се, че ще бъде с червен, какъв друг да бъде?!) цвят и с едър почерк беше написано: "Ангеле, иди се прегледай при доктор, щото явно не си наред!". Забележете, това го е написал... "български учител", явно в тия среди има немалко комуноидни мижитурки, щото ако беше посмял, би следвало да ми каже диагнозата си в очите. Взех документа за да го запазя за историята (все пак сме вече 2010 година, не 1989-та, а наскоро ще дойде 2011-та!), такива куриози не се срещат често, сложих друго копие; в края на часовете намерих документа скъсан надве, а половинката, където са подписите, беше открадната! Явно нещата приемат обрат на война. Няма проблеми, с подли комунистически мижитурки да воювам съм готов непрекъснато, по 24 часа в денонощието!

Вчера пък написах Открито писмо до Премиера и Министъра на образованието във връзка с ученическите протести, което най-нагло залепих на видно място в учителската стая. Предложих ония, които са солидарни с искането за оставка на Министъра, да положат подписите си. Интересно е, че залепих двата листа на вратата, т.е. човек, който се зачете в тях, рискува да бъде ударен в челото от отварящата се врата. Забелязах обаче, че въпреки това документът се чете, ала никой не посмя да положи подписа си. В едно междучасие открих, че някое комуноидно влечуго е побесняло дотам, че е скъсало документа, накъсало го е на малки парчета и го е турило в кожа за боклук! Аз изобщо не съм изненадан, от комуноиди може да се очаква всичко, а това, че се така бесни, ми показва едно: че вървя по верния път.

Също вчера обявих сбирка на Дискусионния клуб пак по стачката. След един час до обявата на Клуба открих залепена друга обява, в която учениците се призоваваха по същото време (!) да участват в извънредна сбирка на ученическия съвет! Явно някой силно се е уплашил от дискусиите в Клуба и прави всичко, за да ги проваля. От самото си създаване този Клуб е трън в очите на комуноидите, понеже той има една единствена задача: да насърчава нашите ученици във вървенето им по пътищата на свободата. А свободата е отровата, смъртната опасност за комуноидната напаст, за комунистическия бацил.

Въпреки това дойдоха неколцина ученици на дискусията, които там заявиха, че са решени да се борят докрай, че няма да отстъпят. Тия, които се мъчат да погасят ученическото възмущение по толкова тъп начин всъщност го подклаждат. Всъщност те постигат един бумерангов ефект, т.е. работят тъкмо в полза на това, срещу което си мислят, че уж се борят. На това му се вика "ирония на историята". Впрочем, тъпотията е винаги е твърде противопоказна. Но е и полезна в случаи като този.

Днес битката продължава. Чувам от устите на благожелатели, че вече ми е взет мерника, чакало се връщането на директорката (която е в отпуск или командировка), та да бъда отстрелян. Знаят добре, че със заплахи спрямо мен нищо не могат да постигнат, но колко му е да бъда за пореден път изкаран за "рушител на устоите на държавата". Щом наричат протестиращите ученици "законопрестъпници", колко му е пък мен самия, щом ги подкрепям, да ме обявят за "напълно вреден" за държавата "подривен елемент"?! Впрочем, съжалявам за едно: когато една учителка публично обяви протестиращите за "ненормални" и за "престъпници", не взех думата да кажа поне това:

- Ами, другарко, що чакате още: натикайте ги в концлагер тия престъпници, що ги търпите да рушат така уютния ви комунистически рай?!

Но съвсем скоро, убеден съм в това, ще ми се удаде сгоден случай да кажа тия думи. Прочее, да кажа нещо, в което се убедих тия дни: между бойковисти и комунисти няма никаква разлика. Т.н. "бойковизъм" се носи по вълните на комуноидната носталгия към комунизма и се подхранва от нея, докато другарите-комунисти са си просто бетонните глави. Ала и едните, и другите, скоро ще се прегърнат, та да направят от нашата цветуща България едно излъчващо злотворни изпарения путинистко блато; натам вървят нещата ако не се противопоставим на откроилите се вече крайно опасни тенденции!

Вчера ми подхвърлиха, че спрямо мен щял да вземе мерки инспекторатът, щото за толкова вреден човек не било достатъчно да се борят на училищно ниво. Радвам се обаче, че въпреки всичко срещам подкрепа и разбиране и сред неколцина достойни и нестрахливи учители; има и такива.

Защо правя всичко това ли? Ами защото смятам, че моята работа като преподавател по гражданско образование и философия е да насърчавам младите в тяхното нелеко вървене по пътищата към свободата. Защото съм дълбоко убеден, че на България са й нужни не подлеци, малодушници и страхливци, а достойни, смели и свободни граждани. Прочее, от първите си имаме предостатъчно сред останалите генерации. А зная, че само младите могат да разрушат до основи прогнилата отвсякъде образователна Бастилия. Време е това да бъде сторено, и то колкото се може по-скоро! Нямаме време още да чакаме. Чудо няма да се случи: ний трябва да свършим всичко.

По тази причина бунтовният плам на младите трябва да бъде насърчаван и подтикван да ферментира по добрия начин, т.е. да върви във вярната посока. А именно: да почувстват в заревото на бунта омайния мирис на свободата! Който е почувствал този привкус на истинската свобода и се е омаял от него, такъв е готов за живота, такъв няма да се уплаши от неговите предизвикателства и отговорности.

На България не са й нужни страхливци, мижитурки и малодушници, а достойни, смели и свободни млади хора! Тя ги има, обаче ние, по-старите, демократите, дето сме обвеяни в битките за свобода и демокрация в България, не трябва да допуснем да бъде погасен техния бунтовен плам!

Събудете се, родители, учители, граждани! Що още спите, какво чакате да се случи още, а?! Не ви ли стигна наглостта на самодоволните властници, на които не им пука за нашите тревоги?! И не се ли преситихте на гаврите?! Кажете, защо търпите, драги ми великомученици-търпеливци?!

ЗАБЕЛЕЖКА: Господа блогъри, особено ония, които се тупкате в гърдите, че сте били "десни" и не знам какви си там свободолюбци, позволете да ви запитам само това: що мълчите така подло в тоя решаващ момент?! И още нещо ще добавя: вашата грандомания е на отрова подобна. Това е. Спете спокойно! Лек ден на всички след леката нощ, в която си поспахте добре. Аз пък изобщо не спах. Сън не ме лови. Но съм вреден подривен елемент, за малко да забравя това... а пък вий сте примерни, т.е. послушни граждани.

Добави в Svejo