Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ тази година провеждаме следните курсове: ПРОБЛЕМИТЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо...

сряда, 31 август 2016 г.

Не слугувайте на изедниците, дето властват в този тукашен свят, ами помислете и за това, че има един друг свят, родина и на вашата душа!


По повод на нещо написано в мое писмо до него (ставаше дума за това, че тия дни кандидатствам за учителско място по философия в град Костенец, и то тъкмо в училището, в което съм работил известно време на млади години, когато съм бил 25 годишен, в самото начало на кариерата си) та значи там един мой приятел ми каза нещо в тази връзка, ето вкратце диалога между нас по този въпрос, давам само същината, принципните моменти, излишното (прекалено личното) съм махнал; аз значи най-напред му написах ето това, пък той ми каза ще видите какво, накрая аз му отвърнах както аз си знам, излях си, дето се казва, "цялата душа":

Аз: ... А за връщането ми на работа там, откъдето съм започнал (то изобщо не се знае дали ще дадат на мен тази работа де!), е интересно чувството: усещането ми е, че се завъртя един жизнен цикъл, в резултат на който (щом идвам тъкмо на мястото, откъдето съм тръгнал!) очевидно нищо особено не съм постигнал, в смисъл на социално признание, "растеж в кариерата" и пр.

Той: ... Аз не мисля, че си неудачник (това не се ли превеждаше като "невървежник", човек, комуто не върви?). Мисля, че си постигнал толкова много, че другиму биха били нужни три живота за това. Вероятно съжаляваш за пропусната академична кариера? А не се ли замисляш, че за този "вървеж" има други изисквания? Припомни си съдбата наскоро починалия проф. Богданов... Написал си 30 книги, издаваш философско списание, известен си в страната и извън нея. Развил си обстойно много идеи в сферата на образованието, които вече малко по малко пробиват бетонните глави. Тия твои постижения не маркират един провален живот.

Аз: ... Човек като наближи моите години неизбежно си прави рекапитулация на живота: какво постигнах, къде сбърках, защо нямах особен растеж и други подобни въпроси се налага да си поставиш. Фактът е факт: ето, цял живот си бях "прост учител", а в очите на общността това не е никакво постижение. На млади години почнах академична кариера, но тя прекъсна с изгонването на философията от ПУ и от българските университети като цяло. Вярно, написал съм много книги (които никой не чете, камо ли пък да купува, книгите ми стоят непипнати от ръка на читател и напълно непотребни даже не по щандовете на книжарниците, а в складовете; "читатели" на моите книги са само... мишките, а това, не крия, е много обидно и унизително за мен!), издавам списание, направих много в областта на осъвременяването на образованието, не само в теоретичен, но и в чисто практически план - но какво е това обективно погледнато? Нищо особено, щото постижения като моите в нашето общество изобщо не се ценят, аз съм един (при това много нахален!) аутсайдер в очите на моите критици и на масовия човек, който няма как да оцени постижения от такова естество; виж, да бях богат, да имах професорска титла, да бях "медийна звезда" щеше да е друго, но в очите на този масов нашенец аз съм си именно неудачник или, ако трябва да употребим българска дума - "невървежник", както ти казваш, или съм чисто и просто един несполучил, кажи-речи провален човек. Това аз как лично се възприемам е отделна работа, говоря ти за това как изглежда моята история в очите на масовия непредубеден човек. Между другото аз не страдам кой знае колко заради това възприятие и отношение, напротив, отнасям се с разбиране (щото си давам сметка за това какви са господстващите у нас ценности или представи за социален и личностен просперитет). Ще ти кажа в тази връзка нещо интересно, то ще хвърли допълнителна светлина върху нещата.

Тия дни в Долна баня започнах един ремонт и повиках майстор, който е почти мой набор, има голяма и добре устроена къща, има добро семейство, т.е. според представите на родната ми майка е "много успял" и "много постигнал" човек. Едва ли е парично богат, но печели, предполагам, добре, щото е майстор, владеещ няколко занаята, с които човек може да печели добри пари, стига да има повече клиенти (той практикува занаята си и в Самоков, в София, тъй че, да допуснем, печели добре, но печели като се труди усилено!). Та с тоя човек стана дума за нещо, майка ми му се оплака, че по цял ден чета и пиша на компютъра, а пък човекът рече ето какво:

- Хе, лельо Йорданке, всеки си има област, в която е добър и силен! Мен да ме накара някой да чета книга, да ме върже с вериги и да ми даде книга и да каже: "Чети!", аз няма да издържа и час и или ще умра от мъка, или ще скъсам веригите с голи ръце и ще избягам! Изобщо ме няма в четенето: признавам си, че в живота си не съм прочел никаква книга; ето, чух наскоро, че Бойко Борисов бил прочел само една книга, ще ти кажа: той явно е много умен човек щом е успял да прочете цяла книга, шапка му свалям! А господин професора (така ме нарече този човек!) като гледам етажерките по стените сигурно е прочел стотици и хиляди книги, а пък колко книги е написал самият той?! Ето, не се сърди, че само чете и пише, това го влече човека, това прави! На мен пък ми дай да се човъркам, да правя нещо, от дете това нещо ме влече, станах майстор със сума ти занаяти!

И още доста неща си поговорихме с майка ми и с този човек по повод на това, но сега няма нужда да казвам за какво сме си говорили. Но е факт, че в неговите очи аз съм "професор", а сега де! Хем знае, че не съм, но пак ме нарича така, а и други хора в Долна баня, родния ми град, ме наричат така все така: "професора", на път съм да стане нещо като "народен професор", щото самият народ ме нарича така! Между другото, вчера минах пред сградата на Пловдивския университет, където на 26 години станах асистент по философия, тогава издържах конкурс (и то без никакви връзки, това моето тогава беше напълно уникално!). И за да дойда тогава на работа в ПУ напуснах мястото си в същото онова училище в Костенец, където тогавашния му велик и знаменит директор (Георги Стоицев!) ме гласеше да стана след някоя годинка учител по философия, той още тогава (този човек е имал силен нюх!) ме беше оценил и искаше на всяка цена да ме задържи при себе си: добрите ръководители се познават по това, че търсят способни хора, че се обкръжават със способни хора! А пък лошите ръководители не могат да търпят и гонят способните и талантливите хора, това го пиша по принцип, нямам предвид себе си.

Та да си продължа мисълта. Минах вчера през сградата на ПУ, поседях на пейката, отдадох се на спомени, аз често правя това. (Между другото чаках да ми отпечатат една книжка, аз в съвсем малък тираж си издавам понякога книжките в едно студио, намиращо се току-до сградата на ПУ!) Даже ми се наложи, признавам си, да ида да се облекча по "малка нужда" в тоалетните на ПУ и тогава, като излизах от тоалетните, ми хрумна следната любопитна мисъл, ще я формулирам в думи, като изказване:


- Пловдивският университет, очевидно, няма нужда от моите мисли, от моите идеи, властващите в университета нагласиха нещата така, че в него аз, философа, да оставям единствено своята... урина: правете си сметка това пък какво означава, университет да цени не друго, а само... урината на един философ!

Да де, може да звучи грозно, но фактически така излиза: моите мисли, идеи и пр. не трябват на въпросния университет, той изобщо е устроен така, че съвсем други неща са интересни за него, за тия, които го ръководят и пр. И аз съм такъв, че не се вмествам във въпросната "академична система", не съм й изобщо нужен, такива като мен на въпросната "академична система" също изобщо не са й нужни; между другото нито един друг университет изобщо не се е поинтересувал да ме потърси, да се опита да ме вземе, не, знаете що за личности се подвизават в тази въпросната система, примерно "доцент... Трактора" и прочие, да не изброявам, щото не е нужно. Дали на мен ми е криво по тази причина, какво да ти кажа, вярно, аз не направих "академична кариера", ти подхвърли този момент, искам да ти кажа нещо важно по този въпрос.

Писал съм и друг път (примерно в книгата ми със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, тя е с показателното подзаглавие "Що е академичност и има ли тя почва у нас?"), но ще кажа нещичко и сега. Аз, разбира се, можех да се наглася и да се вградя в тази система (и сега най-вероятно щях да бъда "всеобщо уважаван професор"!), но съзнателно не пожелах да го сторя - и то тъкмо заради нравствените компромиси и заради униженията, които от мен тогава щеше да се иска да направя. В този смисъл фактът, че аз сега съм вън от тази корумпирана и изцяло деградирала в морално отношение, т.е. тотално и из основи порочна "академична" система за мен е най-голямото ми постижения в живота - и това ще се оцени един ден, убеден съм в това! Да, аз имах духовната сила да не се поддам на съблазните, да не направя нужните компромиси за да се вградя във въпросната система - ето това е нещото, което за мен има огромен смисъл. А бих могъл (знаех добре какво се искаше от мен, то не беше нито трудно, нито сложно, но само дето аз от младини се отвращавах от тия неща!), но тогава нямаше да съм това, което съм сега. Щях да бъда един съвършено друг Ангел Грънчаров, от който аз самият щях да се отвращавам - и да презирам! В тази връзка искам да ти кажа нещо още по-показателно, което ще ти покаже верния смисъл в неговата пределна чистота.

Не знам защо, но напоследък много често, като минавам покрай сградата на ПУ, се срещам с двама негови бивши ректори: професорите Никола Балабанов и Огнян Сапарев. Първият има щастието да ме уволни, а пък вторият направи всичко нужно аз повече никога да не се върна там след като вече бях уволнен. И двамата са активисти на БКП-БСП, не знам, нищо чудно, примерно, Сапарев да е вече от АТАКА, пък дори и от ГЕРБ, не мога да кажа, не го познавам отблизо човека. И двамата ме знаят от "време оно", когато аз бях в стихията си, когато в ПУ бях направил още в "перестроечните времена" (1987 г.) моят ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ "АРИСТОТЕЛ", когато бях вече комай нещо като духовен водач на "прогресивните сили", дори за известно време бях дори и "медийна звезда", вярно, от местна величина, пишех редовно "перестроечни статии" в местния младежки вестник, оттогава се знаем и се уважаваме с големия, с истинския журналист Евгений Тодоров и т.н.

Както и да е де, да ти кажа обаче как реагират тия двамата, професорите Балабанов и Сапарев като ме срещнат на улицата: професорът Балабанов, бивш партиен секретар, естествено, като ме види, все едно подскача от уплаха - и мигновено тръгва да бяга към противоположния тротоар; той въпреки преклонната си възраст има една много бърза походка и обичайно като върви бърза много, но мен специално като ме види почва да търчи направо, аз не знам защо предизвиквам у тоя човек чак такъв уплах! А пък професорът Огнян Сапарев, известен антинатовец, човек с най-гнили комунистическо-ченгесарски убеждения и прочие, за разлика от Балабанов, вперва своя злобен поглед право в очите ми, от погледа му струи такава отровна омраза, че по гърба ми почват да минават набързо някакви мравки, не че се плаша от него, но имам чувството, че този човек ме мрази така, че ако можеше, ако имаше под ръка някакъв касапски нож, мачете или атаган, непременно би ме накълцал с най-велико удоволствие на парчета - за да бъда храна на кучетата! Такова ми е чувството, не знам, този човек може така да гледа всички, той вече е възрастен, човек като в живота си е извършил много мерзости, може в един момент да придобива точно такъв злобен поглед, това не мога да кажа, може само мен да гледа така, но погледът му е смразяващ, при това имам чувството, че това е поглед сякаш на някакъв мъртвец, да, име нещо мъртвешко в този поглед, вероятно тази е причината да ме смразява така силно неговият поглед. Това са съвсем субективни неща де, може същият този поглед на други хора да влияе по друг начин, някои в този поглед може да виждат нещо съвършено друго, примерно Огнян Сапарев да им изглежда като "мъдрец", не знам, аз го възприемам както именно се опитах да ти кажа и опиша.


Е, приятелю, аз, признавам си, не ща да бях живял така, че точно такива като О.Сапарев да ме гледаха с мило и приятелско чувство!!! Не, ако бях живял така, че О.Сапарев да се разтапяше от нежно и сърдечно чувство като ме види, щях да се презра така, че най-вероятно не бих издържал - и нищо чудно и да се бях вече самоубил! А сега, като ме гледа така злобно и враждебно човек като О.Сапарев, на мен, да ти кажа, ми е добре, чувствам се превъзходно: щото аз с такива като Сапарев живея в един съвършено друг, противоположен на техния, при това прекрасен, чист, светъл и възвишен духовен свят! Невероятно е това чувство да обитаваш такъв един истински духовен свят, е, вярно, има си и известни неудобства, доста проблеми е видяла бялата ми глава, но поне знам и ето какво, то вече е решаващото: такива като Сапарев в този същия свят, в който аз обитавам, никога няма как да влязат, да пристъпят само или да се настанят! Ето това е най-важното за мен. Мисля няма смисъл да ти обяснявам това, че Сапарев е бил ченге от ДС, че вероятно е платил страшна морална цена за това, което е бил и което беше, вярно, той имаше "звездни висоти", знаеш какви велики служби получи, и от "демократичните сили", щото той в първия етап на злощастната ни демокрация минаваше за "наш" и пр.

Не знам на теб как ти изглеждат тия неща, може да ме мислиш за пълен наивник, идеалист и... глупак, но аз така мисля, аз така възприемам нещата. Никога никому не съм слугувал, ничии обуща целувал, ничии сапаги не съм лъскал, никому не съм се кланял, на мерзавците не съм цепил никога басма, а директно в очите им съм казвал какво мисля за тях, съвестта ми е напълно чиста! Е, голяма работа, че такива неща не се ценят от нашия масов сънародник, нека да ме мисли този наш масов сънародник за глупак, нека да ми се смее, нека да ме подиграва, нека да ме нарича "аутсайдер", нека да ме плюе когато му се удаде сгоден за това случай! Между другото аз в своите прословути книги съм описал тия герои (и Сапарев, и Младен Влашки, не знам дали го помниш, он също минаваше за "седесар", поне докато имаше келепир в СДС, сега не знам дали не е вече... гербовак, не го познавам човека, и Балабанов, и мнозина други съм описал и представил там!); нищо чудно и затова да ме мразят толкова, не знам, аз ти казах вече, че с тия хора живеем в съвършено различни светове и съвсем рядко, по тази причина, се засичаме на улицата - и тогава именно срещам връз себе си техния смразяващ поглед, все едно са... мъртъвци! Та в тази връзка искам да ти кажа и това: да им... пикая на техния ченгесарски "академизъм", да им пикая на "професурите", ето, та значи, като ида да се облекча в тоалетната на ПУ, аз все едно осъществявам този въпросния ритуал, ако може така да се рече!

Леле, колко се разприказвах?! И какви глупости написах, моля ти се, дали някой няма да ме даде под съд за тия мои приказки?! Еми какво да правя, може и под съд да се наложи пак да ида, ама да си кажа аз как виждам нещата, проблемът е важен. Та значи аз ще си остана като... Сократ, моя любимец, непризнат, оплют, съден, гонен, презиран, беден, за срамота на стари години дори не можещ да си издържа семейството, щото като ме опраскат тия дни отново, аз ще остана без никакви средства за съществуване, даже и обезщетение за безработица няма да получавам - щото наскоро бях вече безработен и законът не позволява отново да бъда обезщетяван за безработица. А в Костенец вероятно няма да ме вземат, нека да вземат там някой по-млад човек, аз ще си доживея живота тук, в древния Филипополис, пък дори и да умра някой ден на улицата, като кучетата. То натам вървят нещата де, силите ми са на изчерпване, нямам вече ония сили навремето, сега се усещам на моменти, че съм станал сякаш старец, време ми е май да се готвя да си тръгна от тоя свят?! А аз съм се приготвил, моля ти се, образователни революции тепърва да провеждам, иновативни училища да създавам, малее, има ли друг такъв идиот като мене, на стари години да прави такива детинщини - това поне можеш ли да ми кажеш?!

Прощавай за това, че се разприказвах толкова! Сигурно те е заболяла главата да го четеш, ако не си го дочел, не си загубил кой знае колко! Пиша толкова много най-вероятно защото ме е обхванало някакво старческо малоумие, сигурно са прави тия, дето определят писането ми като болест, даже учено име са й дали, наричат я тази болест "логорея", виждаш как солидно звучи! Не знам дали и тя не е вид психично разстройство, няма начин да не е, ама мен това нещо не ме смущава, хич не ми пука дали ще ме определят като луд, като болен, като какъвто си искат нека да ме определят. Майната им, да си чупят главите! На мен ми е лесно по една-единствена причина: аз не живея в техния свят, аз обитавам съвършено друг свят, един прекрасен духовен свят, в който такива никога няма да стъпят, даже и като слуги там няма да ги пуснат, представяш ли си?!

Е, те са господари в този тукашния свят, имам предвид такива "академици" кат Сапарев, Балабанов, като "доцента Трактора", като "доктор хонорис каузата Мамата", пардон, май му викат "Камата", Стоичков имам предвид де, същия, дето тия дни собственоръчно наби един парарак, он именно е "хонорис каузата" на ПУ (!!!), да не изброявам още кои и какви величия има в тоз университет! Пълно е с ченгета в него, то се знае: ченге-милиционер, ченге-милиционер, сигур така седят в своите "академични", с извинение, съвети! Но нека да се пъчат и нека да властват тук, аз тук, в техния свят, съм чужденец, аз тук съм само гостенин, а в моята родина - родината на духа - най-вероятно скоро ще се преселя, и там вече, в компанията на Сократ и останалите, ще си приказваме донасита за философия, за истината, за всичко онова, за което копнее душата ми...

Чао и до скоро! Бъди здрав! Хубав ден ти желая!

И вий, драги читатели, ако не сте заспали вече от четенето на тоя непоносимо дълъг текст, чуйте пожеланието ми: бъдете здрави, хубав ден! И не слугувайте прекалено на изедниците, дето властват в този тукашния свят, ами помислете и за това, че има един друг свят, родина и на вашата собствена душа, ето затова, моля ви се, обърнете внимание и на това, за което копнеят душите ви! Прощавайте, ако има нещо, даже и Сапарев да ме прости, ако може, нека да не ме убива, аз, вярно, съм враг, вярно, съм "антикомунистическа гнида", но пък какво пречи да бъда оставен да си умра от естествена смърт, а, другарки и другари?! Моля ви, не ме опрасквайте пак де, че нямам сили вече да се влача по съдилища - нима е толкова трудно да разберете поне това?!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

1 коментар:

Анонимен каза...

За разлика от Вас по отношение на екзистенциалното състояние на човека аз съм детерминист и с това донякъде дори фаталист, а и песимист. Според мен на едно фундаментално ниво ние не сме отговорни за това, че съществуваме, нито пък носим отговорност за обстоятелствата на нашия живот, независимо от илюзията – от упоритата илюзия – за съществуването на свободната воля. Този на пръв поглед песимистичен възглед обаче всъщност ни прави истински свободни, защото ни освобождава от чувството за вина и чувството за отговорност, а особено чувството за вина поне у някои хора е всeпроникващо.