
Кои са те ли? Ами ще отвърна така, щото то е изначално важно: явно сме склонни - длъжни сме да си го признаем! - към едно историческо похъркване, а пък заспалите народи, които проспиват решаващи мигове и моменти, трябва да бъдат будени безпощадно. Затова нашите народни будители, в този смисъл са тайничко оценявани и за... народни мъчители. Защото ако добре заспалият – човек или народ – бъде събуден някак си "преждевременно", той, разбира се, доста ще намрази "будителя" си.
Това, че нашият народ така силно тачи будителите си, е подмолна, непризнавана сублимация на едно действително презрително отношение към тях, защото изглежда сме доста заспал народ. А иначе, кои са будителите ни? Ами хора, които сами не са от разреда на спящите, хора, страдащи, изглежда, от "безсъние", хора, които вдигат врява, та не оставят спящите блажено да си спят.
Ето и доказателството за правотата на тази констатация: ние тачим не толкова съвременните си, ами отдавна живелите и отдавна умрели свои будители, понеже тези последните не са толкова натрапчиви; буденето им някак си не е толкова стряскащо и дискомфортно. Те не са така настойчиви будители, като днешните, които най-натрапчиво не ни оставят да се наспим сладката. Да сте видели признателност към някой съвременен будител? И то истинска, а не фалшива, лицемерна признателност! Не, няма такова нещо.
Това, че имаме дори и празник на народните будители, на който честваме не толкова съвременните си, ами отдавна отишлите в миналото и в миналото, сиреч, само историческите свои будители, показва, че явно доста са ни неприятни нашите днешни и обосено пък най-настойчивите наши будители. Тях дори си позволяваме и да ги презираме. Примерно, учителите на нашите деца нима заслужават отношението, което неблагодарното общество си позволява към тях? Не заслужават. А някой да е видял някъде из нашите земи да се цени и да се показва всеобща признателност на нацията към някой учител-страдалец? Аз не зная такъв случай, пък и подобни личности у нас по-скоро ги убиваме. С безразличие ги убиваме. С неблагодарност. Може и да преувеличавам малко, но то е нарочно - та да изпъкнат нещата по-зримо...
Често у нас се говори за т.н. наши "народопсихологични комплекси", а всъщност става дума за един поголовно разпространен стереотип, който има всякакви измерения: и дива вакханалия на материализма и нихилизма, и апотеози на бездуховността, и тотално неразбиране на огромните предимства на свободата, е страшна неадекватност спрямо тайнството, наречено живот.
Написах тия книги, защото твърдо зная: нe трябва да се премълчават някои неща. И то тъкмо прекалено важните, бих казал дори и съдбовни, неща - само и само да не ни зазвучат «неудобно», «странно». Или пък от боязън да не си развалим "рахатя" или да изглеждаме «скандални». Трябва да победим глупавите си страхове и да имаме доблестта и силата да погледнем голата истина за нас самите, и то право в очите, сиреч, да застанем лице в лице с нея: само така има надежда да се пречистим, да се покаем, се преродим, да се поправим. Ето затова написах и издадох своите книги - да помогна поне малко в тази насока.
Най-важни са нашите реакции спрямо реалността, спрямо случващото се, в което ние, така или иначе, винаги участваме. Няма къде да се скрием или пък да избягаме. Нашите реакции показват тъкмо какви сме, дават ни истината, която обаче трябва да бъде разгадана, а преди това и усетена. Трябва да се откажем от коварния си пиетет пред лъжата, иначе сме загубени. Длъжни сме да се подчиняваме и да слушаме само истината, нищо друго. Нямаме все още такова изчерпващо самопознание, такова дълбоко вникване в нашата собствена същност, пък и, изглежда, не чувстваме и потребност от него. Или то е израз на безсъзнателен страх, на грозно предусещане, че тази истина за нас самите не е кой знае колко бляскава или величава? Страхът от истината е в основата на малодушието, което трови живота ни. Това малодушие трябва да бъде надмогнато и победено.
Много добре зная, че "цялата истина" за нас самите е недостижима. Едва ли има някой народ, която да я е постигнал, защото това предполага, че сякаш "е бил хванат хоризонта с ръка" - или че е била постигната самата абсолютна истина. А стигне ли един човек или една нация до такова състояние, то нима вече има смисъл да се развива по-нататък, да живее?!

На тази основа възниква и това, че сме твърде подозрителни към новото, не го приветстваме, винаги най-скептически го посрещаме, цъкаме с език, цъкаме, уж се възхищаваме, пък го отминаваме - и нищо. Има у нас някаква инертност, безсмислено чакане, линеене и пилеене на жизнените сили, безинициативност, неподатливост за новото, която много ни пречи.
А пък ония сред нас, неколцината творци, натури с творчески импулси, които обичат новото и показват дръзка ангажираност с него, са гледани от мнозинството твърде подозрително; дори, чини ми се, точно тях сме готови да обвиняваме за несполуките ни. Точно такива хора са и "инакомислещи", понеже те са си позволили лукса да са различни от същото това мнозинство. Към различните ний, имам предвид "масата", мнозинството, сме безпощадни. Правим всичко, та да ги натикаме на място, откъдето вече не могат да ни безпокоят, да ни тормозят, да ни смущават съня. Жалко е, но е така: у нас мнозинството не е склонно да подкрепи ония, които са се захванали с нещо ново, ние ги поздравяваме с нашенското прочуто "Тая твоята, драги, няма да стане!", радваме се тъкмо на несполуките им и страдаме, ако някой успее.
Понякога даже неизбежно човек се пита: ами тия неща, да речем, страх, предателство, подлости, малодушие, нихилизъм, "преклонената главичка сабя не я сече", дали пък не са български патент щом толкова са разпространени у нас? Не бива да сме прекалено черногледи, и то тъкмо самите себе си, но трябва да се съгласим: да, сякаш са тъкмо наш, български патент. Естествено, че имаме и хора, който не са такива, които не са нихилисти, да речем, спрямо свободата, спрямо доброто, които са непокорни, ама те, за жалост, са нищожно малцинство. А пък мнозинството прави точно обратното, на това което трябва и се държи страшно малодушно и е преизпълнено с най-коварно безразличие. Този фатален манталитет се демонстрира непрекъснато от иначе многострадалната българска популация. Това е нашата проклетия; то е в основата на нашата проклета - и така яростно проклинана от всички - зла българска орис.

Като капак на всичко обаче ни липсва дори усещане и желание за солидарност. Някой, примерно, да подкрепи учителите в тяхната стачка от преди две години?! Не, няма такова нещо, даже мнозинството тогава глухо роптаеше: "Какво пък искат тия учители?! Те пък нима дори работят изобщо?! Амииии, гледат си рахатя?! Как не ги е срам да искат повече пари, при положение, че не работят, че през пръсти работят, че са по половин ден само в училищата?!". Ето така роптаеше мнозинството, а пък по-лошото е, че не го говореше, ами само го мислеше, но не смееше да го каже.
Липсва ни солидарност сега, липсвала е и в историята ни. Примерно, при нашия така проточил се и още незавършил "преход", на който скоро ще честваме цели 20 години. Нашият така показателен за това какви сме и колко струваме български преход – към свобода, към демокрация, към нормално общество. Какво показахме ли? Ами показахме припряност и нетърпелимост, а не можахме да изтърпим и най-дребните неудобства. Още при първите трудности мнозинството се сепваше и почваше проклина и свободата, и демокрацията, и всичко. И се отказваше най-малодушно от коварствата на свободата; понеже сладката несвобода винаги е привличала огромни маси от хора у нас със своята безпроблемност.
Наистина, човек може да се запита: а има ли лек за нескончаемото люшкане на българина между "филии" и "фобии", между тотално отричане или тотално превъзнасяне? Продажници сред нас винаги е имало – май заради чуждото сме склонни да жертваме постоянно нашето си. Най-лесното е да купиш у нас който си поискаш. Някои даже се обиждат, че никой не ще да ги купи. На нас проблемът ни не е в отричането – ще си позволя да издигна тази странна теза – а нашият проблем е в безкритичното и немислещо приемане на това или онова, което мами с леснотията и съблазнителността си, пък нищо че е кухо и фалшиво. А също проблемът ни е, че като сме приели нещо, поради инертност, трудно се отказваме от него. Ето, повече от сто години митологията за "братушките-руснаци" и за "братската дружба" трови съществуването ни като нация - и е причина за толкова национални трагедии. Ние сме инертни до степен, че даже не се отказваме от потрошените си кумири и от така упоителните си лъжи. Не се отказваме дори и когато и кучетата на улицата вече ни се смеят за това колко сме нещастни и жалки.
Защото какво е животът за човека без тия "западни измишльотини", които току-що изброих?! И които са най-основни теми в моите книги – от първата, та до последната...
(Забележка: Тази статия оформих като използвах мое интервю, дадено преди време на г-жа Елена Дойчинова, кореспондент на в-к "България Сега" от Торонто.)
2 коментара:
Я погледнете тук:
Будителите днес - чалга по съдържание - Дежурен байряк за тотални лумпени
http://www.pravoslavie.bg/%D0%95%D1%81%D0%B5%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%91%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%BD%D0%B5%D1%81-%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%B3%D0%B0-%D0%BF%D0%BE-%D1%81%D1%8A%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5
Интересно интервю на Пламен Даракчиев: http://www.obshtestvo.net/content/view/1446/3/
например: "Какво стана с вашето поколение, това, което дефакто започна промените? Какво загуби то само за себе си?
- Мисля, че моето поколение изпълни своя граждански дълг. То бе призовано на улицата и стоя там достатъчно дълго. Едва ли има друга европейска страна, в която хората да са стояли толкова дълго по улиците и площадите. Това, че улицата не преля в отворени институции и модерна държава вече лежи на съвестта на лидерите. Но все пак това огромна загуба на време и прахосана енергия. При един професионален политик, заложил примерно на илюзорна кауза, това все пак е само лична драма. Но при хора, които не са били изкушени от политиката и за подпомогнали процесите от идеални подбуди, нещата са далеч-далеч по-болезнени.'
Публикуване на коментар