Вчера "съдбата" - или, по-вярно казано, гадните български условия, в това число и психологически, в които живеем - ми поднесе два тежки удара. Първо, от българското издание на сп. ФОРБС ми дадоха да разбера, че не копнеят за сътрудничество с мен; аз така разбирам ето този отговор, който получих:Концепцията (на списанието, б.м., А.Г.) не включва коментари на граждани. Няма да има и абстрактни теоретични текстове, включително за бизнеса и икономиката. Тоест, ако имаш книга за успеха например, по-скоро няма ти да пишеш за Форбс, а журналист от Форбс ще напише за теб и твоята книга, разбира се, ако прецени, че е ценна за нашите читатели.
Ако имаш обаче текст, който смяташ, че е подходящ за Форбс, прати го и ще ти кажа дали е съвместим с концепцията на списанието и защо. Едно от важните условия е текстовете да са кратки и фокусирани. Казвам това, защото съм забелязал, че си склонен да пишеш обемни текстове, в които вмъкваш много теми. Това би противоречало на концепцията на Форбс.
Това ми пишат от списанието в отговор на моята заявка за сътрудничество. Не зная защо ме възприемат като "гражданин", а не, примерно, за философ, но е казано така, че човек се чуди това обида ли е или похвала?! Аз не виждам нещо обидно в това, че от списанието ме произвеждат в ранга единствено на "гражданин", но, разбира се, обидно ми е, че не ме "признават" за философ, след като 30 години работя неуморно в полето тъкмо на философията. Както и да е, ясно е, че в наши условия да чакаш да получиш нещо като признание, а също, опази Боже, и насърчение, е абсурдно желание, касаещо пълната невъзможност. У нас, естествено, първо трябва да убият тази или онази личност, а след това, евентуално, да я признаят. Що се отнася до първата част на условието за признание на сътвореното от този или онзи българин в български условия - спрямо мен в случая - трябва да признаем, се работи твърде активно и упорито. Трябва да признаем, сме много добри в това, че се самоизяждаме, а пък в убиването, в смазването на личностите сред нас сме ненадминати.
Позволявам си да вмъкна нещо, което може да оценено като признак на страшна, на патологична грандомания, която обаче ми е съвсем чужда. Позволете ми да запитам: погледнете, запитайте се, кой от признатите българи първо не е бил убит от тях? Левски ли? Ботев ли? Стамболов ли? Яворов ли? Да продължавам ли още?
Както и да е де, да не се отклонявам, щото, както забелязвате горе, ме критикуват, че съм бил склонен да пиша обемни текстове, в които да вмъквам много теми. И това бива казвано на човек, който 30 години работи все в тази област, именно писането; егати нищожеството е онзи, който цели 30 години се занимава с писане, а пък още не умее да развие една тема, ами смесва темите, т.е. пише каквото му дойде на акъла! Е, аз, разбира се, няма да седна да убеждавам някого, че в писането ний, както и във всяко друго нещо, трябва да сме различни, опазил ни Господ да почнем да мислим и да пишем еднакво, че в писането има едно-единствено условие, именно творческа свобода, и прочие, и прочие. Стремежът към унифициране на писането, по мое виждане, е убийствен за всяко печатно, пък и онлайн издание. Това преди време го обосновах в моя полемика с главния редактор на в-к ДНЕВНИК, ала той, горкият, така и не ме разбра.
Исках да напиша какъв е и другият удар на съдбата, който тя ми поднесе вчера, ама сега виждам, че трябва да ставам, за да ида на работа. Като се върна от работа ще напиша и за него. Той е направо убийствен, понеже касае най-скъпото, което съм създал: списание ИДЕИ. Отнася се за "сътрудничеството" ми с Нов български университет за издаването му. Но ще трябва да разкажа за това по-внимателно, а сега нямам време.
Мисълта ми е, че напоследък ми върви в получаването на удари, кой знае докъде ще стигна в това отношение както ми е потръгнало. Но не се оплаквам изобщо. Аз съм стар боец. Свикнал съм да получавам удари и от най-неочакваните места. Хайде, лек ден на всички!
6 коментара:
Крайно патетичен текст, като се има предвид деликатността на отговора от страна на изданието.
Грънчаров, Грънчаров, не зная да плача ли, да се смея ли? Честно, жал ми става за вас
Много мили са били даже към дърт педал-графоман като Ангел Лайното.
Интелектуалците са чувстителни и, макар и често да го отричат, тщеславни и честолюбиви хора, така че имат тенденцията да свръхреагират на сравнително маловажни събития, да хиперболизират дреболии и да се впускат в неоправдани генерализации на базата на единични случаи.
Първо, това не е отказ, поне аз не виждам такъв. Списанието по принцип изявява желание да публикува подходящ материал. Второ, да не цепим косъма по отношение на „гражданин” и „философ”, в редакцията едва ли са се замисляли над подобни разграничения.
Иначе е съвсем нормално външни автори да получават отказ от редакциите. Даже в много случаи редакциите не си правят труда да реагират на постъпили материали, а просто мълчат. Това се отнася не само за България, а за целия свят. За съжаление мнозина от гениите на човечеството са изпитали на собствен гръб непризнанието на съвременниците, имената са безброй. Моцарт умира в нищета и е погребан в общ гроб. Славата идва при Шопенхауер едва в края на живота му. Може би най-големият американски философ Чарлс Сандърс Пърс до смъртта си се бори с недоимъка и често няма пари за храна и отопление. Хьолдерлин е признат за велик поет 100 години след смъртта му и т.н.
Нобеловият лауреат за икономика Джордж Акерлоф можеше да остане напълно неизвестен, защото с години не се намира списание, което да публикува прочутата му днес работа „A Market for Lemons”. Той казва, че е бил съвсем отчаян. Едно изследване показва, че десетки днес известни трудове по икономика са били системно отхвърляни за публикуване, вкл. такива на нобелиста Милтън Фридман. Витгенщайн едва намира издател за Трактатуса.
От друга страна в специализраната преса често излизат работи, пълни с грешки и лишени от научна стойност. Част от нобеловите награди също са дадени за глупости. Така че има и обратни слуачи: мнозина считани някога за гении личности днес са забравени и непознати на широката публика. Предполагам, че такава ще е съдбата на редица представители на „социалистическия реализъм” например, както и на социалистческата наука и философия. Не знам дали днес някой изучава „корифеи” като Тодор Павлов ии Николай Ирибаджаков например.
Колкото до Яворов, той наистина завършва живота си трагично, но всъщност не може да се оплаче, защото е един от българските творци, получили безусловно признание още съвсем рано и приживе. Ако не беше склонността му да се забърква в афери с жени, можеше да живее дълго и да издигне българската литература до напълно европейско ниво. Във фаталната вечер 1912 компанията на улица „Раковска” в София е обсъждала освен всичко и издаването на литературно списание с главен редактор Яворов, т.е. с най-достойния. За мъртвите или добро, или нищо, но ще кажем, че Лора може и да е била патологично ревнива, но май е имала основания за това, защото Яворов наистина е бил хвърлил око на годеницата на Михаил Кремен Дора Конова, която от своя страна не е била безразлична към него. Известно е, че Яворов е бил безскрупулен и спрямо приятели, когато е ставало дума за жени. Така или иначе в резултат на това българската литература след Ботев се лишава от втория си най-голям талант.
Гледайте за релакс филмче на Euronews за Пловдив:
http://www.youtube.com/watch?v=G5JqhHr1rtM&feature=related
Напълно вярно, аз написах горния текст не защото съм "тънкообиден" или пък "тъп грандоман", както някому може да изглежда. Нито пък че се мисля за толкова специален или пък "велик". Но аз съм философ, интересуващ се твърде много от най-различни психологически казуси. За мен този случай е казус от този род, показващ нещо, а това, което съм писал по-горе, че показва самата история, го приемете не като "чиста монета", а като провокация, подтикваща ни да се замислим. Много често, без да си даваме сметка за това, можем жестоко да обидим някой. Примерно на мен не ми пука някой в състояние ли е да оцени какво аз съм направил, но много ми са чудни хората, които се изказват претенциозно по теми, от които съвсем не разбират. Примерно има индивиди, които заявяват така: "Не съм чел книгите на Ангел Грънчаров и нямам намерение да ги чета - понеже ЗНАЯ, че неговите книги съ пълен боклук!". Абе, аланкоолу (както ще каже проф.Вучков!), ти откъде знаеш това, а? И така нататък. С невнимание можем да отречем постиженията на някой просто защото ни мързи да се поинтересуваме какво този човек е правил през живота си. Аз примерно съм писал за списания и вестници, отдавна съм признат, че мога да пиша, и тепърва да ме "изпитват" мога ли да пиша е, меко казано, неуместно. Както и да е. Живеем, разбира се, в България, а не в страни, където ценят и щадят самолюбието на личнността, да не говорим за свободата и за достойнството й...
Публикуване на коментар