Вече 9-ти ден стачкуваме ефективно, а правителството 9-ти ден, съвсем по щраусовски, си крие главата в пясъка. В редките моменти, когато я вади оттам, то е само за да ни каже, че няма да води преговорите под натиск и "с ултиматуми". Тоест шантажът е: ако учителите не отстъпим от исканията си още от самото начало преди преговорите, то преговори просто няма да има! Това обаче е нагло. И също с най-невероятен цинизъм управляващите се позовават на нашата интелигентност.И тук е редно да се запитаме: какво разбират под интелигентност министрите и премиерът? Явно според тях да си интелигентен означава да си малодушен, безпринципен, лесно податлив на манипулация, комплексиран, боязлив, приемащ унижението като неизменна част от битието си.
Защо облечените във власт възприемат така учителското съсловие? Отговорът е прост: защото самите ние го позволихме. 17 години търпяхме какво ли не, защото част от педагогическото майсторство е и умеението да се поставиш на мястото на другия.
И така докато в страната течеше преходът и се извършваше първоначалното натрупване на капитали, докато се източваха банки, криеха се данъци, купуваха се мерцедеси, докато "умните се наумуваха, а лудите налудуваха", ние все влизахме в нечие положение. Влизахме в положението на учениците, които закъсняваха за час или въобще не идваха на училище. Или пък на тези без тетрадка и учебник, защото са социално слаби и нямат необходимите средства за пътуване и за учебни пособия. Влизахме в положението на родителите, които не идваха на родителски срещи, не се интересуваха как се развиват децата им в училище и дори не познаваха нас - техните учители. И правеха всичко това с оправданието, че работят много, за да оцеляват семействата им.
Влизахме в положението на директорите и експертите, които се надпреварваха да ни обясняват какви са нашите задължения и какви правата на ученика и неговия родител. И най-сетне влизахме в положението и на министерството и приемахме безропотно безкрайната поредица от министри - всеки със своя идея за реформа в образованието...
Никой обаче не влезе в нашето положение!
И някъде, по средата на всичко това нас, учителите и училището като цяло, престанаха да ни уважават. И се научиха, даже свикнаха да ни тъпчат. А ние търпяхме! Търпяхме, защото освен учители, сме и майки и бащи, съпруги и съпрузи. Защото ние също имаме семейства. И не само търпяхме, но и забравихме за достойнството си, лично и професионално: защото сме бедни. Някак си дори успяхме да приемем идеята, че бирникът е положителният герой, а Андрешко - престъпникът. Защото положителният герой, този, от когото всички се възхищават днес, е силният на деня - с тиква обаче върху раменете си, ала с дълбок и пълен джоб.
Свикнахме и да ни манипулират с обещания за светлото бъдеще, което ни припомня една друга нерадостна епоха от нашата история. И ни навежда на размисли относно истинската същност на днешните ни управници…
Но вече край! Баста! Стига толкова! До гуша ни дойде! Дойде най-после времето да се събудим от дългия сън! Дойде време разделно, в което всеки от нас трябва да определи мястото си в обществото. И да го отстоява с цялото си достойнство.
И именно истинският учител у нас е този, който пази от ветровете на бурното ни съвремие слабото, но все още мъждукащо пламъче на българската духовност. Стачкуващият учител вече усети силата си, духовното си превъзходство, от което извира и поруганата му гордост. Да, ние вече не сме безмълвни, слаби и унизени: днешният учител израстна и вече е интелигентът, който е решен да се бори докрай. И ще се борим до победа: никой няма да ни пречупи! Защото нашата победа е победа за целия народ, за нашите ученици и за българското образование...
А другият, малодушният, слабият, онез сред нас, който е готов да започне да се вайка, забравяйки за всякакво достойнство, сам ще разбере, че мястото му не е сред нас. А пък в българското образование място за случайни хора вече няма. Дойде време да се разбере това. Както, впрочем, дойде времето всички да разберат, че вече няма място и за случайни хора в държавното управление…
“Преклонената глава сабя не я сече”, казва народът, но и никой вече не уважава тази презряна "мъдрост". Защото ако ние самите не се научим на себеуважение, няма как да накараме другите да ни уважават.
Приятели, колеги, съграждани, българи: нека всички заедно да извървим докрай пътя в борбата ни за човешко достойнство, за същностни реформи в българското образование и за по-достойно заплащане на нашия така благороден труд. Нека да сме единни докрай и да не отстъпваме пред натиска на институциите, които сами се опозориха, категорично показвайки, че ситуацията в българското образование е последната им грижа. Да не забравяме и да не изневеряваме в този решаващ момент на общобългарския девиз СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА! Бог е с нас!
(На основата на "Размисли на една стачкуваща учителка", текст, подписан с името Моника и публикуван като кометар в блога ми, който си позволих съвсем леко да преработя и допълня. А.Г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар