Думи на благодарност към съболезнованията на приятелите

Тази сутрин, като видях, че във Фейсбук са ми изказали съболезнованията си повече от 200 човека, събрах сили защото се почувствах длъжен да напиша следното (моля, приятели от блога, приемете тези думи и като благодарност към вас):

Благодаря на всички за съболезнованията и добрите думи на подкрепа в този тежък за мен момент! Наистина е много тежко, мъката ми е голяма: в тази часове осъзнах колко много съм обичал жената, която ме е родила, възпитала, подкрепяла, обичала, която се е грижила за мен толкова много години, която мислеше за мен до последната си минута!

Вчера, улисан в подготовката на погребението, бях в някакъв ужасен душевен ступор, не бях мигнал в нощта, която майка ми береше душа и в която угасна както угасва свещ, съвсем тихо: тя и със смъртта си, милата, успя да ме пощади. Тази втора тежка нощ, в която е бдението около ковчега, ме спаси една бабичка, която снощи дойде и ми заяви, че ще стои цяла нощ до ковчега, а пък мен ме отпрати да легна и да опитам да заспя. (Ако не беше сторила това, аз нямаше да мигна втора нощ и щях да рухна и физически, и психически, и всякак!)

Макар и трудно, съм заспал, бях капнал, спал съм около 3 часа. Събудих се и изведнъж осъзнах цялата истина за това, което е станало: почувствах болката от огромната празнина, мъката, която вчера някак сподавях, нахлу - плаках като дете близо час. Съпругата ми до мен също плачеше и се опитваше да ме утеши. Сякаш камък ми падна от сърцето като си поплаках: ние, мъжете, плачем много рядко, само когато в душата ни има някаква кървяща, много болезнена рана...

Но почувствах, че ако не бях плакал, болното ми сърце нямаше да издържи цялата мъка; Бог ми помогна със сълзите да се освободя поне малко от нея. Сега се чувствам малко по-добре.

Пуснах компютъра, видях, че повече от 200 приятели сте ми изпратили съболезнованията си. Това много ме трогна, благодаря ви още веднъж! Благодаря и на добрия Бог, че направи така, че за сетен път ми помогна и ме спаси от огромното напрежение! Човешкото сърце не е камък, че да издържа такива огромни тежести.

Искам, виждате сами, мъча се с думи да изразя поне малка част от това, което ми е на душата, но не мога. Истината е жестока: отиде си моята толкова човечна и добра, раздаваща добрината и човечността си майка! Светът стана съвършено друг без нея! Зейна огромна празнина в него.

Но ето, в тези нощни часове осъзнах, че оттук-нататък ще ме крепи единствено светлия спомен за моята наистина необичайно силна в душевно и морално, т.е. в духовно отношение майка! Тя, милата, много пъти ми е казвала:

"Ангеле, това все някога ще дойде, аз ще си отида, няма как; но пък там, където ще отида, ме чакат душите на толкова много хора, които ме чакат, свидна майка, баща, син, сестра, брат, лели, незабравими приятелки; те отдавна ме чакат, аз нещо се задържах, но и аз ще си ида, представям си с каква радост те ще ме посрещнат; та аз ще си отида при моите скъпи хора..."

Та ето как чрез спомена тия свои думи майка ми в този момент ме крепи и от отвъдното, където тя се пресели съвсем скоро; тихичко се пресели, горката, за да пощади мен (и моите най-скъпи хора)...

Да, аз имах страхотна майка, а оттук-нататък ето тази мисъл, този спомен за нея ще ме крепи. Тя, милата, ще продължава да бди за мен и от отвъдното!

В този момент си представям колко ще бъде щастлива душата на моя свиден брат Ивайло, който почина преди близо три години; той, милият, също силно обичаше нашата обща майка, но го покоси ужасна болест; отиде си доста млад; но ето, сега ще посрещне душата на своята скъпа майка, която вече се пресели там, където е другият й син вече повече от две години (той почина на 21 април 2015 г.).

А майка, милата, макар и възрастна, тогава успя намери душевна сила да понесе ужасната мъка по него. И това как ние двамата с нея взаимно се подкрепяхме тогава, ето и този спомен сега пък крепи мен.

Простете, че пиша тия толкова лични неща, но така съм устроен, такава е душата ми, ако не направя нужното да претворя емоцията (и мисълта) си в думи, не бих могъл да издържа; за мен (а вероятно така е при всеки друг човек) това е начин да се съхраниш, да не рухнеш.

Та затова, приятели, знайте: много разговаряйте за всичко с близките си, с другите хора; този според мен е верният път, този е правилният подход за живеене. Не трупайте несподелени мисли и емоции, а ги изразявайте свободно; това много помага и дори ни спасява.

А днес ми предстои тежък ден, в който трябва да издържа.

Хубав ден ви желая на всички, бъдете здрави!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo