Синдромът на унаследената ценностна недостатъчност

Ще продължа своя анализ по темата за ценностната идентичност на личността. Иска ми се да успеем да задълбочим повече анализа, понеже всеки за себе си, а особено пък младите хора, трябва да реши: абе в крайна сметка кои са моите ценности, лични ценности, кои са ония неща, на които аз много държа, от които няма да се откажа никога, които по някакъв начин дават смисъл на живота ми?

Всяка личност, доколкото е личност, има един ценностен фундамент. Това са непоклатимите духовни устои на личността – и в нравствения смисъл, и изобщо в ценностния смисъл, в един по-широк, бих казал дори мирогледен, смисъл. Защото това всъщност, другояче погледнато, е позицията на тази личност спрямо “нещата от живота”. Оценяването е точно това: търсенето на смисъла, който нещата имат за мен самия. В този свят, в който съм поставен, аз, бидейки човек, бидейки човешка личност, неизбежно трябва да разбирам какво става, какъв е смисъла за мен, как аз оценявам своята жизнена ситуация, как мога да повлияя щото нещата да започнат да се развиват в по-добра за мен посока. На тази основа пък възниква и разбирането за това какъв е моят коренен човешки интерес, какво искам да се случва с мен и около мен, как искам да текат събитията наоколо, в човешката общност, в каква посока и т.н. Разбирате ли ме, схващате ли колко са важни тъкмо тия неща?

Това именно са въпроси за жизнения път на личността, за нейната жизнена стратегия и т.н. Ето, точно по тия проблеми се налага много да се мисли, да се разговаря и да се пише, по тази причина и аз седнах да напиша тази книга за жизнената стратегия на личността, за жизнените стратегии. Понеже има много варианти, алтернативи, пътища, по които можем да вървим, като при това всяка личност може и трябва да избере за себе си именно най-добрия. Тук, впрочем, е и извора на човешката свобода: без избор няма свобода. Разбира се, в този случай възниква и фундаменталният въпрос за критерия, въз основа на който предпочитам едно нещо за сметка на друго и т.н.

Вече споделих, че се мъча да разговарям най-вече по такива сериозни въпроси с младите хора, на които преподавам философия, опитвам се да ги предразположа да се замислят, да привикнат да споделят чувства, мисли, идеи. Обикновено една част от тях казват, че съвсем не са наясно, много им било трудно, “не разбираме за какво става дума”, ми казват; наистина, може би е точно така, те са 17-18-19 годишни.

Обаче как е възможно до този момент съвсем да не са се постарали поне малко да осмислят нещата за себе си? Разбира се, заниманията с философия, с психология и пр. имат точно този смисъл: човек да се обърне към самия себе си, да се вгледа в своята личност, да открие ония достойнства, силните си страни, слабите страни, качествата, способностите, с които “разполага”, с които се гордее, или пък от които, евентуално, се срамува, или пък изобщо не съзнава, не си дава сметка каква реакция следва да има.

И знаете ли какво си мисля: общо взето младите не желаят, или по-скоро не са подготвени, липсва им тази нагласа към саморефлексия, не могат да разберат, не им е показано, нямат умения, не знаят как се прави и т.н. С тях явно по такива теми не е било говорено, пък също и не се говори, например, в семейството. Нещо повече, предполагам, в много семейства за “тия неща” изобщо не се говори, и то тъкмо в периода от живота им, в който, може би, младите хора имат най-голяма потребност от такива разговори, ала никой не им обръща внимание. Или пък се говори, но много рядко, а възможно е, често и изобщо не се говори и дори липсва съзнание, че би следвало да се говори, и то не как да е, ами най-настойчиво, с ясно определена цел.

Изглежда дори и да се говори с младите, се говори не в този план, а в някакъв съвсем друг, всекидневен план, в плана на “незангажиращите”, най-повърхностни разговори, примерно, кое е добро, кое е хубаво и пр. Често възрастните отбягват тия разговори и или пък най-авторитетно им казват, без да се интересуват от мнението на детето си, ония “най-точни” рецепти за това какво следва да прави. А пък по-интелигентните родители явно са склонни да махнат с ръка и да кажат: “Не знам, какво си ме заразпитвал, това си е твоя работа, помисли, сам решавай!”.

Разбира се, много е важно родителите, съзнавайки, че младежите, техните пораснали деца, оттук-нататък ще трябва да решават най-съдбовни житейски задачи, да разнищват нелеки проблеми относно бъдещето, избора на път в живота и т.н., би следвало да ги оставят самостоятелно да решават, да се ориентират и, решавайки нещо, избирайки нещо, предпочитайки нещо, да осъзнаят, че то става не неизвестно защо, а на основа на това, че ти имаш някаква база, някакво ценностно основание, върху което стъпваш; някаква идейна база, от която изхождаш, за да откриеш личния си, собствения си, човешкия си интерес и т.н.

Та мисля си и за това, че в нашето общество съществува някаква коварна и доста “прилепчива”, личностна недостатъчност – бих си позволил да я нарека тъкмо така. Както има СПИН, синдром на придобитата имунна недостатъчност, аз пък бих си позволил да кажа, че на българското общество, което е болно общество, с основание може да се постави една такава диагноза: синдром на унаследената ценностна недостатъчност.

Тя е наследствена в смисъл, че това наше общество живее в най-ужасен ценностен вакуум, страда и преживява изключително опасните последици от една такава ценностна и идейна “безтегловност”. Ние сме изпаднали в този ценностен вакуум не случайно, а благодарение на комунизма, който сякаш успя да изкорени традиционните ценности, в които хората от векове са вярвали, които са осмисляли живота им и т.н. Но вместо техните прословути “нови ценности”, които комунистите се опитваха да създадат, ние достигнахме същинска ценностна катастрофа. Защо ли?

Ами защото, за щастие, “новите ценности” на “най-хуманния строй”, на комунизма, не намериха почва, не можаха да пуснат корен в човешките души, не успяха да се усвоят от душите, понеже бяха противоестествени, антихуманни, фалшиви, кухи, понеже се оказаха най-безжизнени изобретения на един немощен разсъдък, поради което се изродиха в крайно вулгарни, прагматични, пошли и пр. “ценности” на един най-низък материализъм, на една безнравственост, на една античовечност. Точно такива бяха ценностите на комунизма, поради което ние наследихме и се оказахме в този ужасен и трудно преодолим ценностен вакуум, който, страхувам се, ще продължи десетилетия.

А пък сега това, което се случва, именно тържество, апогей, апотеози на нихилизма, на простащината, на чалгашарството, на простотията и т.н., всичкото това не е предизвикано, представете си, от свободата и от демокрацията, както разни идиоти като Вучков и пр. се опитват да ни внушат, а именно, че демокрацията била донесла всичко лошо и, представете си, била разрушила нашия бляскав рай, този на комунизма. Не е вярно, разбира се, тази подмяна не бива да бъде допускана: всичко, което в момента ни се случва, се дължи на оня ценностен дефицит, които сме усвоили от комунизма, който получихме в наследство от комунизма. Комунизма, който като проказа разяждаше душите цели десетилетия, та да стигнем в края на краищата до този така жалък и плачевен резултат.

Аз затова наричам този дефицит “синдром на унаследената (или вродена) ценностна недостатъчност”. Тази е моята диагноза, от това страда нашето общество, този е най-коварният ни проблем. Все говорим, че трябвало да настъпи промяна в съзнанията и т.н., ето, в този смисъл промяната в съзнанията означава да направим така, че да покълнат нови ценности, сиреч, да помогнем, та да се върне човешката същност до нейните първоизвори. До ония вековни традиции, ценности, духовни постижения на религията, на морала, на философията, на автентичното изкуство, от които ние бяхме откъснати в резултат на половинвековната вакханалия на комунистическия волунтаризъм. Катастрофата, която преживяваме, се дължи на ония най-диви ексцесии и насилия, на които беше подложен човекът в условията на автентичния комунизъм, в който бяхме принудени да живеем.

Да заключа накрая: потребно ни е връщане към исконните общочовешки и универсални ценности, работа по насърчаване на съзнанието за ония най-коренни интереси, които ни правят човеци и личности, възпитание в една култура на свободата, развитие на самосъзнанието за свобода и т.н. Тука, според мен, е разковничето, “тук е зарито кучето”.

Добави в Svejo