Някои мисли по повод "скандала", произведен от "папарака Грънчаров"

Преди няколко седмици ми хрумна да запиша (с камера) няколко часа по психология в училището, в което преподавам. Първоначалната ми идея беше чрез тях да предизвикам дискусия за това какво става в българското училище. После идеята ми се дообогати с нови моменти. Който иска да види какво се получи може да гледа някое и друго клипче ето тук: Видеозаписи на занятия по психология, етика и философия

Фактически проведох един експеримент, който в крайна сметка доведе до изненадващи резултати. Ще напиша какви са резултатите, ала нека преди това да обясня каква беше същината на замисъла, който ме подтикна да се захвана с тази работа. За сравнение ето как съм си представял нещата в самото начало: Замисълът за един интересен експеримент в училище.

Ще си призная нещо: първата ми подбуда беше да запиша някои уводни "уроци", и след това да пусна техните записи на другите класове, та да не повтарям едно и също 7 пъти (в 7 паралелки преподавам психология!). Но нали знаете, по-натататък нещата взеха да придобиват по-различни измерения. Всеки, който е преподавал на ученици или пък на студенти, би трябвало да знае (стига да е привърженик на един по-жив, диалогичен начин на преподаване), че понякога се получават великолепни, т.е. много интересни часове. Които е чиста загуба да бъдат забравени; но ако бъдат записани, това ще е голямо богатство, което може да се използва за обучението на други младежи. Изобщо живото общуване в часовете по психология и философия е способно да роди безкрайно ценни мисли, настроения, идеи. И лично за мен е много жалко всичко да потъне в небитието на забравата. Затова често съм си мечтаел да мога да запиша една такава поредица от най-сполучливи часове, които по-нататък, разбира се, ще могат да бъдат използвани в обучението на нови ученици и студенти. Примерно представям си запис на един курс лекции по психология или по философия, но не монологичен, както обикновено се прави, а по-жив, с непосредствено общуване и размяна на мисли с "обучаваните". Смятам, че такива записи биха могли да станат нещо великолепно и много полезно за образованието.

От друга страна пък нашето образование се нуждае от непрекъснато обновяване, от търсенето на все по-нови и по-ефективни начини на обучение и пр. Трябва много да се търси, опитва, експериментира в тази насока, понеже в противен случай рискуваме да се откъснем от живота, а пък преподаването да си остане на едно архаично ниво. Разбра се вече, надявам се, дори и от бюрократите в образователното министерство, че така, както си представят училището и ученето, повече не може да продължи: скучни уроци по скучни програми, водени от скучни преподаватели, неспособни на промяна. В тази връзка на мен ми се искаше онова, което съм достигнал в практиката, след като вече толкова много години съм търсил по-ефективни начини за обучение, всички ония мои си новости, открития, постижения и пр. да ги документирам по някакъв начин, понеже, убеден съм в това, най-вече младите преподаватели, на които в началото им е много трудно, ще бъдат твърде много подпомогнати ако някой им покаже до какви подходи, извлечени от самия живот, е достигнал в некъсия си професионален път. В тази насока ми хрумна да предложа на ръководството на училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив), да се учреди един творчески и методически семинар, където преподавателите да обменят идеи за това до какви новости са стигнали в преподаването. Ето по този начин моят експеримент със записването на часовете почна да придобива по-сериозен и значим характер.

Имаше и много други, по-прагматични съображения за да се помъча да реализирам идеята си. Примерно такива записи, да речем, ще са много полезни за ученици, които отсъстват от часове, примерно, по болест, ала искат да видят и чуят, да разберат какво е правено в час - по интернет ще могат да се информират и по този начин, ако се правят записи и по другите часове, могат нищичко да не изпускат по време на заболяването си. Също така родители, на които им е интересно и искат да научат за случващото се в училище, биха могли да видят какво става в класната стая, да видят дали и как участва техния син или дъщеря в часа и т.н. Сметнах, че мнозинството от учениците ще ме подкрепят в тази насока, щото те все пак са по-открити към модерното, към съвременните технологии, пък и по начало би следвало да са по-новаторски настроени.

Разбира се, аз добре знаех, че ще срещна и съпротива, противодействие, и неразбиране. Очаквах някои да кажат, че не желаят да бъдат снимани, че един вид по този начин се били нарушавали техните човешки права. Впрочем, човешко право е и да не искаш нищо да научиш; в такъв случай такива защо изобщо идват в моите часове?! А щом идват, би следвало да уважават моите иновации, които са насочени все в една и съща посока: в техен интерес, в интерес на младите, в интерес на по-качественото им обучение, в интерес на това да им е по-интересно и приятно в училище, та да се запалят по дадени науки и пр.

Разбира се, давах си сметка, че живея в България, и че тук у нас, за жалост, и глупостта, и простотията, и наглостта, и завистта са развити в една прекомерна степен. Но все пак искам да ви кажа, че не очаквах чак такова силно противодействие, което в последните дни се засили дотам, че съм принуден да спра експеримента си. Ето какво се получи.

Първо отделни ученици роптаеха, че не съм бил имал право да снимам с камера без тяхно съгласие (такива реплики могат да се чуят в началото на почти всички заснети клипчета). Да, обаче имаше ученици, които не възразяваха, така че аз почнах да казвам: който не иска да го види камерата, нека да седне там, накъдето тя не е обърната. В крайна сметка можех и само себе си да снимам, или да записвам само звука. После обаче се появиха ученици, които казаха, че техните родители остро възразявали и дори "не позволявали" да се правят "такива лоши неща" в часовете. Да, обаче пък получавах и други отзиви, а именно, че на родителите на някои ученици им било много интересно да слушат как текат часовете по психология или по философия, а някои родители дойдоха и лично ме поздравиха за чудесната идея и инициатива. Така в спорове и на моменти в караници аз все пак продължих две седмици да снимам всички часове, като някои от часовете, както и очаквах, се оказаха изключително интересни. И биха могли да бъдат полезни за много хора, и ученици, и учители по тия, пък и по други предмети.

Станаха обаче и такива инциденти: в един клас като извадих лаптопа в началото на часа учениците се спогледаха, и един по един почнаха да излизат - без да ми дадат някакво обяснение. Аз в един момент затворих вратата и ги запитах какво става. Мълчаха упорито. Помолих да извикат класната им наставница. И тя тогава дойде и ми държа едно "конско", от което разбрах, че класът й бил "сплотен", че "всички до един били против това снимане", че проблемът бил обсъден в часа на класа и единодушно се било решило часовете ми да бъдат бойкотирани, понеже моя милост нямала право да се държи в час "като папарак" (в такъв великодушната класна наставница ме произведе набързо, без да си дава сметка, без да полага усилие да разбере какво изобщо казва) и т.н. Аз се опитах да поспоря в тази ситуация, но се оказа, че е излишно.

Като капак на всичко вече бях решил временно да си почина и да не снимам повече, понеже ми беше и омръзнало всеки ден да качвам клипове в интернет. Както и да е, давам само пример за това докъде може да се стигне в нашенски условия когато някой човек се опита да направи нещо ново и необичайно, нещо различно. Ще стане пишман, разбира се. И никой не се интересува даже и от това защо го прави. Всеки у нас всичко си знае, а най-много знаят как и КАКВО НЕ БИВА ДА СЕ ПРАВИ. Какво да се прави не знаят, но какво не бива да се прави винаги превъзходно знаят. Типична нашенска народна психология. Пък и да си врат носа в чуждите работи, това у нас, знайно е, най-много го обичат.

Та дотук стигнах в момента. Тия дни ще напиша до какви изводи и обобщения стигнах в експеримента си. Тук мога да кажа поне следното:

Постигнах нещо много важно, независимо от рисковете: подготвих почвата за една по-сериозна дискусия около съвременните начини на общуване с учениците и за обучение в часовете. Тия дни в цялата училищна общност се говори за тия "случки", като всеки си има своята интерпретация. Примерно мнозина радостно си мислят ето това: "Тоя Грънчаров пак се издъни, бравос!". Някои копнеят да съм сгазил лука така, че повече да не мога да застана на крака. Пределът на мечтите на такива хора е да бъда уволнен, разбира се. Е, сигурно има хора, които по-иначе гледат на нещата. Някои нищо чудно и да ме подкрепят. Но са малко тия хора, дето са способни на нормални човешки реакции по повод на случилото се.

Но моята цел все пак е постигната: сега всички говорят за тия неща. Задачата ми оттук нататък е да поведа разговора в една по-градивна посока. Ще се опитам да го сторя. Днес в училището имаме педагогически съвет, на който би следвало да се обсъди и "скандала", произведен от "папарака Грънчаров". Не знаех, че съм станал вече и папарак; папарак само не бях ставал, ето че станах и папарак. Но за някои цели са потребни жертви. Новото никога не се утвърждава ей-така, с ръкопляскания, без освирквания, без борба. Щом ме освиркват, всичко значи е наред. Ако обаче някога ме похвалят, нещата тогава ще са тръгнали в лошата посока - и затова мигом ще трябва да се поправя.

Добави в Svejo