Истината у нас, уви, е в жестока немилост...

Дойде Денят на будителите. На народните будители, сиреч тия, които са будили и будят народа ни. Страхотна дума е тази: "будители"! Съвсем не е случайно това, че тия, които са въвели празника на будителите, са попаднали точно на нея и нея са избрали: това показва признанието ни, че явно сме доста заспали като народ, щом като наричаме "будители" ония, които ни тормозят да не спим! И също така, предполагам, сме доста пристрастени към съня, към сънищата, към илюзиите, към лъжите, към самоизмамите, към митовете за самите себе си, щом като тази дума - да си признаем честно! - не ни е много приятна. А че не ни е приятна си личи по това, че едва ли чак толкова високо ценим тия наши съвременници, които заслужават да бъдат отнесени към категорията на народните будители.

Кои са те ли? Ами ще отвърна така, щото то е изначално важно: явно сме склонни - длъжни сме да си го признаем! - към едно историческо похъркване, а пък заспалите народи, които проспиват решаващи мигове и моменти, трябва да бъдат будени безпощадно. Затова нашите народни будители, в този смисъл са тайничко оценявани и за... народни мъчители. Защото ако добре заспалият – човек или народ – бъде събуден някак си "преждевременно", той, разбира се, доста ще намрази "будителя" си.

Това, че нашият народ така силно тачи будителите си, е подмолна, непризнавана сублимация на едно действително презрително отношение към тях, защото изглежда сме доста заспал народ. А иначе, кои са будителите ни? Ами хора, които сами не са от разреда на спящите, хора, страдащи, изглежда, от "безсъние", хора, които вдигат врява, та не оставят спящите блажено да си спят.

Ето и доказателството за правотата на тази констатация: ние тачим не толкова съвременните си, ами отдавна живелите и отдавна умрели свои будители, понеже тези последните не са толкова натрапчиви; буденето им някак си не е толкова стряскащо и дискомфортно. Те не са така настойчиви будители, като днешните, които най-натрапчиво не ни оставят да се наспим сладката. Да сте видели признателност към някой съвременен будител? И то истинска, а не фалшива, лицемерна признателност! Не, няма такова нещо.

Това, че имаме дори и празник на народните будители, на който честваме не толкова съвременните си, ами отдавна отишлите в миналото и в миналото, сиреч, само историческите свои будители, показва, че явно доста са ни неприятни нашите днешни и обосено пък най-настойчивите наши будители. Тях дори си позволяваме и да ги презираме. Примерно, учителите на нашите деца нима заслужават отношението, което неблагодарното общество си позволява към тях? Не заслужават. А някой да е видял някъде из нашите земи да се цени и да се показва всеобща признателност на нацията към някой учител-страдалец? Аз не зная такъв случай, пък и подобни личности у нас по-скоро ги убиваме. С безразличие ги убиваме. С неблагодарност. Може и да преувеличавам малко, но то е нарочно - та да изпъкнат нещата по-зримо...

Често у нас се говори за т.н. наши "народопсихологични комплекси", а всъщност става дума за един поголовно разпространен стереотип, който има всякакви измерения: и дива вакханалия на материализма и нихилизма, и апотеози на бездуховността, и тотално неразбиране на огромните предимства на свободата, е страшна неадекватност спрямо тайнството, наречено живот.

На мен ми се струва, че този разпространен стереотип или манталитет определя тези т.н. "народопсихологични комплекси", стои в основата и на историческите, пък и на съвременните, на най-актуалните ни комплекси: понеже онова, което е вътре в душите, винаги е определящото. Разбира се, ние сме станали такива, защото сме се държали така в историята си, и сме се държали така в историята си, защото именно сме такива. Двете взаимно се определят и дават своя отпечатък и върху съвременните ни реакции. Ние от кожата си все не можем да излезем или пък да избягаме. Има много неща и в историята ни, от които следва да се срамуваме, примерно това, че векове безропотно сме търпяли насилниците си; че имаме прекалено къса историческа памет; че бързо забравяме и че лесно прощаваме. Аз по тия въпроси съм писал по-подробно в книгата си Българската душа и съдба (Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността) и също в другата моя книга по тия теми, книгата Страстите и бесовете български (Кратка психологическа история на съвременна България).

Написах тия книги, защото твърдо зная: нe трябва да се премълчават някои неща. И то тъкмо прекалено важните, бих казал дори и съдбовни, неща - само и само да не ни зазвучат «неудобно», «странно». Или пък от боязън да не си развалим "рахатя" или да изглеждаме «скандални». Трябва да победим глупавите си страхове и да имаме доблестта и силата да погледнем голата истина за нас самите, и то право в очите, сиреч, да застанем лице в лице с нея: само така има надежда да се пречистим, да се покаем, се преродим, да се поправим. Ето затова написах и издадох своите книги - да помогна поне малко в тази насока.

Най-важни са нашите реакции спрямо реалността, спрямо случващото се, в което ние, така или иначе, винаги участваме. Няма къде да се скрием или пък да избягаме. Нашите реакции показват тъкмо какви сме, дават ни истината, която обаче трябва да бъде разгадана, а преди това и усетена. Трябва да се откажем от коварния си пиетет пред лъжата, иначе сме загубени. Длъжни сме да се подчиняваме и да слушаме само истината, нищо друго. Нямаме все още такова изчерпващо самопознание, такова дълбоко вникване в нашата собствена същност, пък и, изглежда, не чувстваме и потребност от него. Или то е израз на безсъзнателен страх, на грозно предусещане, че тази истина за нас самите не е кой знае колко бляскава или величава? Страхът от истината е в основата на малодушието, което трови живота ни. Това малодушие трябва да бъде надмогнато и победено.

Много добре зная, че "цялата истина" за нас самите е недостижима. Едва ли има някой народ, която да я е постигнал, защото това предполага, че сякаш "е бил хванат хоризонта с ръка" - или че е била постигната самата абсолютна истина. А стигне ли един човек или една нация до такова състояние, то нима вече има смисъл да се развива по-нататък, да живее?!

Ето един наш "културно-психологически дефект": нерафинираният, неистински, груб, варварски, бих казал, нашенски и български "индивидуализъм", който няма нищо общо със здравия индивидуализъм на нациите, притежаващи развито съзнание за свобода и свързаното с него уважение на автономната и самоопределяща личност. У нас всеки мисли за себе си, ала гледа да е за сметка на другите, себе си да уреди, ала по възможност другите да ощети. У нас всеки гледа да се меси в чуждите работи, да си вре носа там, където не му е мястото, да дава акъл, обикновено, разбира се, стоейки със скръстени ръце и с презрителна гримаса спрямо ония, които се мъчат да се измъкнат от тинята на това блато. Другият предимно го разглеждаме като средство за използване, а пък личността и личностното у нас съвсем не се ценят. Цени се тъкмо обратното, сиреч, цени се безличността, безхарактерността, безразличността, мъчат се да са като другите, плашат се, сакън, да не се откроиш с нещо особено, различно, несрещано. И какъв е тогава този наш "индивидуализъм", който не цени тъкмо душата на индивида, именно, личността и раз-личността?!

На тази основа възниква и това, че сме твърде подозрителни към новото, не го приветстваме, винаги най-скептически го посрещаме, цъкаме с език, цъкаме, уж се възхищаваме, пък го отминаваме - и нищо. Има у нас някаква инертност, безсмислено чакане, линеене и пилеене на жизнените сили, безинициативност, неподатливост за новото, която много ни пречи.

А пък ония сред нас, неколцината творци, натури с творчески импулси, които обичат новото и показват дръзка ангажираност с него, са гледани от мнозинството твърде подозрително; дори, чини ми се, точно тях сме готови да обвиняваме за несполуките ни. Точно такива хора са и "инакомислещи", понеже те са си позволили лукса да са различни от същото това мнозинство. Към различните ний, имам предвид "масата", мнозинството, сме безпощадни. Правим всичко, та да ги натикаме на място, откъдето вече не могат да ни безпокоят, да ни тормозят, да ни смущават съня. Жалко е, но е така: у нас мнозинството не е склонно да подкрепи ония, които са се захванали с нещо ново, ние ги поздравяваме с нашенското прочуто "Тая твоята, драги, няма да стане!", радваме се тъкмо на несполуките им и страдаме, ако някой успее.

Понякога даже неизбежно човек се пита: ами тия неща, да речем, страх, предателство, подлости, малодушие, нихилизъм, "преклонената главичка сабя не я сече", дали пък не са български патент щом толкова са разпространени у нас? Не бива да сме прекалено черногледи, и то тъкмо самите себе си, но трябва да се съгласим: да, сякаш са тъкмо наш, български патент. Естествено, че имаме и хора, който не са такива, които не са нихилисти, да речем, спрямо свободата, спрямо доброто, които са непокорни, ама те, за жалост, са нищожно малцинство. А пък мнозинството прави точно обратното, на това което трябва и се държи страшно малодушно и е преизпълнено с най-коварно безразличие. Този фатален манталитет се демонстрира непрекъснато от иначе многострадалната българска популация. Това е нашата проклетия; то е в основата на нашата проклета - и така яростно проклинана от всички - зла българска орис.

Защото ако бяхме по-великодушни, по-смели, по-твърди, то и нашият ужасен български гений – завистта – бихме могли по-успешно да победим или да надмогваме. Но за жалост, не сме. А е крайно време да се променим. Това е главното условие за да преживеем така потребния ни и жадуван поврат - да заживеем по-добре, по-истински, по-доволно, според високо човешко назначение. Но има и нещо обнадеждаващо въпреки всичко, и то е: самият животът ни ще ни промени без жалост колкото и да се опъваме! Той, за щастие, поставя всичко на мястото му. Въпреки че някой може да каже, че си противореча, аз, противно на казаното по-горе, съм оптимист -и такъв ще си остана.

Като капак на всичко обаче ни липсва дори усещане и желание за солидарност. Някой, примерно, да подкрепи учителите в тяхната стачка от преди две години?! Не, няма такова нещо, даже мнозинството тогава глухо роптаеше: "Какво пък искат тия учители?! Те пък нима дори работят изобщо?! Амииии, гледат си рахатя?! Как не ги е срам да искат повече пари, при положение, че не работят, че през пръсти работят, че са по половин ден само в училищата?!". Ето така роптаеше мнозинството, а пък по-лошото е, че не го говореше, ами само го мислеше, но не смееше да го каже.

Липсва ни солидарност сега, липсвала е и в историята ни. Примерно, при нашия така проточил се и още незавършил "преход", на който скоро ще честваме цели 20 години. Нашият така показателен за това какви сме и колко струваме български преход – към свобода, към демокрация, към нормално общество. Какво показахме ли? Ами показахме припряност и нетърпелимост, а не можахме да изтърпим и най-дребните неудобства. Още при първите трудности мнозинството се сепваше и почваше проклина и свободата, и демокрацията, и всичко. И се отказваше най-малодушно от коварствата на свободата; понеже сладката несвобода винаги е привличала огромни маси от хора у нас със своята безпроблемност.

Наистина, човек може да се запита: а има ли лек за нескончаемото люшкане на българина между "филии" и "фобии", между тотално отричане или тотално превъзнасяне? Продажници сред нас винаги е имало – май заради чуждото сме склонни да жертваме постоянно нашето си. Най-лесното е да купиш у нас който си поискаш. Някои даже се обиждат, че никой не ще да ги купи. На нас проблемът ни не е в отричането – ще си позволя да издигна тази странна теза – а нашият проблем е в безкритичното и немислещо приемане на това или онова, което мами с леснотията и съблазнителността си, пък нищо че е кухо и фалшиво. А също проблемът ни е, че като сме приели нещо, поради инертност, трудно се отказваме от него. Ето, повече от сто години митологията за "братушките-руснаци" и за "братската дружба" трови съществуването ни като нация - и е причина за толкова национални трагедии. Ние сме инертни до степен, че даже не се отказваме от потрошените си кумири и от така упоителните си лъжи. Не се отказваме дори и когато и кучетата на улицата вече ни се смеят за това колко сме нещастни и жалки.

Моята голяма надежда е обаче в тази част от нашата интелигенция, която е поживяла в други страни, могла е да сблъска коварните български стереотипи и митологии с един друг, по-различен и свободен жизнен свят, с една по-жизнеспособна култура. Хората, скитали се немили-недраги по света, са възприели един друг, жизнено потребен ни манталитет на свободния и горд човек. Който манталитет и съзнание така или иначе ще успеят да го пренесат и да го присадят, рано или късно, и тук, в пределите на страната. Този е пътят да преодолеем балканско-славянската си ограниченост и да се приобщим към света, и то не с най-лошото, ами с най-доброто си. Трябва без пощада да разрушим коварните митове и стереотипи, издаващи нашата балканска провинциалност, нашата ограничена и мизерна селска самомнителност. Която предпочита вместо смело да се сблъсква с предизвикателствата на големия свят и да побеждава, да се свива до своята изворите на своята мизерия, «до малкото, но сигурното». И която предпочита дребното врабче на рамото, а не гордия орел в небесата, понеже е готова заради охранена в кочината свиня и заради предчувствието за превъзходно миришещите пържоли да пожертва всичко друго- и чест, и свобода, и достойнство, дори и живот!

Защото какво е животът за човека без тия "западни измишльотини", които току-що изброих?! И които са най-основни теми в моите книги – от първата, та до последната...

(Забележка: Тази статия оформих като използвах мое интервю, дадено преди време на г-жа Елена Дойчинова, кореспондент на в-к "България Сега" от Торонто.)

Добави в Svejo