Празнично "открито писмо" до г-н Министъра на образованието и науката професор Тодор Танев

Тази сутрин реших да напиша на г-н Министъра на образованието и науката професор Тодор Танев следното "Открито лично писмо":

Уважаеми г-н Министър,

Най-напред: честит празник 24 май - ден на просветата, културата и духовността! Желая Ви здраве и успехи в нелеката и отговорна работа, с която сте се захванал!

От доста време, всъщност от повече от 5 месеца насам правя опити да се срещна и да разговарям с Вас, г-н министър. Но това, за жалост, все още не се получава. Още преди нова година, в края на декември 2014 г. Вие лично ми обещахте във Фейсбук, ако си спомняте, да дадете интервю за воденото от мен предаване по Пловдивска обществена телевизия, но до този момент Вашата визита в Пловдив изглежда все още не се е случила. А пък може и да сте забравил, едно нещо ли Ви е на главата?! Моето желание да се срещна обаче с Вас не е само заради въпросното интервю, имам, така да се рече, и една изключително важна лична причина. Също така държа да подчертая, че желанието ми да се срещна Вас, уважаеми проф. Танев, не е плод някакъв личен каприз, а се диктува от една жестока, бих си позволил да кажа, жизнена необходимост; ето за какво става дума:

- На 19 май 2014 г., предпразнично, един вид като "награда" по случай 24 май (!), бях уволнен от работа като учител по философия и гражданско образование в Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив по един крайно любопитен, странен до втрещяване и съвсем неочакван параграф ("липса на качества да бъде учител", "абсолютна негодност за системата", "пълна некадърност" и т.н.), и то при положение, че имам 32 години стаж в сферата на образованието (бил съм в тия години преподавател на университетско и гимназиално ниво), от които 14 години в същото това същото училище), имам най-високата степен на преподавателска квалификация (т.н. "Първи клас"), автор съм на цяла поредица от учебни помагала по всички преподавани в нашите училища философски предмети и т.н.

- Всъщност уволнението ми беше нещо като апотеоз на водената от директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова (назначена през 2010 г. от правителството на ГЕРБ, министър тогава беше Сергей Игнатов) по същество политически мотивирана кампания за моето личностно и професионално дискредитиране, кампания на всекидневен административен тормоз и дори терор, и то при положение, че съм инвалидизиран (поради заболяване на сърцето); една удивително безчовечна кампания, водена дори и след като се върнах на работа след 8-месечен отпуск по болест, поради преживяна тежка животоспасяваща операция по изваждане на хематом с трапанация на черепа;

- Причината за такова едно отношение към моята персона от въпросната администраторка е диаметралното ни разминаване в идейно и ценностно отношение, аз съм убеден привърженик на философията на едно съвременно по духа си и демократично образование и училище, вдъхновен съм от най-модерните и иновативни подходи за преподаване, за решаване на проблемите, за подобаващо и хуманно отношение към личността на учениците, в годините съм работил за непосредствената и всекидневна демократизация на отношенията в училищната общност, примерно съм ръководител на създаден от мен ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в училището, създател и главен редактор съм на две списания (ИДЕИ и HUMANUS) за подпомагане на личностното и духовното израстване на младите хора, автор съм, накрая, на няколко книги, посветени на проблемите около реформирането на образователната сфера, книги, които са изцяло в духа на една нова и съвременна философия и стратегия на образованието в България.

- Вместо, както е най-естествено, да влезе в диалог с мен училищното ръководство набързо ме обяви за нещо като "народен враг", над мен бяха организирани какви ли не "народни съдилища", бях подложен (да, дори в наше време се случи това, колкото и да е парадоксално и да изглежда невероятно!) на какви ли не гаври и репресии, бях оклеветен по недопустим начин, накрая, както и подобава за подобно анахронично и ретроградно мислене, бях изгонен и уволнен от училището; в това някога елитно училище възникна ужасна и крайно нездрава психологическа и нравствена атмосфера, която именно даде възможност да се случат подобни немислими иначе ексцесии.

- Най-интересното е, че ръководството на МОН в оня паметен период (по времето на кабинета "Орешарски") изобщо не обърна никакво внимание на моите многочислени сигнали, жалби, доклади и т.н., напротив, в кампанията срещу мен бяха въвлечени (за да подпомогнат репресиите и недопустимата разправа!) и чиновници от образователното министерство, примерно инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа А.Кръстанова.

- Разбира се, наложи се да заведа две съдебни дела срещу директорката Анастасова за да си върна потъпканите по такъв безцеремонен начин права: едното съдебно дело е за отмяна на заповедта за уволнение и за възстановяване на работа, а второто е за оклеветяване; двете дела се водят вече близо 8-9 месеца, по делото срещу уволнението ми стигнахме на етап Окръжен съд, който отмени заповедта за моето уволнение и ме възстанови на работа.

- Сега се стигна до следната интересна ситуация: на мен ми изтича срока за обезщетението за безработица, оставам вече без всякакви средства за съществуване; същевременно не мога да си търся работа, тъй като заради уволнението по онзи ужасен параграф аз фактически съм лишен от преподавателски права (нито един директор не би ме взел да преподавам в училището му!); ако директорката Анастасова обжалва решението на Окръжен съд за моето възстановяване на работа пред Върховния касационен съд (!), това означава още месеци наред аз да остана без никакви средства за съществуване; с оглед на това в писмен вид предложих по хуманитарни подбуди инстанциите да се намесят (Не зная дали изобщо до Вас е стигнало ето това писмо: Реших отново да обезпокоя някои отговорни длъжностни лица и да им поставя един интересен, вярвам, казус - за мислене и, евентуално, за действане...?), та абсурдният спор най-сетне да бъде прекратен, с полза и за училището, и за учениците, а най-вече в синхрон с правото, истината, справедливостта и законността.

Да, обаче времето си тече, а никакъв отзвук от инстанциите няма - или, ако има, не е стигнал до мен. Сякаш "органите" на МОН са оглушели, ослепели и онемели. По тази причина се принуждавам спешно да искам среща с Вас, г-н Министър. Не мога да допусна, че сте запознат със случая, но проявявате умишлено безразличие и безхаберие; имам усещането, че министерските чиновници са скрили от Вас цялата информация по този проблем. Такава е причината да настоявам и да търся начини за уреждане на спешна среща с Вас.

Простете, че се наложи във Вашето тъй натоварено с важни държавни дела ежедневие да Ви занимавам с един частен случай, с един личен въпрос. Но Ви имам доверие и смятам, че тъкмо Вие можете да разберете, че и отделната личност у нас все пак има някакво значение; щото общността, както и да я погледнем, се състои все от личности, от живи човешки същества; започнем ли устойчиво да пренебрегваме проблемите на отделната личност, на отделния човек, в крайна сметка и общността ще бъде застрашена от обезчовечаване. Вярвам, че като университетски преподавател можете да вникнете и да разберете един такъв начин на мислене, според който отделната личност все пак има някакво значение - и не бива да бъде пренебрегвана безцеремонно, както, за жалост, представителите, лицата и "органите" (особено) на институциите у нас така често си позволяват.

Ще Ви бъда благодарен ако откликнете положително, уважаеми г-н Министър, на моето желание за няколко минути да разговарям с Вас. Длъжен съм да Ви информирам, че си позволявам да публикувам това свое писмо до Вас в блога си не за друго (не, примерно, да упражнявам някакъв неправомерен "медиен" натиск върху Вас), а най-вече защото съм привикнал да съм пределно откровен с читателите на моя блог; второ, защото нямам за какво или от какво да се срамувам; трето, защото цялата тази иначе любопитна история, целият този човешки, граждански, нравствен и правен казус от сферата на образованието за мен е безкрайно интересен. Като изследовател на феномените на съвременния български живот си позволих да го опиша в блога си цялостно, без да съм скрил нещо от читателите си. Наистина не виждам смисъл нищо да крия: защото публичното представяне на такива многозначителни и богати на смисъл казуси, по моето дълбоко разбиране, може да спомогне за пораждането, укрепването и развитието на едно автентично демократично (и правно също така) съзнание и също така може да насърчи и стимулира растежа на подобаващата за добрите граждани култура у т.н. "обикновени хора", особено в средите на младите, което възприемам като свой дълг - и като философ, и като преподавател, и като човек, и като гражданин, и, накрая, като блогър.

Предварително Ви благодаря за отклика и проявената съпричастност към проблема! Желая Ви здраве и успехи в нелеката и отговорна работа, с която сте се захванал!

24 май 2015 г.

Пловдив

С уважение: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Добави в Svejo