Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище

Събуждам се по някое време и скоро разбирам, че вече не мога да заспя. Доста време се въртя, обзет от порой мисли, от които няма отърване. Няма начин, ставам. Часът е 3.29 сутринта. Днес съм на работа и трябва да ставам и по-рано. Пускам компютъра, ето ме на линия съвсем рано, не ми се спи. Нека да спят блажените щастливци с чиста съвест, със съвест като младенците, аз не мога.

Вчера се откри учебната година и при нас, в моето училище - ПГЕЕ (Професионална гимназия по електротехника и електроника) в Пловдив. Както си му е реда се откри, макар че тази година има и промени: имаме нов директор (Стоянка Анастасова), а пък колоси на гимназията като Венелин Паунов, вече бивш директор (аз за него съм писал тук: Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието), Жак Асса, доайен на училището, работил в него от създаването преди повече от 45 години (за него пък трябва да напиша, понеже е голяма личност), Иван Блянтов, учител по математика (последният от голямата четворка знаменити математици в това училище, освен него в нея влизаха и В.Марински, Й.Господинова и Ст.Станев, вече покойници, Бог да ги прости, първите двама починаха преди да се пенсионират, а пък последният, г-н Станев, почина година след като се пенсионира), Катя Колева и още много други. Училището осиротя без тия заслужили преподаватели и колоритни личности от голям мащаб, но какво да се прави, казваме, че "животът е такъв, не можеш да го спреш". Тъжно е без тях, такава е човешката душа, а пък аз съм сантиментален човек и го изживявам, понеже много се бях привързал, а и съм консервативен.

"Шефът", както го наричаха всички, и учители, и ученици (ето някои отзиви предимно на бивши наши ученици, сега студенти, за инж. Паунов), вчера беше дошъл на откриването на учебната година, ръкувахме се, каза "Поканиха ме, не мога да откажа!", а после забелязах, че гледа тържеството с блеснали от вълнение очи. Този човек се беше така привързал към училището, че живееше с него, за него училището беше станало сякаш част от него самия, от душата и личността му. Радкост е да се намери такъв енергичен, ентусиазиран ръководител, който, каквото и да говорят някои, умееше да създава настроение сред всички, да създава онова, без което училището се превръща в грамада от бетон, а именно, създаваше неговия дух.

Без него училището вече съвсем няма да е същото, въпреки че той сякаш е вградил себе си в него, ала нещо голямо изчезва безвъзвратно. Е, ще остане спомена, защото, както казах, животът е безпощаден. Преди време, когато от инспектората представиха новия директор и благодариха на шефа "за неговата неуморна дейност" - впрочем, дейността му наистина си беше неуморна в съвсем буквалния смисъл на тази дума! - той, милият, така се развълнува, че дума не можа да каже, силната емоция го задуши, и той промълви само това: "Остарях, съжалявам, остарях, приятели!" - и се разплака. За него животът му беше училището, отдал се беше без остатък на него, всичко от себе си даваше - това никой не може да му го отрече.

Питаха го вчера колеги как е сега животът, той, пролича си, че тежко изживява промяната, рече: "Ами на вилата стоя, това-онова, но няма какво да се прави!", а пък аз му рекох: "Трябва да си намерите нови занимания!", а пък той преглътна. Какво нещо е животът, да се чуди и мае човек: ето аз, примерно, не знам защо, но си мечтая да се пенсионирам - дай Боже да доживея и да оцелея дотогава! - понеже ми се иска да се отдам изцяло на моите занимания. Т.е. на писането, четенето, книгите, смятам, че изобщо не мога да скучая като имам да чета и да пиша толкова книги още! А ето, трагедията на шефа, излиза, е голяма, за него училището беше това, което за мен са книгите; ако някой ми отнеме възможността да пиша и чета книги, аз, чини ми се, в същия миг ще умра. Дано г-н Паунов се адаптира по-леко, дано преживее голямата жизнена промяна, дай Боже!

Да кажа нещо и за г-н Жак Асса, не мога да не кажа нещо и за него. Той не дойде вчера, представям си пък на него колко му е било мъчно. Тоя велик човек, подобно на шефа, живееше с това училище и беше се превърнал в нещо като негова емблема; стане ли дума за "тета" в Пловдив, всеки, който е имал нещо общо с това училище, ще се плесне в челото и ще каже: "Хей, а как е Асса, още ли е там?!". Знаменит човек беше той, невероятен педагог, колоритна личност, винаги усмихнат, е, учениците по-добре знаят как с усмивка им пишеше двойките и ги връщаше от изпити - докато не научат, при него нямаше компромис, нямаше пощада. Но защо говоря "беше", той, Асса, да му дава Бог здраве, е някъде, но това, че вчера го нямаше на тържеството, за мен, пък и за мнозина, беше непоносимо. Ето че "тета" загуби основната си опора, колосът, който го крепеше. Той беше нещо като непоклатим темел и като скала, върху която беше изградено това училище - не като сграда, а като институция. Не знам как ще понесем отсъствието му, тежко ще бъде, особено за меланхолици като мен, които много преживяват неща от този род.

Вчера като мислех за тия неща, отвреме-навреме усещах, че направо ми се плаче: страшно нещо е животът, и е безпощаден, никому не прощава! И най-лошото, което още може да се каже, е че животът лети, фърчи, не спира и миг шеметните си обороти, които с годините нарастват. Ето, на 51 години съм, и усетих вече това; представям си как ли пък се чувстват по-старите от мене! И най-коварно е чувството за невъзвратимост: преживяното, веднъж станало и случило се, отлита в миналото и вече не може да се върне. И младостта, и жизнените сили чезнат, намаляват, тялото старее, ала душата ни, горката, си е все същата: духът не старее, не може да остарее, стига да го има! Ето, че тия хора - Асса, Блянтов, Паунов, Колева, останалите - носеха и пръскаха от духа си наоколо, не се щадяха, даваха всичко от себе си - на младите, на училището, на човеците, на страната си най-сетне.

За Асса ми е мъчно още повече и за това, че той беше стълб и на ГРАЖДАНСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ - основател и най-деен участник в дискусиите. Той е универсална по познанията си личност, той е нещо като енциклопедистите от миналите векове, нищо чудно да е последният българин от такъв мащаб; рядкост са, повтарям, хората като него. Аз много преди да започна работа с него в едно и също училище го знаех, бях присъствал на негови лекции в един клуб, наричаше се клуб "2001" в Младежкия дом, а ето, че ни било съдено и заедно да работим. Научих много от него, повлия ми, понеже кажи-речи всяко междучасие бяхме с заедно, обсъждахме какви ли не въпроси. И колко ли пъти, увлечени в разговора по коридора, закъснявахме за час; а пък учениците от вратата, пред която говорехме, най-любезно ни успокояваха с думите: "Няма нищо, поговорете си, ний не щем да прекъсвате сладкия си разговор заради нас!" - и ни гледаха ухилени. Те и учениците ни са специални в това наше училище, колоритни са, както се казва, "голяма работа" са нашите ученици, ама за тях приказката ми нека да остане за друг път, щото отплесна ли се пък за тях, спиране няма. Жал ми е че не можах да се разделя с Асса, не сме се виждали от преди ваканцията, дано дойде някой ден да поговорим отново. Сигурно ще дойде, щото имам чувството, че душата на тоя човек е вградена така в нашето училище, че едва ли някой може да я извади от неговите стени.

Почти същото, което написах за Асса, важи и за г-н Иван Блянтов. Духовит събеседник и бляскав преподавател; всяваше респект у всички, и у ученици, и у родители, и у колеги. Също такъв колос в българското - или поне в пловдивското - образование като Асса. И като Катя Колева. Личности с духовно излъчване и с духовно превъзходство, които просто няма как някой друг да ги замени. Личността, когато я има, е съвсем незаменима. И като се извади някоя личност отнякъде, зейва празнина. Затова казвам, че училището ни осиротя.

Преди няколко дена - аз още бях отпуска - минах през училището и видях Иван Блянтов да седи в кафенето, намиращо се в самото училище. Бързах нещо и отдалеко му рекох: "Здрасти, тия дни ще се видим и ще говорим!" и понечих да тръгна към колата си. А той рече: "Няма да се видим! Тръгвам си!". Няма как, при тия думи отидох при него, и той, в своя си стил, ухилен, поясни:

- Абе нали знаеш, криза е, оказа се, че в бюджета нямало заделени пари за памперсите на такива като мен, та ни освободиха всички до един пенсионери!

Каза тия думи като се смееше със заразителната си усмивка. Поговорихме съвсем малко, и в един момент дойде една колежка та ме заговори, и разговорът ми с г-н Блянтов остана незавършен. Затуй ми се иска и той да мине някой ден през училището, та да си довършим разговора. Страх ме е да не излезе, че съм коравосърдечен и съм подценил проблема му. Макар че нашите разговори край нямат.

С него, примерно, имаме напълно еднакви политически убеждения и ценности; с Асса имаме диаметрално противоположни - е, не съвсем де, но, да речем, несъвместими - ала пак се уважаваме, щото и двамата сме диалогични и възпитани хора. Та искам да кажа, че е много приятно да общувам с тия хора, казах, от голям мащаб, и се питам: какво ли е било тяхното - на Паунов, Асса, Блянтов, Колева... - въздействие върху душите на младите, щом на мен, дъртака, така силно повлияха?! Сигурно е било неоценимо и твърде мощно. Дали обаче те самите си дават сметка за това? Едва ли сега си дават, но след години непременно ще си дадат. Това е животът, такъв е животът. Кой не си спомня с умиление за своите учители? Само непоправимите темерути, изродите и пълните простаци.

Шефът често ме е спирал по коридорите и с тих глас, оглеждайки се, на ухо ми шепнеше, за да не чуе друг: "Абе, Ангеле, имам един въпрос към теб: можеш ли да ми кажеш какво да правим с тая простотия у нас бе, човече? Задушава ни отвсякъде! Не се търпи вече! Ето, ти си философ, трябва да можеш да ми отговориш на въпроса. По цял ден мисля за това, е, какво ще кажеш?". Аз му казвам нещо, обсъждаме набързо темата, стигаме до общи възгледи (няма да казвам засега какви), а той, стенейки, и държейки се за главата, отминава, а пък аз отивам в час. А пък обичайния, стандартния му въпрос, който задаваше не само на мен, си беше, разбира се, този: "Хей, Ангеле, доволен си от живота, нали?!" и докато измислиш що да му отвърнеш, той отминаваше, забързан да свърши някоя работа. Такъв беше нашият директор. Тъжно е, но това е животът за нас, човеците: няма вечни неща, а най-невечни сме ние, хората.

Но има нещо вечно и у нас: душите ни, емоциите ни, спомените, преживяното, човешкото помежду ни. Тия неща остават завинаги. И трябва да ценим тъкмо тях, а не преходното, мимолетното. Онова, което най-вече се цени у нас - за жалост...

Та такива ми ти работи. Живот. Какво повече да каже човек?

Аз затова повтарям във всичките си статии и книги: трябва да се извади от българското училище всичко онова, което пречи на живота. Образованието е живот, нещо повече, то е най-висша форма на живота: то е духовен живот. А има много неща в "системата", които се мъчат да задушават живота. Както и да е. Не за това ми е думата сега. Хубавото е, че аз накрая случих на директор, а иначе преди това съм имал толкова битки с директори-профани, че не ми се мисли за това...

Шефът ми обеща да дири спонсори за книгата ми за образованието, но после, улисан в други работи, изглежда забрави. Може сега като е пенсионер, да се сети, знам ли? Поне има време за мислене, за което най-вече му завиждам. И на него, и на Асса, и на Блянтов. Онова, което остава от живота ни, са нашите мисли. Заради мислите, колкото и странно да ви изглежда, си и струва да живее човекът. Без мисли сме едно нищо. Ако пък са записани мислите ни, ще останат и след нас, завинаги. Най-ценното, което човек може да направи, е да запише мислите си и да ги завещае на бъдните поколения. Ето заради това си струва да се живее. Така мислят непоправимите идиоти като мен: философите...

Ала при пенсионерите, предполагам, най-тежкото е тъкмо това: имат време за мислене, а няма с кой да споделят мислите си. За учителите-пенсионери, които пък цял живот са си вадили хляба с говорене - щях за малко да кажа с езика, ама се получава глупава двусмислица! - това противоречие, изглежда, е непоносимо. И затова ще мисля да измислим нещо, което да предложим за нашите нови пенсионери от училището ни: трябва да им се дава възможност барем веднъж в месеца да идват и да ни изнасят нещо като лекция - на която да излагат мислите си. Не знам дали си давате сметка, но мислите на такива хора са безкрайно ценни. Но да цени чужди мисли може само оня, който сам "има мисли". Философският (граждански де, но то е същото) дискусионен клуб ще мисли да направи нещо по въпроса...

Та да се върна на думата си, на това, заради което почнах да пиша това есе. (Отклоних се доста, май вече и аз почвам да склерозирам. Нищо чудно за философите тия разрушителни за мозъка процеси да настъпват на по-ранна възраст. Ще видим, скоро ще проучим практически как стои тоя въпрос.) Значи мина тържеството, аз се повъртях в училището (не съм класен), и по едно време рекох да си тръгна за в къщи.

В къщи жена ми, милата, тихичко си плачеше. Знаете, тя също е учителка, но е безработна; при това обича училището толкова, колкото аз го мразя (е, не го мразя съвсем де, но казвам така, за да се получи изречението). Най-много безработните учителки плачат - ако не го знаете, да ви го кажа аз - тъкмо на 15 септември. А след това не по-малко плачат на 24 май. Понеже тях, излиза, системата ги е оценила като излишни, като ненужни. А те, горките, обичат училището много повече от другите, от работещите учители. Защото човешката душа е устроена така, че най-много ценим това, което нямаме.

Та подарих на моята безработна жена-учителка цветята, които бяха подарили на мен. Тя като докосна цветята ревна с глас. Когато работеше, се връщаше отрупана с букети на този ден. Когато е без работа сякаш рухва тая жена. Пиша това, за да го прочете поне един от ония повече от 30 коравосърдечни директори, при които тя кандидатства за работа, ала те я отрязаха без капка жалост. Оцениха я като излишна, нищо че е с две магистърски дипломи: за начална учителка и по английски език. За радост, директори от този сорт не четат блогове в интернет. Те имат други "четива" и "книжки", към които са привързани. Мълвата упорито твърди, че ако нямаш връзки или ако не дадеш подкуп, забрави някой директор да те вземе на работа. Сигурно има нещо вярно в тия слухове...

А пък за моята жена имам чувството, че е беззащитната жертва, на която моите врагове си отмъщават, понеже на мен кажи-речи нищо не могат да ми направят - освен да ми вземат здравето, което с тия шантажи успяват прогресиращо. Забелязал съм, че откак пък имам блог, в който всеки ден пиша, "моите политически приятели", които са все на ръководни места, направиха така, че жена ми съвсем да не може да си намери работа. Но да оставя тая тема, тя е особено мъчителна.

Та тежка се очертава да бъде тази учебна година, особено за моето семейство, което има злата участ да е "учителско". Аз жена ми за нищо не виня, понеже тя като жена подобава да е учителка. Ама аз какво правя та се подвизавам в тая област, уж съм мъж, ала какъв мъж съм щом като не мога даже да изхраня семейството си?! Защото може би не знаете, но учителите в нашата страна са подложени на нещо като геноцид - с тия заплати. И с тая жестока неблагодарност от страна на обществото, което се сеща за тях само два пъти в годината: на 15 септември и на 24 май.

(Забележка: Тия дни ще напиша отделно есе, в което искам да кажа нещо на новата директорка на моето училище г-жа Т.Анастасова. Тя се нагърби с твърде тежка задача, за което й се възхищавам; възхищавам й се на куража. С нея започва нов етап от развитието на училището. То ще се модернизира, понеже тя е човек с най-съвременни разбирания. Животът не спира, той продължава, вечно се възобновява и ражда новото. Затова е и така вдъхновяващ. Въпреки обземащата ни понякога носталгия към миналото, към вече преживяното. Или точно заради нея, знам ли?)

Добави в Svejo