Съкровената вяра на лейди Маргарет Тачър в ценностите на консерватизма и свободата

Тия дни прочетох книгата на М.Тачър "Пътят към властта". Много поучителна и интересна, за мен специално, книга. Понеже я чета от позицията на човек, който силно е привързан към ценностите на консерватизма и свободата - а за г-жа Тачър може да се каже съвсем същото. Аз, разбира се, гледам на тия неща от друга позиция, не от позицията на действащ политик, а от позицията на философ на политиката, философ на дясната политическа философия.

Под влияние на г-жа Тачър и нейната книга тия дни смятам да поработя върху написването на една статия, която (засега) смятам да нарека "Ценностите на консерватизма" (или "Ценностите на консервативната философия"). Отдавна ми се иска отново да размишлявам за тия неща, понеже кризата на дясната философия на политиката - и особено пък на десните политически формации - напоследък сякаш се разраства. Понеже е застрашена от триумфа на един безогледен и безпринципен популизъм, който в лицето на новата власт сякаш смаза и нанесе тежки поражения на автентично десните политически сили у нас.

А пък, както ще видите по-надолу, оказва се, че възраждането на автентично дясната политика няма как да не е производно от една критична и морална преоценка на случилото се досега. Но особено пък е важно в този смисъл изкристализирането в наши, български, условия на базисните ценности на автентично дясната и консервативна философия, които могат да стана душа на възраждането и на една толкова потребна на страната ни и действена дясна политика.

По-долу ще прочетете откъси ("цитати"), взети от книгата на г-жа Тачър. Когато чета книга, имам обичай да си подчертавам всичко онова, което ми се вижда с по-възлово значение - или пък просто ми е допаднало като едия или като изказ. И тази сутрин рекох да извадя тия места и да ги предложа на читателите на блога. Много от които, предполагам, никога няма да се докоснат до книгите на Тачър или на други световни десни политици - понеже това изисква специална нагласа и особен интерес. Ала все пак е добре поне малка част ("есенцията", същността) от написаното от г-жа Тачър да стигне и до тяхното съзнание.

И също искам да ви дам един съвсем практичен съвет: опитвайте се да схващате тия мисли, писани за Великобритания, сякаш се отнасят и за нас - аналогията е съвсем допустима. И тогава ще разберете много повече, ще се доберете до много по-богат смисъл. Щото това, което е правила лейди Тачър във Великобритания в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, сега предстои да бъде извършено и у нас - колкото по-рано, толкова по-добре. Иска се просто мнозинството от българите да се раздели завинаги с останките от социализма в главите си. И едва тогава страната ни ще стъпи на твърда почва. С оглед на това книгата на леди Тачър е направо незаменима. Понеже тя показва как даже британците са били застрашени по нова време от отровата на социализма, ала са успели да се разделят с него. И в резултат на това Великобритания е преживявала такъв подем, че днес е това, което е.

Та с тази своего рода "идейно-оздравителна" цел, а също и да систематизирам материала по написването на статията си за ценностите на консерватизма ви предлагам следните извадки от книгата "Пътят към властта":

И нека - както е при деловите хора - да си кажем откровено:
Човек се учи докато е жив - това е извор на добро безценно!

Ръдиърд Киплинг (цитиран от М.Тачър в книгата й "Пътят към властта", кн.3, стр. 229)

... По време на дискусиите за комунизма Малкъм Магъридж каза, че комунистическият манталитет е отразен най-цялостно в "Бесове" на Достоевски. "Прочетете го", ми каза той. Прочетох романа, убедих се, че Малкъм има право, и продължих да се занимавам задълбочено с руска литература и философия.

... Ако "ценностите на средната класа" включват насърчаването на плурализма и индивидуалния избор, осигуряването на справедливи стимули и възнаграждения за квалифициран и тежък труд, поддържането на ефективни бариери срещу прекалената мощ на държавата, както и вярата в частната собственост, то това, разбира се, са нещата, които се опитвам да отстоявам. Ако един тори не вярва, че частната собственост е една от основните предпоставки за свобода, тогава по-добре да стане социалист и с това нещата да приключат. В действителност една от причините да загубим на изборите е мнението на хората, че твърде много консерватори са вече станали социалисти.

... Аз се надявам, че съм научила нещо от неуспехите и грешките на миналото и мога да помогна за конструктивното планиране на бъдещето. В страната е широко разпространено чувството, че Консервативната партия не е защитила достатъчно ясно и твърдо консервативните идеали, поради което Великобритания е поела пътя към неизбежната посредственост на социализма. Великобритания трябва не само да спре да върви по този път, но и да бъде тласната в друга посока.

... Възможно е да имаме правилна икономическа политика и въпреки това да не стигнем до онова общество, към което се стремим. Смятам, че трябва да съдим за хората по техните заслуги, а не по произхода им. Вярвам, че онези, които са готови да работят най-упорито, трябва да получат най-високо възнаграждение и да го запазят след облагането с данъци. Вярвам, че трябва да защитим работещите, а не стачкуващите; че не просто е допустимо, а направо е необходимо човек да иска да облагодетелства семейството си чрез собствения си труд.

... Ето защо на нея (М.Тачър) не й се налага да страда от фаталната обремененост на торите от двадесети век - вината заради богатството. Много често това означаваше, че торите не усещаха морално превъзходство при защитата на капитализма от социализма. Това е една от причините Великобритания да отиде толкова далеч по пътя на колективизма. Това, което г-жа Тачър трябва да предложи, са липсващите морални измерения на консервативната атака срещу социализма. Ако успее да го стори, нейното възкачване на лидерското място ще отбележи коренна промяна в цялостния характер на партийния политически спор в цялата страна. (из статия в "Дейли Телеграф" веднага след избирането на г-жа Тачър за лидер на Консервативната партия, февруари 1975 г.)

... Казах на икономическия екип, който подготвяше речта ми, че не възнамерявам да правя чисто икономическа реч. Икономиката бе тръгнала по грешен път, понеже нещо друго се бе обърнало духовно и философски. Икономическата криза беше израз на духовната криза на нацията. Но след като обсъдих това с хората от екипа, почувствах, че те просто не схващат посланието, което се опитвах да отправя.

... Речта ми имаше две основни цели. Първо, да даде задълбочена оценка не само на лейбъристката политика или дори на лейбъристкото правителство, а по-скоро на цялостния социалистически подход, който рушеше свобода. Второ, исках да послужи за пропагандирането на консервативната идея, която не включваше чисто формално такива понятия като "свободен пазар" и "индивидуална независимост", а сериозно ги приемаше като основа на бъдещата политика. Сега, почти 20 години по-късно, когато я препрочитам, не виждам нищо съществено, което бих искала да променя, и най-малко раздела, посветен на моята вяра и моите убеждения:

Позволете ми да разкрия идеала си: правото на човека да работи както иска, да харчи онова, което е спечелил, да притежава собственост, държавата да му бъде слуга, а не господар - това е британското наследство. Ние трябва да върнем частното предприемачество към живот не само за да дадем на хората по-голяма част от техните собствени пари, та да могат да ги харчат както пожелаят, но и да осигурим повече пари за подпомагане на старите, болните и инвалидите. Мисля, че както всеки един от нас има задължението да използва способностите си по най-добрия начин, така и правителствата имат задължението да създадат условия за това. Ние можем да продължим по същия начин, както досега, и с това само да влошим нещата. Но можем и да спрем и твърдо да заявим: "Стига!".

... Изглежда бях засегнала чувствителна струна в душата на слишателите, и то не толкова чрез начина, по който прочетох речта си, колкото чрез чувството на консервативна увереност, която речта ми изразяваше.

... Забелязва се отлив от колективизма... и този отлив се корени в непоносимостта към киселите плодове на социалистическия опит. Отливът е бягство от провал. Но той няма да ни отведе в желаната точка автоматично... Ние сме тези, които трябва да дадем интелектуалното съдържание и политическата насока... Ако не успеем, ще пропуснем вълната на отлива. Но ако се справим, последната четвърт на нашия век може да стане начало на ново възраждане, което да надмине всичко, с което е известна нашата дълга и велика история.

... В някои европейски страни комунистическите партии днес се преобличат в демократични одежди и говорят с нежни гласове. Разбира се, ние се надяваме, че вътрешната им промяна, за която тръбят навсякъде, е дийствителна. Но всяко дете в Европа знае приказката за Червената шапчица и за онова, което се случи в къщата на баба й сред гората. Независимо от новия облик на тези партии, независимо от мекотата на гласовете им, ние трябва да бдим да не ни изненадат с вълчите си зъби и апетит.

(Из "Обръщение" към партийната конференция на германския Християндемократически съюз в Хановер, 25 май, 1976 г.)

... С Йоан-Павел Втори, чието избиране за папа винаги съм възприемала като Божие провидение, разговаряхме и за нерелигиозната същност на комунизма, и за предизвикателството, което той представляваше за християнската държавност. Не е тайна, че дълбоко се прекланям пред ролята, която Йоан-Павел Втори изигра за освобождаването на своята страна Полша, както и на другите страни от Източна Европа, от комунистическите легиони, които не уважаваха неговия духовен авторитет.

... Когато съветските лидери затварят някой писател, свещеник, лекар или работник заради престъплението, че говори свободно, ние не трябва да сме загрижени само от хуманни съображения, тъй като тези действия говорят за страна, която се страхува от истината и от свободата. Тя смее да не позволява на народа си да се радва на свободите, които ние приемаме като дадени, а държава, която отнема тези свободи на собствения си народ, няма да има никакви угризения да ги отнеме и на други народи.

... След това обърнах внимание на онова, което наричах "прогресиращ консенсус" - доктрината, според която държавата трябва да бъде активна в много направления и да осигурява равенство: в планирането на общественото благосъстояние и в преразпределянето на богатството и доходите. Последва подробен анализ на последствията от тази намеса, водеща до прекомерно данъчно облагане, обезсърчаване на предприемачеството, намаляване на печалбите, ограбване на спестителите чрез инфлация, отрицателни лихвени проценти и очевидно необуздано нарастване на обществения сектор и на обществените разходи.

... На практика в посланието, което отнесох в Америка, беше надеждата, че Великобритания и най-вече нейният национален потенциял са достатъчно големи, за да устоят на последствията от социализма.

... Сега ние постепенно се опитваме да намерим верния изход. Истина е, че докладите за Великобритания свидетелстват за все още сериозната ситуация, и то не без основание. Но ни предстои промяна... Съзирам признаци, че нашият народ е готов да направи решителния си избор, да поеме по един по-труден път. Ние все още сме същите хора, които се бориха за свобода и победиха. Стремежът към големи начинания, новаторството, решимостта все още са водещи черти в нашия характер. Сега може би страдаме от някаква британска болест, но нашата конституция е стабилна и ние имаме смелост и воля да преодолеем изпитанията.

... Нищо не страда от толкова силна цветна слепота, както капитализмът, на който възлагах надеждите си за съживяване на Великобритания. Това бе част от моето вярване, че индивидите заслужават да бъдат уважавани като индивиди, а не като представители на класи или раси; висша цел на политико-икономическата система, за която се обявявах, бе да освободи талантите на тези индивиди за благото на обществото. Не изпитвах симпатия към будители на масите от рода на Националния фронт, които търсеха начин да експлоатират расовия проблем. Намирам за изключително важен факта, че подобни групи както сега, така и в миналото, бяха точно толкова социалисти, колкото и националисти. Всеки колективизъм винаги е бил проводник на потисничеството: просто жертвите му са различни.

(Следва)

Добави в Svejo