Днес ми хрумна - във връзка с ония есета за преживяното след 1989 г., да де, за личната история на съвременна България, която се захванах да пиша - да споделя защо аз, умникът с 12 публикувани книги, не можах в крайна сметка да защитя дисертация и да стана "учен", да стана професор като бая ви Вучкова примерно - или пък като батето ви Иван Славков, като доц. Алексей Петров и като други такива "най-първи учени" и "звезди на академизма" у нас. Не че не написах дисертация, напротив, написах я, и то отдавна, ала не можах да я защитя. То си е цяла история тази моя дисертация, но ще кажа тук най-главното, което е и доста сюблимно и показателно.Преди 1989 г. не можах да защитя дисертацията си, понеже учените тогава възразиха, че тя не била достатъчно "марксистка", "научна", че била правила "реверанси към идеализма" - и ме провалиха. Минаха няколко години, дойде демокрацията и аз, без да пипна даже нещичко да променя в дисертацията си, отидох да се зачисля в СУ, в тамошната катедра по философия: надявах се, че времената са други, и че този път ако не да ме поздравят, поне ще ме пуснат да мина. Това е било през 1991-1992 година.
Да, ама не: на обсъждането станаха някои от същите тези уважавани професори (особено един, на който по хуманни подбуди няма да споменавам сега името), които преди 1989 г. ме обвиниха, че дисертацията ми не била "достатъчно марксистка", и без да усетят, че текстът, който представях, е същият, този път пък ме обвиниха, че дисертацията ми била... "истматовска", сиреч била "прекалено марксистка"! Стоях като втрещен, помолих съседа ми по стол да ме ощипе, и като се съвзех, произнесох едно пламенно слово, в което пратих по дяволите тия професори - които при това цял живот се бяха прехранвали като са преподавали... "истмат"! После си взех дисертацията, излязох си и повече не се върнах там.
Та във връзка със спомена за станалото тогава днес се поразрових, намерих си дисертацията и я публикувам като доказателство, че я има. Тя се нарича ЧОВЕК И ДУХ: философско учение за формите на духа. Позачетох се в нея и да ви призная - дано не звучи самонадеяно - но никъде не открих нещо, от което да се срамувам!
Турям я днес я в интернет, та който се интересува от тия проблеми да я ползва. Нека да я четат младите, не ме е страх, че някой може да "окраде" идеите ми. Тя затова е написана, да се чете и да се ползва. А не да събира прахта в библиотеките, както незавидна участ обикновено сполетява дисертациите на "маститите учени", които често сами не смеят даже да споменат заглавието на дисертацията си, камо ли да позволят на някой да а прочете. Нищо че благодарение на нея цял живот са просперирали и са брали дивиденти. таакъв, казват, бил животът - особено пък "академичния"...
Защото наистина у нас никой не чете дисертациите, с които са станали професори сума ти хора. Та в тази връзка бих излязал с инициатива: дали най-известни професори и учени в хуманитарната област биха посмели да си публикуват дори не самите дисертации, ами само заглавията им? Как мислите?
Аз лично се съмнявам че ще посмеят, мнозина ще ги е срам: знаете ли с какви отвратителни теми някои станаха "кандидати на науките"? То този проблем си заслужава специално обсъждане, именно за това как все още се става учен у нас, как се защищават дисертации и пр. Това е една доста наболяла тема предвид плачевната ситуация в това, което се нарича "българска наука" - и онова, което се нарича "българско образование". И в светлината на опитите на министъра на образованито, младежта и науката Сергей Игнатов нещичко да промени. Ще напиша тия дни нещо по тия наболели проблеми.И така, тъй като не защитих дисертация, избрах да тръгна по друг път: да се възползвам от свободата си, и да пиша книги. Та да стана философ от типа, да речем, на Сартр и някои други, които не са били професори в университети и "учени", а са си били един вид "свободни интелектуалци" тъкмо като мен - които си пишат книгите и си развиват някаква своя си философия. И сега не съжалявам че поех по този път.
Имам много приятели в "академичните среди", които постоянно ме карат да защитя дисертация, ама аз не ща: знам добре какви гадости стават в катедрите, преживял съм го на млади години и не ми се влиза наново в академичното блато, където ще се изпоядат "кой е по-по-най-велик". Мерси, не ща, предпочитам да си щадя спокойствието и свободата - и не ми се занимава повече с глупости...
Защото, макар и "маргинализиран", съм си спокоен, имам си занимания, пиша си книжки, и си живея животеца: оказва се, че и без "научни титли" човек може да си преживее живота. И дори да го живее не как да е, ами почтено, достойно и свободно...
Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
2 коментара:
И аз междувременно съм изключително скептичен към академичните философи и учени. Голяма част от титлите, раздавани по времето на социализма и без това нямат никаква стойност, защото почиват на силно идеологизирани, догматични, изпразнени от съдържание и от днешна гледна точка смехотворни трудове и дисертации, които не струват хартията, на която са написани. Мога ли да запитам каква е научната стойност на марксистките „философски” трудове в периода 1944-1989? Какви безценни знания бихме могли да почерпим днес от произведения като „Теория на отражението” на Тодор Павлов например? Желю Желев предава свои разговор с академика, в който той му бил казал:
„Момче, не вярвам в България да се е родил човекът, който ще събори Маркс, Енгелс и Ленин. Това са гении. Велики авторитети, които трябва да изучаваме, а не да оспорваме... Ленин е казал "нашата философия - диалектическият и историческият материализъм - е излята като от едни къс стомана... Аз досега съм прочел "Материализъм и емпириокритицизъм" най-малко 60 пъти. И всеки път откривам все нови и нови неща. До края на живота си мисля още толкова пъти да го прочета. Отивай вкъщи и започвай с молив и тетрадка да четеш и конспектираш "Материализъм и емпириокритицизъм"...”
А какво да кажем за великия критик на „съвременната буржоазна философия” Николай Ирибаджаков? Георги Каприев:
„В средата на 80-те Здравко Попов предлага на някакво факултетско събрание да се въведе дисциплина „Средновековна философия”... Тогавашният философски началник Николай Ирибаджаков обаче се разкрещява: "Не, това е враждебно, това противоречи на марксистката идеология!"
Мисля, че коментарите са излишни.
Но за съжаление и на Запад днес не всичко е наред. Във философията нещата може и да са по-либерални, защото няма общоприети рамка, доктрина, учение или „парадигма”, но в науката положението е доста проблематично. Оказва се, че науката не е толкова рационална и недогматична, демократична дейност, както понякога се мисли. Често е много трудно е да се опълчиш срещу господстващите схващания в дадена област. Това нерядко е свързано с риск от загуба на репутацията, лишаване от пари за изследвания и дори опасност от загуба на работното място. В случая не визирам откачалници и ненормалници-псевдоучени, каквито винаги е имало и ще има, а сериозни изследователи.
Опитайте се например да публикувате статия срещу теорията за Големия взрив в космологията (повече от съмнителна) или Теорията на относителността на Айнщайн (според мен доказано несъстоятелна и погрешна) в някое „реномирано” научно списание. Системата на „peer review” много успешно играе ролята на цензура и така еретични идеи, оспорващи господстващата парадигма, много трудно пробиват.
Ето защо няма нищо по-хубаво от това да си независим интелектуалец и философ и независим изследовател.
Не,не мога да си презставя проф.или доц.д-р Ангел Грънчаров,както такава мисъл би ме осенила при останилите в спомените ми контакти с Владимир Свинтила,все едно,здравейте професор Свинтила,просто не се получава защото:"Владимир Свинтила,без да бъде привързан към дадена школа,защото обема в себе си всичко най-добро от тях,той сам е школа и за разлика от множество титлувани бездарници и Безродници,оставя достойни ученици,които днес ревностно продължават неговото Дело и Борба.Той владее човешкото познание във всичките негови измерения,цялото му време и енергия са подчинени на непрекъсната,интензивна творческа работа.Той не е кабинетен учен,понеже обича и тачи истинският живот,съзерцава онова всекидневно кипене,което свързва Човека със Земята и вечно неразрешимите проблеми на Битието.Учителят Свинтила притежава божественият дар,познавайки в най-малки подробности миналото,да вижда напред в бъдещето.
Това бъдеще той оставя на своити ученици и последователи,като им завещава оръжието,с което те могат да го осъществят-Духът,който ни продължава и придружава в ново трансцедентално битие".
Този финал от предговора на книжка пета на Малка Патриотична Библиотека "Общество Дуло"-Владимир Свинтила"Българинъ т-познат и непознат/цикъл непубликувани лекции/",Русчукъ,2003г,с пълна сила се отнася и за Вас,защото само една от вашите книги струва цената на двадесетина безсмислени и напълно безполезни десертации.Впрочем тази Ваша невесела изповед ми даде идеята за един малък философски фрагмент,който съм Ви изпратил с едно съобщение на имейла Ви.Жив здрав!
08.03.2010 год. Атанас Ганчев
Публикуване на коментар