Изцяло нова концепция за развитие на училищното образование подготвят работни групи в просветното ведомство. Тя е различна от законопроекта, който ведомството на министър Сергей Игнатов пусна за обсъждане още миналата година. Според документите... се готвят няколко основни промени. Те пък ще станат част от нов бъдещ закон за училищата. Настоящият е променян 22 пъти.
Много хора, в това число и моя милост - виж ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ - критикуваха досегашните "реформаторски проекти" заради тяхната идейна и концептуална слепота; явно и в министерството най-после са се убедили, че нещо най-основно куца и че така, както са си го преставяли, просто не може да стане, не може да бъде. И ето, сега почват наново да мислят какво трябва да се прави и какво да се променя, макар че ако някой изобщо има претенция да е образователен ръководител от някакъв ранг, да не говорим пък за образователен министър, такъв много преди да седне на съответното кресло е трябвало да има концепция за това, което трябва да се прави, иначе ще се окаже, че креслото, а не същината на работата е неговата цел. Разбира се, видно беше от самото начало, че онова, което вдъхновяваше министъра Игнатов, съвсем не беше мисионерската реформаторска воля, а някои съвършено други неща, нямащи никакво отношение към тази последната.
Най-отвратителното в цялата тази ситуация е, че всички ония, които така или иначе са замесени или свързани с "системата на образованието", а именно учениците, учителите, родителите и пр., сиреч, почти цялото общество, са притихнали в трепетно очакване какви ли грандиозни идеи ще родят министреско-бюрократичните глави, ала никакви инициатива не идва "отдолу", където апатията и примиреността сякаш са водещото. А точно това обстоятелство е предпоставка нищо съществено да не се промени, щото ако нещо ще се променя изобщо, то ще бъде променяно не защото някой е осъзнал потребността му и настоява нещо ново да се въведе, а ще се променя само защото "тия отгоре" са благоволили нещо да ни отпуснат, са благоволили нещичко да ни дадат. А така нещата не стават, трябва да сме убедени, че не стават, защото толкова години чакахме по този начин нещо да стане, а то не стане - и докога в такъв случай, позволете да попитам, ще продължаваме още да го чакаме?!
Управляващите с този си акт, именно с оттеглянето на "почти готовия" защон за образованието, показаха на дело, че не знаят какво точно трябва да се прави, или ако пък знаят, което, впрочем, е доста съмнително, в такъв случай пък нямат желание да го направят. И ето сега ще почнат да събират екипи, които тепърва да умуват какво трябва да се промени, къде да се пипне, та белким мъртвилото в българското образование да бъде поне разклатено. А "обществеността", повтарям, трепетно и с отворени усти чака "ония отгоре" нещичко да променят по свой каприз, а пък ний сме доволни и на малко, макар че, общо взето, щом стоим в тази позиция, излиза, че и ний самите никакви особени промени и не искаме, щото явно статуквото така се е впило в нашата същина, че нищо чудно да излезе, че всяка съществена промяна изобщо не ни е и изгодна. С една дума ситуацията продължава да е отчайваща, а ще престане да бъде такава, когато се появи някаква гражданска или обществена воля за истински промени, касаещи самата същност, целта, смисъла и посоката на българското образование.
След като преди няколко години властта чисто и просто екзекутира волята на учителите за промени и се подигра с техните искания за качествено образование, то днес летаргията сред това съсловие, което, непосредствено след ученическото, е най-заинтересовано от смислени промени, сякаш е достигнала една превъзходна степен. Учителите сякаш са се отчяли, че нещо от тях изобщо зависи, и са се оставили в позицията на вечни жертви; същото се отнася и за учениците, а пък на родителите сякаш съвсем не им пука за качеството на образованието на техните деца. Как при това положение ситуацията да не е отчайваща, моля ви, кажете ми поне едно основание за оптимизъм в това поголовно, всеобщо, повсеместно мъртвило?!
Моето разбиране за начина на осъществяване на същностни и коренни промени в образованието вече е съвсем друго: революционни промени отдолу, които да се правят от самите заинтересовани, от учителите и от учениците, една такава вълна от воля, готовност и желание за промени, ако обхване като смъртен колапс досегашната анахронична и намираща се в смъртни конвулсии система, е есетествен процес на зараждане на живот в българското образование. Другояче казано, според мен няма как "да се внася" живот в системата на образованието, и то отвън, отгоре, отстрани и пр., напротив, този живот трябва да се зароди вътре, в недрата и в средата на самия процес, като непосредствени и конкретни оживяващи актове, осъществявани от самите участници в процеса. Ако продължаваме да чакаме отвън някой да внесе живот, пък дори и с един перфектен нов закон, нещата тогава пак няма да са истински, щото е сгрешен фундамента; тогава пак няма да се оживи и няма да бъде поставено на адекватната почва всичко онова, което се случва в образованието, защото, по принцип, животът се заражда от живот, а не от външни разсъдъчни предписания.
Ето защо не бива повече да се чака, а трябва да се направи така, се системата, която отдавна пращи под напора на собствените си противоречия, на собствената си алогичност, да рухне колкото се може по-скоро. Това може да става само с действия, подкопаващи уютното статукво, в което се е наместило инетертното мнозинство. Ония, които са недоволни и неудовлетворени, но които не са се примирили и нямат намерение да се примирят с ужасното статукво, трябва да почнат да се обединяват и да координират усилията си по пълното фактическо проваляне на отдавна провалената и мъртва, дори мъртвородена, образователна система, чиито пробойни не трябва да бъдат кърпени с нов образователен закон, а трябва да се направи така, че "гнойта" да бъде насилствено изстискана, което е предпоставка за започване на същински оздравителен процес.
А също така без жалост трябва и да се реже, щото гангрената е напреднала. Защото досегашните промени в законите бяха нещо като мазане с балсами на гноясалата мъртва тъкан, а се иска просто очистването й, та да се даде шанс на живота. Така виждам нещата аз и, понеже съм упорит фантазьор, си позволявам да приканя, за кой ли път, към дискусия, въпреки че добре знам, че състоянието на образователната ни система е последната грижа на нашия героичен съвременник, увлечен в титанични битки за осигуряване на всекидневния салам, на векидневния хляб и на всекидневното фалшиво сиренце...
Няма коментари:
Публикуване на коментар