Тия дни работя най-усилено по новата си книга, която нарекох условно ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: пътят към успеха. Имам твърде много материали по нея, писани в последната година, много идеи също имам и в главата си, които трябва обаче да бъдат изразени в текстове, да бъдат записани. Периодично ще ви уведомявам за това как върви писането на тази книга, завладяла сега основното ми внимание. Смятам, че проблемите, с които съм се захванал в нея, са крайно назрели и съдбовно необходими, особено пък за младите: тя, нашата, се видя, ала те поне да заработят упорито за успеха си. Също така, по моя си обичай, ще пускам откъси от нея, понеже ми е много интересна вашата, на читателите на този блог, реакция. Ако искате ми вярвайте, но вашите реакции за мен са най-верния ориентир в какво посока се движа; защото все пак пиша книгата не за себе си, а за вас, особено пък за по-младите сред вас. Ето и първият откъс, който решавам да предложа на вниманието ви; зная, че сега, в това усилно предизборно време, едва ли някой се интересува от по-сериозни неща, но според мен трябва да мислим не само за мимолетното в настоящето си, ами за истински значимото, т.е. за свързаното с бъдещето ни:Отдавна в своето преподаване на философията, но напоследък още по-настойчиво и целеустремено, се занимавам с изследвания, свързани с тази тема, с проблема за ценностната идентичност на личността. Опитвам се да предразположа младите хора към това да се замислят колко е важно човек сам да определи себе си в ценностно отношение. Т.е. като човек, като личност, имаща все пак и една духовна страна, която се свързва неизбежно тъкмо с ценностите на индивида.
Смятам, че това е твърде важно не само за млади, но и за по-зрели хора, такива като мен или още по-възрастни. Защото ние, по-възрастните, живяхме в едно време, в което ценностите бяха – ако изобщо тогава можеше да се говори за някакви ценности – много фалшиви, изкуствени, кухи, празни, пък на всичкото отгоре и натрапени ни, без никой да ни е питал какво мислим и какво искаме. И по тази причина, в резултат на безчинствата на комунизма, който действаше в толкова интимната личностно-духовна сфера така, както прави слонът в стъкларския магазин, хората съвсем закономерно стигнаха до един абсолютен нравствен нихилизъм. До един ценностен, общо казано, нихилизъм: комай не вярват в нищо, не ценят тъкмо заслужаващото да се цени, шири се най-пошъл и вулгарен материализъм и т.н. Живеем в един кошмарен ценностен вакуум, който не вещае нищо добро ако не намерим сили да го надмогнем.
Нашето общество преживява една ужасна, фатална бих казал, пагубна за бъдещето ни като индивиди и като нация, ценностна катастрофа. И трябва да се прави нещо, за да търсим изход от нея. За сметка на това обаче у нас, по нашенския добре познат обичай, съвсем нищо изобщо не се прави, а пък държавниците ни и мнозинството от нацията продължават пребивават в някакво кошмарно самодоволство от самите себе си: сякаш самият Господ е благоволил да се хванат за шлифера му и да бъдат влачени в прахта от него.Един от най-важните въпроси за нашата страна, за нашата демокрация, е въпросът за ценностния дефицит, както предпочитам да го наричам, за личностния дефицит на демокрацията и нацията ни също. Затова именно смятам, че трябва много да се мисли и да се разговаря по тези въпроси. Хубаво е всеки за себе си да се запита: добре, а какви са моите ценности, най-важните, базисни ценности, в какво вярвам? Също така да се опита, веднъж осъзнал и определил ценностите си, да ги подреди, да въведе някакъв ред в тях, или, както се казва, да установи йерархията между тях, взаимоотношението, дълбоката връзка между тия така значими измерения на човешкото съществуване. Защото не можеш да кажеш че някакви ценности са твои, да претендираш най-искрено, че това наистина са твоите ценности, а пък след това да се окаже, че съвсем не можеш да установиш връзката между тях, кое от кое произлиза и т.н. Защото някоя ценност, предполага се, може да е по-основна, по-фундаментална, а пък като се стъпи на нейна база, едва тогава вече може се върви към друга, произтичаща от нея ценност и т.н.
Та ето, опитвам се да предразположа младите хора, на които преподавам философия, към размисли и към разговори по тази тема. Засега установявам, че младите все пак се интересуват, поставят интересни въпроси понякога. Разбира се, в началото на разговора или дискусията трябва да направя някакво въведение, в което се опитвам да ги настроя и подтикна към осъзнаването на това колко е важно да се самоопределиш в ценностно отношение. А също и колко е трудно, от друга страна, да осъзнаеш в какво вярваш, а пък най-вече да се запиташ и да осъзнаеш в какво си струва да вярва човекът, в какво е длъжен да вярва, според своите представи, в какво си заслужава да вярва особено пък младият човек, намиращ се в нелека ситуация: в зората на автентичния си живот.
Аз тук като начало искам да поставя въпроса така: чужди или близки на съвременния масов българин са европейските ценности? Тази тема е близка, родствена с темата за търсенето на своята лична ценностна идентичност и е твърде подходяща за въведение към нея. Ето, ако поставим, да речем, и този въпрос, пак можем да се приближим до интересуващото ни: а разбира ли свободата си съвременният българин? Наистина, разбираме ли свободата си, ценим ли я, какво е тя за нас – нима това са маловажни въпроси?!Също тук искам да поставя един друг, също така принципен въпрос. Човек, бидейки човек, искайки да бъде човек, стремейки се към това, и то не как да е, ами в истинския смисъл на думата, трябва да си определи позицията в следното отношение: какво за мен е свободата? Смятам, че това е най-базисния, най-висшия, най-високия, дори съвсем съдбовен, бих си позволил да река, въпрос. И дори – нека да внеса и тази малка корекция – може още по-точно да се каже: а коя е най-висшата ценност за мен?
И ако отвърна така: най-висша за мен ценност е индивидуалната личност, неотделима от нейното свещено право на свобода, на самоопределение, на избор на собствения си живот и т.н., т.е. индивидуалната личност за мен стои на най-високо място, и то с цялата свита на тази личност, а именно свобода, частна собственост, права и т.н., това е цяло едно съзвездие от ценности, то тук изразявам съвсем ясно и осъзнато едната алтернатива. Т.е. алтернативата – и то като принципна, възможна, чиста, идейна, ценностна система – започва от току-що казаното.
А другата, противоположна, алтернатива, е следната: не индивидът и не личността, а общността е висша ценност за мен. Общността, социумът, комуната, обществото и т.н. стават оста, около която всичко се върти. Тази алтернатива, впрочем, има много поклонници у нас, поклонници на тази т.н. “социална реалност”, и такива са готови да принесат в жертва дори себе си, своята индивидуалност, само и само да възтържествува социалността, стадността.
За такива индивидът не струва нищо, обществото е всичко и т.н. Това именно е и противоположният, алтернативен принцип в ценностното самоопределяне. Значи или си привърженик на свободата и на индивидуалността, на индивида с произтичащата от него цялостна съвкупност от ценности, свързани органично с този идеен фундамент, или пък ставаш поклонник на абстрактния социум, на обществото, на комуната и т.н.
И, следователно, в този последния случай индивидът е готов да жертва свободата си за да постигне някакъв илюзорен уют, някакво мнимо спокойствие, някаква тъжна сигурност в рамките на социума, които вече ще бъде прекалено загрижен за него, който ще му казва какво да мисли, как да живее, как да строи живота си, в какво да вярва и т.н.Ето, това са двата принципни варианта, двете алтернативи, между които можем да избираме. И всеки от нас трябва да реши за себе си: а кой е моя вариант, коя е моята алтернатива, кой е моят принцип на съществуването, коя е моята най-висша ценност, кой е моя ценностен критерий на живота ми? Смятам, че това са немаловажни въпроси, от които обаче произлиза всичко останало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар