Един спомен от младостта ми: как се подигравахме с "гениалната мъдрост" на сифилистика Ленин

Иво Инджев е написал в блога си текст (Ленин се крие, но е тук), в който ни съобщава, че в София имало място, където все още можело да се види една "веществена останка" от комунистическата епоха, именно едно огромно пано на Ленин. "Физиономията на Ленин, тази еманация на комунизма, бащински се усмихва под нахлупения си каскет на централен столичен булевард от фасадата на училищна сграда. На око паното е няколко метра, на няколко метра. Но трудно ще го забележите. Става дума за руското училище на булевард „Свети Наум” (бившия „Трайчо Костов” – каква ирония за осведомените…) в квартал „Лозенец” в София." - пише Инджев.

Както обикновено става в блога му, интересни са не само неговите коментари, но и коментарите на коментарите му. Искам днес обаче да се спра на първия коментар, който привеждам дословно; някой си "Кирил Кънев" като е изчел твърдението на Иво Инджев, че от сенчестата страна на училищната сграда "... лукаво наднича Владимир Илич. Това е метафората на днешна България!", е тъжно въздъхнал от обзелата го, предполагам, носталгия и затова е написал тия знаменателни думи:

Да не забравяме, все пак, че Ленин ни е оставил най-универсалната от познатите ни дефиниции на философската категория „материя“. Така или иначе, понякога ни се налага да я „потребяваме“.

Искал е човечецът да рече, че Ленин може да е всякакъв, може да е изверг, кръволок, масов убиец, сифилистично изчадие, Сатана и прочие, но пък за сметка на това е "свръхголям философ", който ни бил оставил "най-универсалната дефиниция" на философската категория "материя". И публиката, като е прочела това, е онемяла и млъкнала в нерадостен размисъл, понеже никой кажи-речи не е компетентен да обясни какво всъщност толкова "голямо" ни е завещал във философията таваришча с каскета Ленин; сиреч, "философският гений" на Ленин е защитен "бляскаво" от тоя Кънев, зад което име нищо чудно да се крие някакъв изкукуригал тотално доцент по комунизъм, каквито с лопата да ги ринеш все още из нашите "вузове и академии" - щото тая напаст явно е безсмъртна и е неунищожима, като самата материя!

Едва доста по-надолу в коментарите един човек, с име Georgi Georgiev се освестява от доцентската така загадъчна хипноза по "лениновия философски гений" и тежко въздъхва:

А иначе никога не започвам работа, без да си припомня че „Материята е обективна реалност, дадена МИ в усещанията“. Ужасявам се каква катастрофа бих предизвикал, ако не го взема предвид!

Като прочетох тия реплики, в съзнанието ми оживяха доста спомени около прословутото "лениново определение на материята", защото все пак моя милост е ставала философ във времена, в които се тръбеше няляво и надясно колко "ненадминато велик е Ленин", какво "гениално откритие" той бил направил по повод на материята; спомних си как като студент по философия разни идиоти-доценти са ме карали да чета "световноисторическата философска книга" на таваришч Ленин, наречена с така загадъчното заглавие "Материализъм и емпириокритицизъм". Заглавие, пред което комунистическите кретени от разните партийни пуцове, рабфази и комунистически "академии" (АОНСУ) изпадаха в някакъв животински екстаз, щото и да се съдерат, не можеха доживотно да разберат що значи тая учена дума "емпириокритицизъм" и прочие, и прочие. Лошото да си живял дълго е че имаш много да разказваш, щото много си преживял. И щото като почнеш да разказваш ставаш твърде скучен особено за по-младите, ала днес ще поема този риск.

Та в тази връзка аз мога много да разкажа. Става дума за епизоди, преживени около това т.н. "лениново определение за материята", мога да разкажа за разни преживелици, случили се както в "Мекката на комунизма", именно "Ленинград", където завърших университетското си образование, така и приключения, които преживях след като се завърнах в България с диплома на философ, и бях настанен в среда, в която разни скудоумни доценти не правеха нищо друго освен публично да въздишат пред студентите по повод "лениновата гениалност" в това прословуто "определение за материята". Въздишаха, тюхкаха се като улични проституиращи лелки по младостта си и по "нравствената чистота и непорочност", тормозеха студентите да учат "ненадминатата ленинова мъдрост", и си прибираха в резултат най-тлъстички заплати за упражняването на този най-перверзен душевен тероризъм върху душите на тогавашната младеж.

Та наистина имам какво да разкажа в тая връзка. Много спомени, случки, събития, преживелици и пр. се оживиха в съзнанието ми (все пак в тия простотии премина моята младост!), някой ден може и да напиша повече, а сега искам да разкажа две неща, касаещи тъкмо оценката на "лениновата свръхгениалност" по повод на туй "определение на материята", както и ще спомена един епизод, свързан с това как моя милост преподаваше темата, свързана с определението на Ленин.

Първото ми впечатление като студент от "философските произведения" на Ленин беше, че туй не е никаква философия, че тоя човек няма никакво отношение към същинската философия, че се изказва и пише за неща, от които изобщо не разбира, и то на едно най-дилетантско и профанно ниво, че е ужасно надменен, но и прекалено зъл, че натрапва на всички в очите мита за своята "непоклатима правота", че издиша по всички линии особено що се отнася до аргументацията и логиката, че е безкрайно скучен, некадърен и прочие. (Не знам дали знаете, но като студент Ленин многократно е бил късан все на един и същ изпит по логика и, доколкото ми е известно, заради този изпит не е могъл и да се дипломира, да вземе диплома по право!) Тези мои тогавашни и ранни, при това съвсем спонтанни впечатления и открития обаче ме хвърлиха в страшен уплах: Ленин в ония времена беше нещо като комунистическа икона, какво говоря, той беше комунистическият "бог"; да си помислиш нещо лошо за него беше същинско "светотатство". И оттук-нататък моята най-голяма грижа беше да внимавам някога и някъде да не се изпусна и да кажа какво мисля, щото лошо ти се пише ако си позволиш да оцапаш "светлия ленинов образ". Та затова тоя Кънев, дето пише и то като нещо "от себе си разбиращо се" за "лениновото универсално определение на философската категория материя", признавам си, ме ядоса толкова много, щото явно и той е от ония комунистически чутури, които не увират никога, и които и даже в наше време не спират да сеят отровата на шибания им "ленинизъм".

Да, обаче в 1985 година аз станах асистент и почнах да водя занятия със студентите от ПУ; "определението на Ленин" беше в центъра на тия занятия по тогавашните програми; аз съм писал в моята книга "Страстите и бесовете български" за някои свои преживелици в тази връзка, сега ще допълня нещичко; пък и някогашните мои студенти, на които съм преподавал, са живи и здрави и винаги могат да кажат какво съм правил в часовете си тогава, да кажат прав ли съм, дали не се правя със задна дата на не знам какъв си, за "дисидент" и прочие. Трябва да се отчете, че вече беше почнала горбачовата "перестройка", духовете почнаха да се поосвобождават, а когато руските вестници и списания (щото Горбачов първо махна цензурата и оттук тръгна разклащането и разсипването по всички линии на комунистическата митология, която за няколко години се срина!) почнаха да пишат открито за злодействата на Сталин, и "лениновият ореол" почна да пуши и да мирише на изгорено човешко месо. Та тия обстоятелства, свързани с тогавашната ситуация, трябва да се вземат непременно предвид, иначе няма да се разбере как е било възможно да стане това, за което искам да ви разкажа.

Аз съм от типа непоправими идиоти, които не могат да си кривят душата; проблемът ми е, че не мога да съм мръсник и не мога да лъжа хората, гледайки ги право в очите. По тази причина ми стана от първия миг невъзможно да говоря за "епохалните и революционни ленинови философски открития"; на първо време се отплеснах по други, близки ми до сърцето теми (вместо за Ленин говорех със студентите за Платон!), обаче моят доцент (Бог да го прости!), разбира се, за друго освен за лениновото определение за материята, горкият, не можеше да говори, той само това е повтарял пред студентите, също е настоявал да учат за Ленин в моите семинари. И ето че студентите почнаха да ме подпитват да им помагам, щото ги беше страх да не ги скъса на изпита. И така аз се озовах в небрано лозе, и то в есенно време, когато има и пазачи, абе изобщо животът ми се стъжни. Знаех добре, че а се разбере, че "онова там асистентче" не обича Ленин, с един шут другарите щяха да ме изритат от университета.

Уста не ми се отваряха да кажа нещо за "лениновата гениалност"; а да кажа какво мисля си беше цяло престъпление; от сблъсъка на тия противоположни мотиви в един момент почнах да се поболявам. С една дума, изпаднах в ужасна "екзистенциално-душевна" криза, която за кратко изпи силите ми. Почнах да ходя като лунатик из коридорите, с часове и дни се мъчех да запиша някакви "тези" върху "лениновите открития", които да дам на студентите, да им ги продиктувам, та да си вземат изпита, ала това не ми се удаваше, щото а се замислех, веднага в душата ми се надигаше жестока, неудържима погнуса от празнословието на тоя надменен сифилистик; наистина, в един момент душевните ми сили се изчерпаха, като защитна реакция съзнанието ми блокира, и аз вече нищичко не можех пред студентите да кажа за "Ленин"; в резултат взех сериозно да се замислям дали да не си взема шапката и да се махна от университета; този период беше един от най-тежките ми, това е било през 1986 година.

След известно време се съвзех и открито "нагазих в просото", т.е. "разкрих си картите", малко по малко почнах най-иронично да говоря за "лениновите открития", после основах Философски дискусионен клуб, и т.н. Много от студентите ме разбраха що за човек съм, появиха се много мои приятели сред тях (та аз станах асистент 26 годишен!), открито почнах да говоря с тях за това какъв нещастник е тоя Ленин като "философ", че бъкел не разбира от това що е философия, а пък прословутото "лениново определение за материята" е на най-дилетантско и тафтологично ниво, все едно казва "желязото е желязо, щото е желязно" и прочие. Да, говорихме си ний в клуба тия приказки, бяхме млади, усещането, че вършим "светотатство", палеше кръвта ни, но проблемът си оставаше: на студентите им предстоеше изпит при доцента, в който трябваше знаят нещо, да се опитват схоластически да го заблудят, че "Ленин е велик", он, човечецът, чакаше само това да чуе, като чуеше, че Ленин е велик, благо се усмихваше, и пишеше най-щедри оценки. Но представи си че долови иронията, тогава лошо ти се пише! Ето затова ний в клуба, след дълги размисли, измислихме следната система за безпогрешно, приятно и без инциденти вземане на изпита по философия:

Доцентът в началото на всеки изпит ме поставяше до себе си и почвахме да изпитваме двамата; в началото, както се полага, минаваха неколцина зубрачи, доцентът се разкапваше от милозливост като слушаше как хубавичко пееха за "лениновото величие" и за "гениалното лениново определение за материята". А пък после почваше да го мързи, и ми разрешаваше аз да изпитвам, а той или излизаше, или пък също изпитваше, но аз гледах при него да отиват разните "комсомолски активисти", щото на тях, като примерни партийни кариеристи, им се полагаше хубавичко да са се накълвали от лениновите догми.

При моя милост обаче идваха по-нормалните студенти, аз се бях разположил в другата страна на кабинета или залата; с тях лесно се разбирахме, намигвайки си, разговаряхме за съвсем други, истински и най-интересни философски неща, за които доцентът (специалист по "лениноведение"!), и бъкел не разбираше; шоуто беше превъзходно, понеже и на мен, пък и на студента се налагаше чат-пат да произнасяме на малко по-висок глас думичката "Ленин" или думичката "материя" (без никаква връзка, разбира се, с предмета на разговора ни и по-скоро на изпита!), доцентът, за когото тая думичка беше равностойна на най-приятна музика, наостряше уши, усмихваше се мило, ний го поглеждахме също ухилени до уши (ний обаче за съвсем друго се смеехме, ала той, горкият, не подозираше!). А след това пишех шестицата на студента, който с облекчение си тръгваше, сторвайки поклони на щастливия доцент, чието душевно настроение зависеше най-вече от това колко пъти на ден ще произнесе или ще чуе магическата, подобна на мантра, думичка "Ленин". Впрочем, думата "материя" за такива като него играеше същата роля и имаше същия ефект.

Този спомен от ония години най-вече оживя в съзнанието ми като прочетох какво пише тоя Кънев за "лениновото универсално определение на философската категория материя". Не ща да споря с него, щото добре знам, че такива глави не поумняват. И по тази причина спирам дотук, понеже имам и много други епизоди да разказвам, ала за да не стана досаден, засега спирам съвсем ненадейно точно тук.

Приятен ден на всички, които имаха търпението да дочетат тоя текст! И на нямащите това търпение също желая приятен ден! Разбирам ги напълно защо не могат да имат такова голямо търпение да четат спомени, въртящи се около "лениновото определение за материята"... човек може да умре прав от мъка и от скука, като чуе само само за "лениновите епохални открития", а какво остава да изтърпи нещо повече от това...

(Впрочем, ето един съвременен пример за това как трябва да се постъпва с останките от култа към Ленин.)

Добави в Svejo