Тази сутрин публикувам още една глава от подготвяното тия дни ново, четвърто по ред издание на моята ПСИХОЛОГИЯ. Понеже ми се стори, че в страна, в която непрекъснато и в най-масови мащаби се демонстрира крещящо отсъствие и пълна неразвитост на мислителната способност, е твърде наложително да се обсъди темата за това как и кога човек мисли. Вярно е, по този начин рискувам да пропъдя от блога си последните посетители, но риска си струва - понеже целта е твърде благородна.Казвам това, понеже забелязвам, че колкото по-важна и сериозна тема поставя, толкова по-рязко спада посещаемостта на блога; когато обаче човек напише нещо за Бойко Борисов, за Радка Пиратка, за Слави Трифонов, и тогава несметни множества и пълчища от техни фенове се отправят към блога, за да видят дали не съм обидил прекалено много кумира им - и да го защитят, естествено. Както и да е де, ето изложение на темата за съзнанието и мисленето, която помествам под горното заглавие, съдържащо един твърде важен за българското образование проблем. Убеден съм, че написаното по-долу ще е еднакво полезна и за мислещите, и за... "не толкова мислещите", но поне искащите да разберат тайните на човешката мисъл:
14. Удава ли ми се мисленето? (Кога ли в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието – а не мъка и трудно поносима сложност?)
Приятно четене и лек ден на всички!
Няма коментари:
Публикуване на коментар