Тъжно слово за учителя

Текстът, който имате възможност да прочетете по-долу, съм написал през далечната 1985 година, когато съм бил млад учител (няколко месеца след написването му ще бъда избран за асистнет по философия в ПУ "Паисий Хилендарски"). Тия дни, ровейки се в архива си, намерих тази статия, която тогава, разбира се, не беше публикувана - и не е могла да бъде публикувана. Реших да я сложа в новата си книга, наречена ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ. За мен лично интересното в нея е това, че сякаш е писана вчера - а са изминали 25 години, цял четвърт век оттогава! И понеже наближава 24 май, празникът на просветата, духовността и културата, та ми се струва уместно да ви предложа онова, което съм писал преди толкова години:

Уважаеми читателю, Учител е голяма дума и велико понятие, при споменаването на което по-високо трябва да се издигне гръдта, да затрепти нещо вътре в нас. Учител е понятие, изпълнено с виш духовен смисъл; малцина са личностите, които с живота и с деянията си са заслужили признателността на поколенията, изразявана с признаването им за учители, за истински учители.

Учител - това е духовен водач, над който не може да стои никой друг. "Учителю!" - така са се обръщали с благоговение към Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Конфуций, Буда, Христос! Малцина са ония велики мъже, които са изпълнили с най-съкровения духовен смисъл понятието учител. Първоучители на славянството са Кирил и Методий! С "Учителю!" са се обръщали към своите най-велики люде признателни поколения, племена, народи и дори човечеството като цяло. Авторитетът на тези учители е свещен - а това са духовни пастири, герои на вечния дух, апостоли на мисълта и словото, първостротели на учения и духовност. Жалък е народът, който не е имал личности, достойни да бъдат наречени негови учители; впрочем, едва ли има такъв народ. Жалък е и отделният човек, ако няма към кой да се обърне с "Учителю!", ако няма водител в безкрайните простраства на човешкия дух, където времето е спряло, където царува вечността...

"Но, моля ви се, за какво път говори този?! - ще каже някой. Нали се готвеше да говори за учителя, т.е. за това, което всички ние наричаме по-просто и непретенциозно "даскал". Какви са тези фантасмагории - "призваните", "духовни пастири", "вождове на безсмъртния дух" и прочие малоумия?! Е, вярно, учител понякога се пише и с главна буква, но това е в преносен смисъл, а тук нали щеше да става дума за учителите, за даскалите, както ги нарича нашият народ? Какво се заяжда този с нас, подиграва ли се с нас, като обърква понятията ни: едно било "даскал", друго - "учител"?! Не сме толкоз прости, и ний знаем, че понякога учтиво или в тяхно присъствие наричаме и даскалите "учители". Но това е, така да се каже, само защото така е прието по-културно да ги наричаме; даскал е малко остаряло и понамирисва на диалектизъм.

А какъв духовен смисъл да има в понятието "учител", при това "висш", "велик", бе, другари, ето това не мога да разбера?! Няма такъв смисъл, учител е просто професия, при това не е Бог знае каква професия, днес всеки може да стане учител, ама не искат. Да ме извиняват, но учители в днешно време стават ония, които на нищо друго не са способни, а способният учител ли ще ти стане?! Да не му е изпила чавка ума?! Да си трови само нервите с днешната младеж, и то за какво?! Не са им чак толкова големи заплатите, по-скоро са малки, а кой сега работи за нещо друго освен за пари?! За голото уважение ли; мерси, благодаря, не щем, на друг го дайте! Едно време уважаваха учителите, но какви учители имаше тогава - строги, взискателни, мало и голямо ги почиташе. Но си вършеха работата и затова и до днес ги помнят, благодарни им са, макар че и ни биеха тогава, но ни биеха за наше добро.

А сега какво?! Днес даскалите са меки, мекушави, шушумиги, много-много не изискват от учениците, вземат си часовете и бягат в къщи. Като притуриш към това, че съвременната младеж се занимава с какво ли не, само не с учене, какво се получава? Никой не знае докъде ще стигне тая, както е потръгнала: младите не учат и не им се учи, даскалите вдигнаха ръце и се отказаха да ги учат. Абе то нанякъде ще избие, ама знае ли се?! Какво приказвам, то вече е избило, само че ний като слепци не го забелязваме..."

И така нататък, и прочие, и ала-бала ще каже нашшият масов съвременник като чуе един опит за прослава на учителите в негово присъствие; няма начин да не реагира така, всички така реагират, празни приказки днешните хора не търпят.

Започнах с висшия смисъл на понятието учител неслучайно; противопоставих го на ширещото се мнение и представа за учителите, битуваща в масовото съзнание, нарочно, преднамерено. Това ми дава възможността да навляза по-дълбоко в проблема, който ме интересува.

В печата вече се появяваха не веднъж отзиви за това, че студентите у нас не желаят да стават учители след като завършат; бяха привеждани мнения на студенти, който твърдяха, че ще станат учители само в краен случай, т.е. ако не си намерят някоя друга работа. Всички се чудят как да се отървят от нерадостната перспектива да станат учители. Това е явление, зак което се крие непривлекателността и непрестижността на учителската професия - и, съоветно, по-високата престижност на другите начини за реализация на младия специалист. Не разполагам с точни данни, но безспорно е също така, че отливът на мъжете от тази професия е безспорен факт: тя става все повече женска, което също не е трудно да се обясни.

Защо престижът на учителската професия така рязко спадна и не престава да спада? - това е първият въпрос, над който си струва да се замислим. Мое мнение е, че търсенето на неговия отговор не може да се осъществи ако не се запитаме и за това на какво се дължи изменението (да употребя тази индиферентна, неутрална дума) на значимостта и ролята на училището в нашия общокултурен и духовен живот (някога то е било средоточие, а сега е периферия). Това е един процес, в резултат на който - независимо от нарастването на значимостта на образованието за реализацията на индивидите! - на училището все повече се гледа като на най-архаичния културен институт на обществото с най-консервативните начини на въздействие, а това не може да не доведе, разглеждано в най-общ смисъл, до формализирането на учебния процес и изместването най-вече на неговия възпитателен компонент от силните конкуриращи центрове за култура и въздействие - радио, телевизия, кино и пр. Престижът на училището за кратко време девалвира, духовният му авторитет се стопи в очите на младото поколение, което си намери на друго място своите идоли, на които да се покланя. Но това е нещо естествено, след като училището не може да им даде нещо, с което трайно да ги привлече и ангажира.

Младите започнаха да гледат на училището като на нещо, свързано с неприятни емоции, подчинение, нещо допотопно, нещо, с което си принуден да се съоброзяваш, но не от свободна воля, а заради външна необходимост, другояче казано, училището стана "необходимото зло", или, ако мога така да се изразя, едно ужасно и анахронично демоде. Всичкото това неблагоприятно отношение към училището се пренесе върху фигурата, която в съзнанието се асоциира с него, а именно, върху учителя. Без да разбере как стана така, учителят пое върху плещите си невероятно тежък товар: да се опитва да съхрани авторитета си - някогашния! - а заедно с него и социалния престиж и културната функция на самото училище, и то в парадоксалната ситуация, в която се оказа. Тоест наложи му се да запази формата на едно изтекло съдържание, кухата форма на педагогиката, непременена от Ян Амос коменски насам, в един модерен и из основи променен свят.

Още тогава, когато всичко това само започваше (преди, да речем, 15-20 или малко повече години) са били необходими спешни мерки, а не това бавно и с носталгия към "златното минало" нагаждане, при което мнозина учители станаха просто смешни, крачейки с празно достойнство под излинялата форма да старото си одаяние. Така се появи масово-психологическия образ на парадоксалиста-учител, на абсурдната фигура, наречена учител: ретроград, допотопно чудовище, с което никак не можеш да се разбереш, дилетант в ерата на революционизираното знание, който бълва тривиални и досадни неща, но за сметка на това е смешно-горд, с незнаеща какво иска маниакална претенциозност, повърхностен и малко прост, но за сметка на това недопускащ възражения и съмнение в някакво свое илюзорно "духовно превъзходство".

Явно е, че в тава ситуация това последното изчезна яко дим, или не, по-скоро доби комично-състрадателните си очертания в критичния поглед на масовата психика. Така постепенно израсна прословутата стена между педагог и "учещ се", която никой дълго време уж не забелязваше, но която едва днес започва да боде в очите. Става дума за неразбирането между учител и възпитаник, за несъответствието между това, което търси и е потребно на втория, и това, което може и което смята, че трябва да му даде първият.

Междувременно педагогиката - това най-инертно образувание на света! - дъвчеше старите и непоклатимите си истини, без да подозира духането на нови ветрове в социо-културната действителност и преломът в психиката на съвременното младо поколение. Не е нужно, от друга страна, да споменавам какво ставаше в коридорите и мрачните канали на образователната институция с нейния бюрократизъм и назадничавост, просто защото там не ставаше и не можеше да става нищо; покоят, яростното пазене на статуквото беше смисълът на тяхното същестуване.

Но на предния фронт на това стълкновение, което тук се опитвам да щрихирам, си остана немощната фигура на педагога-учител, живеещ със старите си разбирания и невъзможността си да вникне и да разбере това, което ставаше в душите на очакващите съвсем друго отношение и нов подход негови възпитаници. Които, впрочем, бяха и първите негови безжалостни обвинители и съдници!

И така, на застаналия "на дулото на димящия топ" учител не помогна никой - ни общественост, която, както често става у нас, изчакваше да гледа сеир, ни психологическа наука - има ли изобщо такова нещо у нас?! - която сладкодумно бърбореше за вечните си проблеми, ни инстанции, които само бдяха нещо да не се промени.

А след това дойде паметното време на училищните конфликти и сътресения, като че ли изневиделица: кой знае зако учениците станаха толкова вироглави, нямащи страх от нищо, непокорни и Бог знае какво искащи. не искали да учат, неуважаващи никой и нищо, разпуснати и не знам си какви още - зачестиха наказанията, изключванията, дори съдебните процеси за побой на учител над ученик - и обратното, но по-редко! - и, слава Богу, че бяха забранени телесните наказания, иначе кой знае докъде щеше да се стигне. Дисциплината в училище стана химера, покоят в него премина в движение, но от всичкия шум нещата малко се промениха.

А горките учители разбраха, че от овехтелите им прийоми и методи нищо не остана, свиха се и естанаха сякаш със зяпнала от удивление уста да чакат, като същевременно поизстина рвението им да се налагат и да се опитват да върнат "доброто старо време", когато учениците били други, а именно, послушни, четящи, уважаващи, вежливи и пр.

(Следва)

Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

ЗА КОНТАКТ



ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Добави в Svejo