Уважаема аудиторийо,Като дългогодишен солист-оркестрант при Софийската филхармония повече от три десетилетия и при стеклите се обстоятелства на стагнация и директорски административен натиск и терор, няма как да не използвам като параван имената на съседа ми по панелка отляво, при положение, че бих желал да споделя някои интересни неща. Моля за извинение.
Който го приеме, ще срещне по-долу небезинтересни факти и събития.
Между впрочем, случайно попаднахме тук, синът на наш колега-музикант, фен на поп-фолка се е поразровил в блога и забелязал че се пише за проблемите на оркестъра. Светнал баща си, ние с татко му открай време си пием заедно биричката - и с още половин дузина колеги при това; така че, няма да се изненадате ако след време и някой друг като мен си излее душата.
Два са основните момента, свързани с това действие – да си излееш душата: първият е, че атмосферата във Софийската филхармония – ако въобще можем да говорим за такава – е отвратителна, киселинно-отровна, не само поради последните събития, свързани с опорочения от министъра Рашидов конкурс за директор и спонтанните вълнения и реакции на много колеги; лошата атмосфера е такава вече поне 5–6 години. Но за това по-нататък…
И втория момент е СТРАХЪТ. Да не останеш без препитание. Да не те изхвърлят на улицата.
Преди 30 години, когато бяхме млади и хубави, а и свирихме добре, повечето от нас биха били добре приети във всеки един европейски оркестър. Но тогава държавата много държеше на нас и такива волности не бяха допустими.
Десет години по-късно, през 89–90, вече имахме право на избор, но повечето от нас имаха зад гърба си семейства и деца (плюс грижата за стари родители) и, общо взето, всички останахме в България. А и защо не? Първо, никой от нас не е очаквал, че промяната ще продължи така дълго и с такива чудовищни трусове; и второ – нали, все пак, тогава, все още бяхме млади и хубави, и при това свирещи добре – защо на 35-40 години тепърва да поемаш пътя на гурбетлъка?!
Между другото, от край време навсякъде в Европа и света се говори, че България ражда едни от най-класните музиканти.
Оказахме се много излъгани. Двойно, тройно. Безвъзвратно. По отношение на мечтите ни, на надеждите, на илюзиите, на изтеклия напусто, сякаш в безвремие, човешки живот. Държавата никога не е държала на нас. Ще го повторя: държавата никога не е държала на нас! Никога не е полагала необходимите грижи за музиката, за оркестрите, за развитието им, за съхранението им.
През първите десет години от прехода – и на това привикнахме. Държавата – не се грижи (или пък, хайде, да не бъдем злонамерени – не дотам достатъчно!), но – поне, не пречи! Имахме го този период.
Дори през икономически-зловещите 1996-97, през времето на хипер-инфлация, когато заплатите се равняваха на 15-20$, в оркестъра имаше живец, имаше творческо напрежение и потентност!
Разбира се, имахме и диригент от класа – Емил Табаков. Той имаше много кусури, има ги и сега, проявява ги в Радиото като диригент, и радио-колегите ни открито коментират, а Маестро Табаков – „просто“ не чува, речено-казано – минава покрай него. Така беше и във Филхармонията. Но – имахме диригент!
Особено важно е, че Маестро Табаков стъпи на почетния пулт, върху стъпките на Константин Илиев и Добрин Петков, оттам бяха минали също така Димитър Манолов, Йордан Дафов (някъде по-горе четох, една госпожа-почитателка на Филхармонията вярно раздипля историята ни, благодарим Ви госпожо), оркестърът през годините имаше своята значима творческа история и, идвайки във Софийската филхармония, Емил Табаков стъпи – така да се каже – на здраво!
Не че Константин Илиев (вечна му памет!) нямаше трески за дялане… Колко негов неистов крясък сме изтърпяли, особено ние, тогава, младите! – но когато в претъпканата зала „България“ Коцето (така го наричахме кулоарно, а това значеше, че и го обичахме) вдигнеше палката, ставаше Магията!
Такава магия, впрочем – имам предвид българските диригенти – аз лично съм преживявал само с Добрин Петков и Емил Чакъров.Казвайки, че държавата в ония първи демекратични години не пречеше, имам предвид – и това го споделя цялата музикантска гилдия – че Емил Табаков, за добро или за зло, си бе осигурил в много широк периметър карантинна неприкосновеност на действие! – това в крайна сметка и му изяде главата. Но в онези, особено през първите години оказа своето позитивно действие.
Табаков не позволяваше намеса отвън-отгоре, особено по чисто творчески - или организационно-творчески въпроси. (Разбира се, понякога и правеше грешни ходове.)
С идването на Явор Димитров в Софийската Филхармония започва времето на нейното постоянно обезличаване, бавно, методично, step by step, както му викат, обезличаване, заличаване и, в крайна сметка, унищожаване на трупани с десетилетия творчески навици… Това е престъпление.
По-надолу ще стане дума за това по-обстойно!
Вече, близо десетилетие се движим – постоянно – надолу. Към бездната. И вече години наред сме си в бездната. Къде й е дъното? Опряли ли сме дъното? Или – има още – надолу?
Лично аз считам, че дъното го „постигнахме“ преди 5 сезона, с Брамс Пиано-концерт, със солист, ако не се лъжа, Наско Куртев… и оркестърът – по средата СПРЯ ДА СВИРИ!
Софийската филхармония, в знаменитата зала „България“ – по време на концерт, по средата, спря да свири!
Това е факт!
Е, и ако това не е „дъното“?
Изглежда – не е.
Филхармонията, освен че много пострада творчески, освен че се унищожиха трупани дългогодишни професионални традиции, препредавани от стари на млади поколения оркестранти – в оркестъра настъпиха трайни изкривявания на чисто човешките взаимоотношения, моралът – в най-широк аспект на тази дума – с лице към дъното! Заслугата е, безспорно – еднолична! Тя принадлежи на дългогодишния директор и перманентен унищожител на Софийската филхармония.
Дълги години, отбелязвам! – дълги години, мнозина от нас се вълнуваха, сумтяха, роптаеха, боязливо отправяха профсъюзно-синдикални бележки и мигом след това (но отбелязвам изрично! – тихо и безкръвно!) бяха наказвани. И все пак така, че да се види от колегата, за назидание, да е обеца на ухото!
Оказа се, че по-добрият вариант да оцелееш – макар и колегата до теб да свири фалшиво, макар и поредното, платило си да се качи на пулта „диригентско бездарие“ да размахва палката като слонски хобот в стъкларница – е да си траеш, ако трябва, или ако ти е изгодно – да натопиш пред зам. директора Миролесков, волнодумно поразбъбрилия се на чашка колега.
Този тип взаимоотношения – по веригата – клеветя колегата пред зам. директора – той донася на Директора, вече години наред е ОТГЛЕЖДАН внимателно и грижливо от ръководството. Видимо, доносничеството и клеветничеството са еманация на моралните ценности, които изповядва този вездесъщ директор.
Примерите са много, десетки – и видими, и незабележими. Защото много често се пипа и манипулира с перфидни бели ръкавици.
Всъщност, зловещата перфидност е другата усмивка на – както бе назован някъде по-горе и много ми допадна – Явор Д.
В крайна сметка, струпването на толкова много крушения през изтеклите два последователни мандата на Явор Д. – и творчески, и организационни, и нравствени – ни даваха някаква надежда преди два месеца, че новото министерско ръководство, провеждайки конкурса за директор, ще избере друг, достоен човек за този пост.
И следвайки, да използвам традиционната щампа, „повеите на промяната“, надявайки се, че ГЕРБ ще промени статуквото, много от когегите ни, дълги години затворили уста, намериха сили да проговорят, писаха дописки до министъра (една ли, две ли!), писаха и до други места – Премиер, Парламент, Контролни комисии, с единствената надежда НЕЩО НОВО ДА СЕ СЛУЧИ!
И ТО СЕ СЛУЧИ! МИНИСТЪРЪТ ПОДКРЕПИ ЯВОР ДИМИТРОВ!Всички сме като попарени. Мнозина отново се свиха в гнездата си.
Ето тук е мястото да споделя, поне аз така мисля, че сме на етап, в който държавата, освен, че не помага – но в лицето на решението на министъра на културата – тя пречи!
Как?
Ами, ние вече години наред, практически, нямаме главен диригент. Тази ситуация, явно много изнася на директора и някои съпътстващи го фигури. Т. нар. ни Гл. Диригент, с неясен присъствен статус и още по-неясен украино-бело-руско-еврейски произход (нищо против евреите!) е сто-процентова фикция. Кой се качва тогава на пулта? Ами, такива „маестровци“ като Кумът на Явор Димитров, напр. – проф. Ангел Станков, който му беше Жури в току-що проведения опорочен конкурс; или някой трето-дивизионен капелмайстор, дошъл отнякъде, но – човекът си е платил! За комисионни не можем да говорим, защото не сме ги видяли.
Такъв беше и случаят с един ръкомаховец на фолклорен оркестър, човекът си беше платил, за да извърши публично – в зала „България“ – творческа дисекция над живи оркестранти! Това не е изолиран случай, а по-скоро ежедневие.
Искаме промяна. Незабавна промяна. Държаво, помощ!
Написа: Иван Иванов
1 коментар:
Истина е!
Публикуване на коментар